5 СУТРИНТА

5 СУТРИНТА

Симеон се събуди, но не бързаше да отваря очи. Грубото вълнено одеяло се беше намотало около врата му и краката му стърчаха навън.
Младият мъж се завъртя на една страна и опита да изпъне набрания чаршаф под гърба си. Хвана одеялото и го придърпа надолу.
До съмване оставаше много.
Дори не погледна часовника.
В казармата лягаха рано. Девет и всички трябваше да са по леглата.
Обикновено той се събуждаше около единадесет, след което заспиваше до пет, когато се измъкваше тихо, за да отиде до банята в съседната сграда.
Всичко изглеждаше почти нереално в тези ранни часове, малко преди поделението да оживее.
Симеон потърси с ръка малкото радио под завивките, което често слушаше преди да заспи.
Всеки петък в десет започваше онова предаване с водещата с мек, невероятно секси глас и Мони обичаше да я слуша, но тази вечер не успя да дочака началото.

Намери радиото и го изключи. Зави се до брадичката и заспа.

***

През правоъгълния прозорец на спалното, от коридора нахлуваше студената светлина на луминисцентното осветление. Часът беше пет.
Никой нямаше да се засили към банята толкова рано събота сутрин.
В почивните дни занятия липсваха и личният състав се наслаждаваше на свободното време. Някои бягаха още предната вечер и войнишките редици оредавяха.

Симеон отвори очи. Погледът му сякаш мина през вратата и пред него се разкри пустият коридор.
Дневалните дремеха до обувките в ъгъла, а дежурният се беше свил между войнишките мешки на стелажа.

Симеон стана и бързо се облече.
Нахлузи кубинките на босо, съвсем внимателно открехна вратата и излезе.
Преди да тръгне по стълбите, погледна към огромния рафт с раници. Дежурният спеше, покрил се с вехто, прокъсано одеало.

***

Октомври беше необичайно студен.
По пътеката между сградите бяха нападали купища листа и на дневалните щеше да им се отвори работа.
Осветени от живачните лампи по плаца, листата имаха неестествено зеленикав оттенък.
Мони забави крачка въпреки студеният вятър, който го подтикваше да бърза.
В спокойствието на отминаващата нощ се долавяше нещо обезпокоително.

Преди седмица, по време на дежурството на Жеков, в банята бе станал инцидент.
Жекича, както го наричаха близките, решил в края на смяната, в пет сутринта, да вземе душ.
Влиза в приземното помещение, съблича се и оставя дрехите на дървената пейка.
При мисълта колко мъжки задници и гениталии са се отърквали по дъските, дългунестият мъж сбръчква нос и дава израз на своята погнуса с леко цъкване между зъбите. Тц. После нахлузва чехлите и се отправя към кабинката в дъното. Тя е максимално отдалечена от входната врата и съответно най-топла.
Физиономията на Жеков трудно може да се опише, когато прекрачвайки в тясното пространство се подхлъзва и едва не се пребива.

Вътре има спукана тръба и нищо не се вижда. Едва когато се строполява на земята, дежурният по рота разбира, че не е сам в тясната душ кабина.
Дългите му крака тръгват в различни посоки и той пада. Забива лакът в нещо меко, след което се подпира на длани. За щастие ударът е умекотен и китките не се чупят.
Младият мъж се обляга на белите плочки и поглежда към ръцете си, за да се увери, че нищо не стърчи от кожата.
Дланите са в кръв.
Онова, в което се спира лакътят му е мъртвото тяло на редник П.

По-късно Жеков споделя, че въпреки шока, причинен от падането и факта, че с него има труп в банята, най-неприятно било усещането, причинено от допира на тестисите му в покрития с кръв теракот.
Каналът бил запушен и топките на изумения ефрейтор се пльоснали в насъбралата се студена, кървава вода.
При удара с лакът, няколко ребра изпращели в безжизненото тяло на П.

Разследването по-късно установило, че редникът сам сложил край на живота си. Горкият полу-сирак.

***

Историята на П. е колкото тривиална, толкова и нещастна.
Военните го писали негоден за служба, но по настояване на майка му, бил приет в редиците на родната казарма.
Учудващо как най-близките могат силно, ама много силно да те прецакат.

В армията изобщо не обичат слабите, а нежните още по-малко.
Естествен подбор в действие. Стигнало се дори до сексуални изстъпления.
Всички знаели, че става нещо нередно около новобранеца. Досещали се, разказвали се истории, но никой нищо не правел, защото проблемът бил чужд, а „вътре“ всеки си има предостатъчно свои.

Симеон никога нямаше да забрави погледа на П. седмици преди злощастното събитие.
Очите на младото момче бяха станали бездни. Големи и празни.
Дупки, през които душата бе напуснала тялото, дълго преди той да си пререже вените.

Веднага след като трупът бе открит при тези драматични обстоятелства, Жеков получи три дена домашен отпуск, от които впоследствие извадиха един за наказание, защото запалил цигара в спалното. Вероятно, за да се отърси от напрежението.
Душ клетката бе почистена и запечатана с найлонова лента на червени и бели ивици.
Понеже (от етични съображения) командващите офицери не се наеха да посочат точно кой да отпуши канала и измие кръвта, два дена отпуск бяха обещани, ако се намери доброволец.

В крайна сметка, момче, което не беше наред с главата, свърши тази работа, а през нощта вдигна цялото спално, крещейки в леглото си.
До сутринта всички знаеха за неговия сън, в който от кървавата локва, се изправил редник П. с отворени вени и черни дупки вместо очи, само, за да отправи закана, че ще си отмъсти.

След това, сутрешните посещения в банята спряха.

***

Как Симеон реши да вземе душ тази сутрин остава загадка. Вероятно по навик или просто защото все някога трябваше да го направи. Или от скука.

И така, малко след пет той спря пред металната врата на приземния етаж в западния край на сградата, с хавлия в едната ръка и сапунерка в другата. Времето беше студено и тялото му силно трепереше.

Без да се колебае, ефрейторът бутна вратата и тя със скърцане се открехна. Долната ѝ част опираше в мозайката и трябваше да приложи сила, за да я отвори достатъчно.
Въздухът, който излизаше отвътре беше наситен с пара и мирис на мухъл.
В тясното и дълго предверие нямаше осветление.
В дъното, разбита врата, от която бе останала единствено касата, водеше навътре към душовете.
Лампите там никой, никога не гасеше.

Симеон влезе и затвори след себе си. Стържещ метален звук, отразен и усилен от стените, изпълни помещението.
Мъжът бързо прекоси метрите, отделящи го от банята. На прага ѝ за миг спря.

Необходимостта да общува в казармата с хора, с които в цивилизацията нищо не би го свързвало, му тежеше ужасно.
Тук, сам, между влажните и покрити с плесен стени, го обзе необяснимо спокойствие.

Луминисцентните тръби хвърляха навсякъде студената си, зеленикава светлина, която още повече подчертаваше зеления цвят на стените. Същинско море, пълно с водорасли.
Въпреки вродения страх на Симеон от вода, спокойствието не го напусна.
Една от лампите не спираше да премигва. Отбеляза си на ум, че някой трябва да я смени.

Той свали камуфлажната си куртка и я метна върху пейките.
Заради хигиената не биваше да го прави, но беше късно.
Събу панталоните си без да сяда. Извади първо единия крак, после другия. Свали бельото. Остана единствено по обувки… спомни си за убитото момче.
Секундите спряха своя ход, затворени на приземния етаж.
В главата му се появиха картини, които съзнанието подреди като пъзел:

Редник П. влиза в изпълненото с пара помещение. Сгъва хавлията и дрехите за преобличане, после ги поставя на пейката. Съблича се.
Останал по долни дрехи сяда до тях и подравнява краищата им. Перфектни са. Поглежда напред. Погледът му минава през стените и хуква след отиващата си нощ. Главата му е празна. Няма спомени, нито лица. Не изпитва обида или гняв. Единствено ЗНАЕ, че няма как да изкара и ден още на това място.
Лявата му длан е свита в юмрук, в който държи джобно ножче.

Без да разбере как, Симеон беше разкъсал ограничаващата найлонова лента и сега се намираше в тясната кабинка.

Редник П. наглася душа и се обляга на плочките.
Чувал е за момчета, които си режеха вените едва ли не на публични места, с надеждата някой да ги види. Така рискът от фатален край беше минимален. После щяха да ги уволнят от армията като негодни, след опит за самоубийство.

П. не е сигурен, че желае точно това. Той не е като другите и този свят не е за него. Както е в казармата, така е и отвън. Присмех и страдание.

Сякаш напук, той притиска острието в дясната китката и бързо го плъзва встрани. Кръвта бликва. Топлината ѝ се разлива по дланта и капе от пръстите. Смесва се с водата и обагря плочките. Другата ръка изпуска ножа. Обзема го паника.
Точно сега НЯМА кой да го намери!

На П. му прилошава и губи съзнание.
Тялото се свлича на пода.
Белите долни дрехи се оцветяват в червено.

Симеон се облегна на стената и пусна водата.
Трябваше да разбере как бе свършило всичко.
Бавно отпусна тялото си и седна на плочките. Целият беше мокър.
Краката му опряха противоположната стена полу-свити в коленете.
Той се наклони и легна на пода, свит на кълбо.
Водата се изливаше отгоре му. Пръски отскачаха от земята и се разбиваха в лицето му.
Затвори очи.
Тялото му привикна с хладната повърхност, съхранила спомена за телесните течности на хилядите млади войници, били тук преди него.
Спермата от мастурбиращите мъже и пръските урина покриха кожата му. После видението се смени.
Течността, обливаща тялото му започна да променя цвета си. Стана червена и всичко се покри с кръв.
Водата проникваше в устата му през съвсем тънкия процеп между устните.
Подобно радио, което току-що беше настроено, сладникавият вкус на желязо измести всички останали вкусове.

Кръвта, която се изливаше в канала миришеше на страх.

Ивайло Златев, 15.11.2018

Реклами

СМОТАН

СМОТАН

Дени беше смотан, ама много СМОТАН и не се притесняваше. Отдавна беше приел факта без излишен драматизъм. Дали се чувстваше комфортно е друг въпрос.

Кльощавият, дребничък младеж с пъпчиво лице, големи, някак неестествено изпъкнали очи и руси къдрици, които се поклащаха плавно при всяка негова крачка, даваше мило и драго да се перчи пред своите връстници.
Онова, което Денислав П. желаеше от дъното на душата си бе всички да му завиждат.
С тази надежда се будеше и с тази мисъл затваряше вечер очи. Това си пожелаваше и на връх Нова година: Нека всички се пръснат от яд!
Ето защо не е чудно, че единствената му грижа беше балонът от лъжи, в който живее, да бъде винаги добре напомпан.
Дени се научи да използва всяка възможност, за да гради фалшивия си имидж.
Нямаше скрупули и проявяваше завидна изобретателност.

Когато поотрасна и стана на тринадесет, изведнъж осъзна че единствената актуална тема в класа бе тази за момичета, момчета и гаджета. Всеки имаше или поне желаеше да има гадже.
Съдбата предлагаше златна възможност на Денислав.
Той имаше сестра!
При това много прилична сестра!

***

Неделя, ранен следобед.
Софийски мол, етаж три.
Русата глава на Дени бавно се подава от ескалатора. Той не е сам.
Секунди по-късно, с характерната си пружинираща походка се отправя към food corner-а.

Дени се движи със сестра си на забавен кадър.
Златните му къдрици се полюшват в такт с късата пола на седемнадесет годишното момиче до него.
Тя е на току-що навършени седемнадесет, а изглежда на двадесет плюс. Има дълги красиви крака и на всички ще им изтекат очите. Разбира се, никой не знае, че е девствена.
Едва по-късно забелязват и него, невзрачния, с русите къдрици. Някак не се вписва в контекста. Въпросителни заливат зяпачите като вълна. Давят се в мъчителна завист. А-ха да пукнат.

Дени пърха с огромните си криле и ако му стискаше, щеше да раздава неприлични жестове с пръсти. ЗАВИЖДАЙТЕ, НЕЩАСТНИЦИ!
Никой от присъстващите не предполага, че са роднини. Тайна, която Денислав е готов да брани с цената на живота си.

Съвсем случайно, негови съученици от 9-ти „А“ чакат на опашката за кино-билети.
По-рано през деня можеха да го поканят да отиде с тях, но нищо. Отмъщението щеше да ги връхлети точно сега.

 

Русокосият пубер и Мария дефилират покрай твърде шумната допреди миг група. Всички са си глътнали граматиката и гледат втрещени.
Какво маце!
Дългите ѝ крака действат като магнит.
Някои от съучениците на Дени вече са се подмокрили.
Момчетата събират метериал за следващите практики по мастурбиране.

В този миг Мария отправя влажен поглед към тях, бавно затваря клепачи и чувствено ги разтваря. Вирва със заучен жест брадичка и прекрасната ѝ коса отива в страни. Розовото ѝ червило блести. Сините ѝ очи пронизват пространството сякаш пъпчивите, гелосани момчетии не съществуват. Тя знае какво притежава.
Нечии пуканки падат на земята.
Дени се прави, че не вижда никого.
Върви близо до сестра си, а самодоволната усмивка, тренирана дълго и старателно, е заела цялото му лице. Ето за тези моменти си заслужава човек да живее!

Чарът на Мария стига чак до паркинга, три нива по-долу.
С фигура на манекенка, тя блести като звезда.
Поглежда брат си и се усмихва.

Двамата отминават.
Дупето ѝ фокусира погледите още известно време.
В отчаян опит да запазят спомена, пичовете от 9-ти „А“ превъртат случилото се в умовете си.
Нещо не се връзва.
Дени!
Как е възможно да движи с такова маце?!
Най-големият смотльо не само в класа но изобщо.
Задръстеният, хърбав и безкрайно досаден Денислав с такава мадама!?

За миг момчешката, тийнейджърска представа за света и жените се изпарява, създавайки ВАКУУМ в душите на непорочните създания. Изгубили почва под краката си, те остават да се реят в безтегловност.

***

Мария кръстосва крака и вдига поглед към брат си, който точно поставя таблата на масата.
Момичето с крака на модел бе оставило Дени да чака за сандвичи и вече губеше търпение.

– С горчица? – Решава да се осведоми тя и бутва айфона си в страни.
– Ъ-хъ.

Тя придърпва сандвича и бавно отхапва, като внимава да не размаже червилото.

Какъв смотаняк беше нейният брат! Не можеше да повярва.
Поглежда го тайно…

Дени седи, отнесъл се на някъде. Устните му са разтегнати в огромна самодоволна усмивка, стигаща до ушите, а замечтаният поглед минава над главата ѝ, пробивайки дупка в стената на мола.
Впечатлението е за разглезен и задръстен пубер.

А тя, щото не е задръстена си нямаше гадже.
Нейните приятелки, до една по-грозни, отдавна имаха гаджета и вероятно правеха секс или най-малкото се натискаха по пейките.
От друга страна, какво че е девствена? Никой не знаеше.
Стигаше ѝ момчетата да въздишат по нея, да я желаят и да се борят за компанията ѝ.
По-скоро, за нейното внимание, което винаги беше мимолетно.
Нямаше как да излиза с някого. Поне засега. Това я правеше още по-желана и всички се надпреварваха да ѝ угаждат, а нейните „приятелки“ се пукаха от завист.

 

Неусетно Мария бе започнала да си играе с косата си.
Бавно с ръка тя опъваше снопче и после го навиваше около показалеца. Навик, останал от детството.
В този момент изглеждаше истинска. Едно момиче на седемнадесет, съхранило частица от детското в себе си.
Тя рязко свали ръката си и пълните ѝ устни се свиха по начин дълго трениран пред огледалото в банята.

Не трябваше да излизат заедно.
Как изобщо я нави да отидат на кино в мола?
Вярно, че тя избра филма, но какво ли щяха да си помислят за тях? Пълен абсурд!

Мария погледна малкия си “златен” часовник.

– Десет минути. – Каза тя, колкото да подкани младежа.

С издути бузи на Дени му бе трудно да отговори. Той държеше сандвича с ръце, а устата му беше омазана с кетчуп. Успя единствено да измучи.

***

Телефонът на Мария иззвъня.

– Здравей, Нора, как си?
– Здравей, мацка, нали знаеш Петето, дето пихме кафе с нея, миналата събота в Сердика?
– Ъ-хъ. – Мария си погледна ноктите на ръката. Коя беше Петя? – И какво?
– Еми тя, тя има приятелка, по-малка, която от някъде видяла брат ти, брат ти е хърбав, с руси къдрици, нали и после гледала разни снимки във фейса… Та въпросната приятелка се чудела дали брат ти си има приятелка. Гадже искам да кажа. Момичето не е нещо особено. Дребничко, пълно. С дълги плитки и дебели кръгли очила. Като от филмите, знаеш. Абе дечко, ама харесало Дидо.
– Дени.
– Да де, Дени. Та харесало Дени. Въпросът е можем ли да ги запознаем? Уж случайно. На мене, мацка, много не ми се занимава, но ако ти искаш…?

Мария харесваше да я наричат „мацка“. Изречено от приятелките ѝ звучеше като признание.

Той брат ми е много смотан, да знаеш.

Светлината на следобедното слънце навлизаше през кухненския прозорец на панелния апартамент и осветяваше полу-голото тяло на Мария.
Когато беше сама вкъщи, обичаше да се разхожда по бельо.
Тя стоеше изправена, леко разкрачена пред прозореца и светлината правеше косата ѝ да блести.
Не се притесняваше, че някой може да гледа отсреща.

– Нищо, бе. Ще стане интересно.
– Казвам ти, смотан е.
– Уффф. Скучна си. Айде, в пет на кафето. И недей закъснява. Айде. – Нора затвори.
Много ясно, че Мария щеше да закъснее.

Нейните мисли се фокусираха върху Дени. Малкото ѝ задръстено братче. Тя го обичаше и би направила почти всичко за него.
Жалко, че бе толкова СМОТАН.

Ивайло Златев, 14.08.2018

СОЛОМОН СОЛОМОНОВ 2

Първи разказ за Соломон: СОЛОМОН СОЛОМОНОВ

СОЛОМОН СОЛОМОНОВ 2

Соломон Соломонов отвори очи.
Как му липсваше порното.
Това не беше живот! Всеки има право на порно! Завъртя се на страна и придърпа завивката. Топлината се разнесе по тялото му.
Опита да си представи нещо еротично, но въображението го предаде. Месеците “суша” казваха своето.
А бяха времена, когато се будеше през нощта надървен и сюжетите сами се нижеха в главата. Кеф ти анално, кеф ти MILF. Спускаше десница под бельото и всички пички негови бяха.

Опита да се фокусира. По някакъв начин трябваше да събуди “мъжкото си достойнство”. Стани юнак балкански.
Започна да превърта на ум сцени от изминалия ден.

На работа, нищо интересно. Обичайните преводи и скучен обяд със секретарката на шефа, която държаха в офиса от сантимент по отминалото столетие.
Следобед отново преводи.

Виж в парка, в подножието на стъпалата, които изкачваше ежедневно, за да спести пустия трамваен билет, беше срещнал момиче с пола, достатъчно къса, че да разкрива белите, пълни бедра.

Насочи мисли към бедрата. Голите бедра!
Дали нещо не се случваше под чаршафите?
Соломон въздъхна. Не беше ерекция.

Той затвори очи и въздъхна повторно. По-дълбоко за още по-голям драматизъм. Жалко, че нямаше кой да го чуе.

По своята лична скала на падение бе достигнал рекордни дълбини.
Да я докара до там, че да се “вкопчи” в дебелите бели бедра на едно швейцарско кифле?!
Известен факт беше, че когато кравите станат по-красиви от жените, значи си в Швейцария.

От друга страна, цяло щастие бе, че кура не му стана при мисълта за белите крака. Напълно щеше да загуби самоуважение.
Въздъхна трети път. Млясна няколко пъти и се приготви за сън.
В битките, които водеше, самоуважението първо падаше жертва.
Крайно време бе да реши въпроса с порното.

***

Соломон Соломонов отвори очи, облян в студена пот.
Мокрите чаршафи бяха залепнали по тялото му, а във въздуха се носеше мирис на вкиснато.
Причина за среднощното събуждане беше кошмар, по-ужасен от неговите най-ужасни сънища, свързани с личните спестявания и сценарии на финансови колапси, придружени от природни катаклизми, когато парите губеха стойност.

Кошмарът бе еротичен.
Соломон разтърка бедра едно в друго, колкото да се увери.
Еротичен, МОКЪР кошмар. Слиповете бяха залепнали за корема и петното сперма се просмукваше върху чаршафа.
Майка му стара, каза си на ум.

В интерес на истината той нямаше нищо против мокрите сънища. Виртуален секс. Те значително се доближаваха до “чукането на живо” и спомагаха споменът от ОНЗИ единствен път, сякаш случил се по някаква вселенска грешка, да не избелее съвсем в паметта.
Лично Соломон предпочиташе да мастурбира, но мокрите сънища внасяха едно допълнително разнообразие в половия живот, който водеше.
И всичко щеше да бъде чудесно, ако не бе досадният и притеснителен детайл, че в съня си, той го раздаваше кучката в гей порно. Скъсваха му задника от…

 

Мони се събуди посред нощ, облян в студена пот и с твърдото убеждение, че е гей.
Виж ти, майка му стара, лягаш си мъжкар, а се будиш ПЕДЕРАСТ, помисли си той. Чудно нещо е животът, за една нощ минаваш на отсрещния бряг.

Налагаше се да приеме фактите.
Спомни си книгата на спортен журналист, който твърдеше, че единствено истинските мъже могат да бъдат гейове. В своето откровение, той даваше пример с ръгбист, идеал за мъж, а то…
Уви, паралела с него само натъжи Соломон.
Като се знаеше що за мъжкар е (жените гледаха през него като през празно пространство, дори швейцарските гърли), той си беше, както се казваше в онзи виц, чист педераст.

За изминалите близо тридесет и осем години живот, Соломон научи, че всяка ситуация предлага и добра страна, стига да я видиш.

През дългите, самотни вечери на своето пребиваване в чужбина (и не само), едно от любимите негови занимания бе да мастурбира.
В това нямаше нищо лошо. Косми между пръстите едва ли щяха да му пораснат (както го лъжеха в училище). Освен това, така стимулираше простатата, което беше бонус. А относно жените не хранеше празни илюзии.

Постепенно, Соломон разви тезата, че жените притежаваха допълнително сетиво, на което се дължи умението им да оцеляват. И това съвсем не беше тяхното прословуто “шесто чувство”. Не.
Това, което притежаваха той наричаше “усет за увереност”.
Младият мъж бе сигурен, че три четвърти от мозъка им бе ангажиран с анализа на информацията, идваща от мистичния “сензор за увереност”. Къде се намира органът, нямаше как да знае, но имаше логика да бъде някъде около вагината.

Тази идея се роди от филмите за акули, които гледаше. Те използваха голяма част от мозъка си за обоняние.
По аналогичен, начин, жените “надушваха” и най-миниатюрните молекули неувереност, излъчвана от мъжете, което категорично елиминираше всякакви шансове за успешна свалка. До чукане нямаше да се стигне!
Соломон по баща Соломонов бе обречен да лъска бастуна до живот!

Ето защо възможността да се подвизава на любовното поле, развял пъстрия флаг на прайда, можеше да означава само едно… Обещание за ИСТИНСКИ секс.

***

Неизброимо много вечери, Мони упражняваше самозадоволяването, удобно изпънал се върху любимия диван – единствената мека мебел в квартирата.
Уви не можеше да си позволи самостоятелно жилище, не толкова заради цената, колкото от скъперничество.
Този факт създаваше известни затруднения.

Полегне той след работа. Отпусне морна снага. Положи натренирана китка върху гениталиите и умът му трескаво започне да прехвърля спомени в търсене на подходящ “материал” от порното, което беше гледал някога.

Тук е моментът да споменем две неща:
Първо: Соломон караше по спомени, не от прищявка, а защото в Швейцария нямаше достъп до Замунда.
Какво ли не пробва. Анонимни прокси сървъри, умоляваше приятели от БГ-то да му “шернат” някъде, но така и не успя да си уреди стабилен и надежден канал за доставка.
И второ: Обитаваше постройка на три етажа, с размерите на обърната вертикално кибритена кутийка.
Въпросната къща представляваше недоразумение с три стаи, наредени една върху друга, с кухня на първия етаж и по някаква непонятна причина баня, и тоалетна на третия. Пълна недомислица, която заслужаваше на момента да бъде събрена, ако Мони не живееше в нея. За сметка на това наемът бе повече от изгоден.

Нашият човек се “ширеше” на втория етаж. За жалост през покоите му се извиваше стълбата, свързваща тоалетната от първия с банята на третия етаж.
Ето защо младши нямаше никакъв шанс да се радва поне на елементарно уединение. Хора постоянно се мъкнеха или нагоре, или надолу.

И така. Вечер след работа Мони се отпускаше в дивана-легло и за да получи ерекция, напрягаше памет, в “търсене” на еротични сцени, и съвсем не беше придирчив.
При това трябваше да бърза, да не би някой от съквартирантите да реши, че му се пикае или къпе и да хукне по стълбата.

Соломон Соломонов беше фен на аналната любов.
Последно гледа “Аналните приключения на Омар”. Персонаж с произход отвъд границите на европейския континент.

В онази нощ, когато Соломон се събуди, само за да осъзнае факта, че е на отсрещния бряг, последното което си помисли, преди отново да заспи бе, че като представител на голямото и задружно ЛГБТИ семейство, ще може да прави анална любов до насита. Май не беше толкова зле да си ГЕЙ.
После си помисли още нещо: Ще ми разпорят задника от ебане! А имаше хемороиди.

При тази последна мисъл, Мони реши, че не бива да заспива разстроен и потърси положителна страна на разкрилата се нова перспектива.
В унес отбеляза, че аналната любов навярно е полезна за простатата. Също, беше чувал, че доставяла наслада много по-голяма от секса с жена. Това го успокои и той заспа.

Ако не беше заспал обаче, обезателно щеше да си припомни забавната история на приятеля си Къци, който веднъж подведен от прочетеното в интернет, решил да отиде на уролог.
Онзи наврял пръст, намазан с приятно хладък и отпускащ гел в аналното му отверстие, за да може да опипа простатата и Къци заскимтял с изтъняло гласче: “Докторе ще се изпразня, докторе ще се изпразня”. Е… изпразнил се.

***

Още на следващия ден, за да разсее всякакви съмнения относно новата си ориентация, Соломон Соломонов реши да се подложи на тест.

По стечение на обстоятелствата, една дъждовна вечер преди време, той нахълта в тоалетната и хвана съквартиранта си Щефан, който бе забравил да заключи, в компрометираща ситуация.

От изненада Соломон стоеше вцепенен, пъхнал пръст под ръба на белите си слипове, наврели се в задника му, а Щефан, с размазан грим и дегизиран като травестит го гледаше в огледалото над умивалника. Погледите им се срещнаха. Опааа.

Мигът застина във времето.
Педал, каза си на ум Соломон.
Обърна се и излезе като робот. Голата му лява, седалищна буза, ослепително бяла, трайно се запечата в паметта на съквартиранта ЛГБТИ.

Конфузният момент бе оставен настрана за по-късен анализ, до деня след кошмарната нощ, когато Мони реши да си намери гейско порно.
Тестът на който щеше да се подложи бе елементарен: пуска порното и мастурбира. Ако се получи, нямаше да има място за съмнения.

***

Как Соломон се сдоби с “алтернативния” видео материал е тема на друга история. Малко комична, малко унизителна. За щастие Соломонови лесно преглъщаха унижението.
Богатата колекция на Щефан намаля с един диск.

Наложи се младши цяла седмица да върти филма.
Отначало се надяваше, че ей сега ще се появят момичетата, но това не се случи.
Започна с кадри от различни места. После прескачаше през 10-15 минути. Накрая изгледа цялото видео.

Трябва да признае, че възприемането на съдържанието изискваше известна вътрешна нагласа. Толкова много пениси и мъжки задници… За свирките да не говорим. До онази част с гълтането стигна едва на третия ден, при това гледа с едно око.

Резултатът, в крайна сметка, наподоби изхода от печалната командировка-фиаско в Италия преди година.
Тогава успя да се уреди със завидно количество порно. Щеше да му стигне за всичките седем дена пребиваване, дори можеше да си позволи лукса всяка вечер да гледа различно. Чудесен business trip се очертаваше.
За нещастие, материалът се оказа soft.
Завърна се от командировката със сериозни охлузвания.
Бе успял да стигне до края само веднъж, при това по случайност!

Прояви упоритост до последната вечер. Толкова много оставаше за изглеждане.
Как се надяваше само. Уви. Единствено цици, лизане и тъп сценарий.
Върна се и всичко затри, а кура го боля поне седмица след това.

***

Каръщината майката си е ебала, ей. Каза си на ум Соломон и чукна паузата.
Не успя да издържи гей-теста.
Язък, за травмата. Споменът за всичките свирки, пениси и мъжки епилирани задници щеше да го преследва до живот.
Майка ви, педалска. Обобщи той.
Прагматичната му същност обаче имаше нужда от доказателство, че не се беше прецакал, минавайки отново в “правия коловоз”. Не търси дълго.

Огромният минус на джендър обществото според него бе, че много от тях (подобно истинските жени), страдаха от патологично влечение към обувки, парцали и необосновани (най-общо казано) харчове.
И гейската любов щеше да струва скъпо!

След този извод, Соломон с чиста съвест затвори краткия ЛГБТИ период от своя живот.

***

Ех, Замундааааа. Много ли искаше човек?

Веднага щом охлузванията заздравяха и Соломон получи първата безболезнена ерекция по време на сън, той реши, че грижата за сексуалното здраве не търпи повече отлагане.

На другия ден, след кафето в офиса, той предприе решителни действия и закупи невероятно скъп самолетен билет до София.
Безспорно, едно импулсивно решение.
За тези пари можеше проститутка да наеме, нашенка, от източна европа, при това не една, но от притеснение имаше вероятност да не му стане и щеше да бере срам. Този мач го беше играл.

Идеята бе проста.
Взема отпуск и отлита на секс екскурзия в БГ-то.
Там щеше да свали възможно най-много ИСТИНСКО порно.
Което не успее да изгледа на място ще качи на флашки и айде обратно в чужбината. До Нова година щеше да има запаси.

Съдбата обаче друго си бе наумила.
Освен, изключително внимателния подход към всякакъв вид харчове, Соломонови страдаха от чудовищна липса на късмет. Младши не правеше изключение.

Вечерта преди полета, къде от вълнение, къде от кръщина, Соломон бе ощастливен от най-яркия и силен еротичен сън, който бе имал от много време насам.
Сякаш всичката сексуална енергия, събирана с годините в изтормозеното, мършаво тяло бе експлоадирала. Как чаршафите устояха на този епичен изблик на сила остава загадка.
Парче на ABBA не спираше да звучи в главата на Мони през цялото време.

“Money, money, money
Must be funny
In the rich man’s world”

След това, разтоварен от напрежението, той се унесе.

Часове по-късно, слънчев лъч, проникнал през прозореца, събуди Соломон.
Руса глава се подаваше от дупката в пода, където минаваха стълбите.
Мистерията бързо се разплиташе.
Руса, права коса,… Жена?!

Мони не можа да повярва. Навярно бе сън.
Зашлеви си мощна плесница, но бързо съжали за това.
Разтърка очи и надига глава. Образът се проясни.
Не било руса красавица.
Травестит!

 

Щефан се хилеше.
Соломон се опита да запази самообладание.
Имаше нещо важно да свърши, нещо НЕОТЛОЖНО… Погледът му се закова върху куфара до леглото.

Щефан грейна в целия си блясък и мрежестите чорапи приковаха вниманието на Мони.
Късата пола беше прилепнала върху плоския корем и Соломон се зачуди къде се бе дянала издутината отдолу.
Едва сега младши видя татуса върху бицепса на русата дивата. Роза, кинжал и капка кръв. Тъпо, отбеляза си на ум.

Телефонът на Щефан зазвъня с Dancing Queen на ABBA и джендърът отвори дамската си чантичка.
Разбрал е за гейското порно! – Помисли си Мони. – ABBA. ABBA. Какво по дяволите? Алармата!!!

“Money, money, money…”

Мони се пресегна към телефона.
Беше се успал!

Мъжът с чорапите се усмихна загадъчно, отправил рентгенов поглед към мокрото петно върху чаршафа.
Споменът за бялата лява буза на соломоновото седалище и втъкнатите слипове, отдавна разпалваше сексуалния мерак на съквартиранта-гей.

Проклета къща, помисли си Соломон. Ниският наем през задника ще ми излезе.
После се сети за паричките, похарчени за билет и провалената екскурзия. Това го довърши.

– Ох, майчице. – Проплака той. Сълзи на безсилие навлажниха очите му. Спомни си за Къци и неговите възгласи: “Докторе ще се изпразня, докторе ще се изпразня”.
Не беше никак смешно.

Травеститът се приближи на забавен каданс и започна да разкопчава полата си в движение.
Тя се свлече на пода и той за малко да се препъне в нея.

Мрежестите чорапи бяха хванати с жартиери за черен дантелен колан. Бельо нямаше. Соломон се зачуди как огромният пенис се беше събрал под полата. Дълбоко си пое дъх и издиша с примирение.
Как все на него, майка му стара?!

Ивайло Златев, 22.06.2018

КЛАДЕНЕЦЪТ

КЛАДЕНЕЦЪТ

Тя мразеше жените. Не защото беше Жена.
Мразеше жените, защото я предадоха. И защото продължаваха да го правят, от самото сключване на Договора.

– Хей! – Марто се ядоса. – Защо бързаш? – Нора не отговори. – Да починем и да обсъдим идеята. – Сякаш на себе си каза той. Спря и погледна GPS-а. Преди година мина от тук и маркира пътеката.

 

Локацията определиха по сателитните снимки. Древно светилище, разкопано от археолози и превърнало се в сензация за цяло лято.
Освен научната стойност (както се разбра от пожълтелите вестници в читалище “Възпитател”), местната управа се надявала да съживи селото, развивайки туризъм.
Дори път направили, с асфалт. Това по времето на соца. И туристите заприиждали… до първите няколко инцидента.
После тръгнали слухове за проклятие, за тъмна сила и до тук с плановете за светло бъдеще.
Хората се опитали да забравят.
Археолозите взели каквото могат. Част от руините отново заровили а пътя до подножието на хълма се изгубил в треволяци и през годините съвсем изчезнал.

Случи ли се пътник да мине или хлапе, ще види на места останките на полу-изгнили скамейки и обрасли в тръни, ръждиви табели със снимки на артефакти и пояснителен текст.
С точност обаче никой не знае къде се намира “забравеното” светилище.
Суеверните селяни избягват да се мотаят наоколо.
И Мартин нямаше да го открие, ако не беше увлечението му по тракийското наследство. Нищо сериозно, просто си падаше по мистичното.
Понякога обикаляха с Нора баирите и говореха за изчезнали цивилизации и конспирация.

По някакво стечение на обстоятелствата научиха за хълм с името “Бабини двери”. На картата единствено триангулачната точка беше маркирана.
После в блог прочетоха за “Бабината порта” и проклятието. Имаше история за овчар, който изгубил ума си, след като изкарал една нощ в района и кратка статистика на предполагаемите инциденти, свързани с изгубеното светилище.
Последният ъпдейт на блога беше от преди осем години. Авторът споделяше, че след проучвания, се решил да изкачи хълма (въпреки легендите, че който отиде, нещастие ще го догони).
После нищо. Google мълчеше.

***

Миналото лято, двамата с Нора изкараха седмица в селото под претекст, че искат да избягат от градската шумотевица. Никой не им обърна внимание.
Пет дена се ровиха из вестниците, събирани в читалището. В крайна сметка нямаше едно мнение тракийско ли е това светилище или не.
Било нещо със земята свързано и майката, но противно на предположението, че е построено на самия връх във възхвала на съюза между земята и небето, то се намираше в гората. Кладенец, водещ към бездната долу. Сякаш нарочно изградено там, за да бъде по-далеко, скрито от небесата.

После, приказките разказваха, че мъжете, дръзнали да отидат губели разсъдъка си, а жените… умирали. Не веднага, но скоро.
Пътеката до него наричаха Самодивска.

***

От един час двамата вървяха по тъмно. Облаци бяха покрили небето и дъждът валеше сякаш никога нямаше да спре. Тихо и напоително. Нора се бе омотала с жълтия дъждобран и от време на време повдигаше качулката, за да открие челника.

– Ехо? – Тя се обърна назад.
– Идвам. – Отвърна младият мъж, забил поглед в GPS-a. – Тук някъде трябваше да бъде… Табелата.
– И после?
– После не знам. Миналото лято до нея стигнах. После… на картата няма пътека, но на сателитните снимки личи ивица между шубраците. Не би трябвало да остава много. Според мене до километър максимум. Още не е късно да се откажем.
– Решихме да проверим тази история.
– Какво искаш да докажеш, Нора? Да видиш Майката Земя ли? Нали не вярваш, защото ако вярваше нямаше да припариш до тук. Знаеш легендите… и мрачното минало на района.
– Но ако всичко е вярно?
– Мира не ти дава, нали? Кой ти вкара “Договора” в главата?
– Стига Марто. И двамата четохме историята. А и твоите сънища…
– Спри за малко. – Мартин свали качулката. Обичаше да го вали дъждът. Харесваше му да усеща хладните капки, стичащи се по лицето. Така връзката със земята ставаше по-силна. Водата сливаше двете енергии. Неговата и тази, идваща изпод нозете му. – Измокриха ми се очилата. – Оповести той. Махна ги и избърса с пръсти стъклата.

 

Мартин протегна ръка и се подпря на дървото пред себе си.
Някой бе издълбал инициали и сърце върху ствола. От годините, очертанията едва се различаваха.
Друго обаче привлече като магнит вниманието му.

На метри отпред, разсеяната светлина от челника, рисуваше сенки върху покрита с ръжда табела.
Надписи не се четяха. Върху изкривената от времето ламарина, със спрей бе изрисуван неправилен кръг с хикс в него.
– Какво има? – Обади се Нора.
– Ела тук.

Двамата приближиха табелата.
Нора си нави дългите ръкави на дъждобрана и съвсем леко я докосна с пръсти.
В съзнанието ѝ изплуваха картини на хора, които идваха и се спираха на това място. Деца дърпаха майките си за полите и ги питаха какво пише. Мъже вадеха фотоапарати и брояха крачки до позиращите. Всичко изглеждаше като черно-бял кино-преглед. Такъв какъвто даваха едно време, в годините на социализма. Стара черно-бяла хроника.
Лентата свърши и младата жена дойде на себе си. Мартин я беше хванал за раменете и я разтърсваше.

– Къде се отнесе?
– Странно. Мисля, че имах видение току-що.
– Не бива да продължаваме. Ако ни е вярна информацията, пред нас е Самодивската поляна с малката постройка и портата-арка до нея. Тук намерили онова девойче с изцъклените очи и побеляла коса. Баща ѝ я изоставил, бягайки към селото. Казват, че душата му я нямало. Изгубил я в гората.

– Знам историята. – Сопна се Нора.
– ?!?
– Извинявай.
– Нервно ти е, нали?
– Нервно ми е.
– Как мислиш? Истина ли е? Прекалено много съвпадения. Все нещо трябва да има.
– И мене ме е страх, Марто, но… това е толкова значимо… на фона на тъпото ежедневие и часовете, прекарани в офиса. Смяташ ли, че живота който водим е ИСТИНСКИ? Ако нещо е значимо, то е тук.
– Вярвам в Бог, Нора. Той няма да ни изостави.
– Ако легендата за Договора е вярна, може би това място е… далече от Господ…
– Глупости. – Мартин поклати глава. – Нищо не може да бъде далече от Господ. Но, сигурен съм, има мощни и мрачни сили. Някои неща могат да бъдат преборени единствено с Божията помощ.
Настъпи пауза.

– Какво, мислиш, се е случило тогава? Как Бог е убедил… Господарката, Майката на този свят да му дари своите рожби?… В името на какво? – Попита Нора. – Много мислих по тази история и все повече се убеждавам…, че сме обсебени.

– Аз също. – Отговори Мартин. – Понякога, когато се ядосам… просто губя контрол. Сякаш друг поема кормилото и ме “изключва”. После се питам какво се е случило. Как гневът отново ме победи? И тогава си спомням легендата. Ние сме обсебили тези тела. Те са на земния свят, направен от пръст и вода. А нашата душа е от небесата. Ние сме Ангели, Нора, вселили се в нещастните рожби на Майката. Те, разбира се, също имат своя душа, която ние потискаме. Тази душа е първична, прагматична и гневна. Много гневна и понякога взема контрол. Сигурно това е нашето ангелско изпитание? Да се преборим и запазим себе си в земния свят. Не знам как Господарката се е съгласила нейните деца да бъдат черупка. Тя чува плача им, вижда тяхната агония и нищо не прави. Такъв е Договорът. За да може ние, Небесните души да има какво да обитаваме тук. – Мартин замълча.

– Много е тъжно.
– Да. – Отговори Мартин. – И затова Тя толкова мрази жените. Защото я предавате всеки път, когато заченете. Без значение, че сама е сключила Договора, вие сте предателки. Вещици. Всички жени сте вещици, защото силата ви идва от Земята, от света, в който живеем. Вие създавате тези “черупки”. – Нора се усмихна. – И затова краде децата ви, когато може. И затова самодивите омайват изгубилите се мъже, за да могат да ги съблазнят и заченат от тях. Женските им дечица нямат Небесна душа. Те са земни в най-чистата форма. Мъжките рожби убиват, а бащите губят разсъдъка си. Не знам, може би ангелските им души отиват на небето или биват унищожени.
Марто спря за миг и си пое въздух. Нямаше как да види очите на своята приятелка, плувнали в сълзи.

– Това съвсем променя представите ни за самодивите. – Каза Нора.
– Ако всичко е вярно, тебе ще убият, защото никой не обича предателите, а мене… По тази причина светилището е направено в гората. Във възхвала на Земята-Майка. Не горе на върха, за да слави връзката ѝ с небето. То е дълбоко под повърхността. Всичко е пропито с омраза и ненавист към Договора и може би си права, че е вероятно небесната силата да е по-слаба тук. Но аз вярвам в Господ.

Известно време и двамата мълчаха.
Дъждът неусетно беше спрял и само единични капки се процеждаха през рехавите листа на дърветата.
Температурата осезаемо падна.

– Да ходим? – Предложи Нора. – Колко е часът?
– Минава единадесет. Хайде, че да свършваме по-скоро. – Мартин съвсем не изгаряше от желание да се среща със самодивите или още по-малко със Създателката.

Във всичките легенди все нещо трябваше да бъде вярно. За лош късмет щяха да бъдат при светилището между един и три след полунощ. Часът на вещиците и демоните.

След минути стигнаха и последните дървета. Тук гората свършваше и те излязоха на голяма поляна, която щяха да прекосят. На другия край смътно се различаваха очертанията на малка постройка и арката до нея.

– Знаят, че сме тук, нали?
– Да. – Отвърна Мартин. – Чакат ни.

Небето над тях бе покрито с облаци и звезди не се виждаха. Въпреки това луната правеше опити да се покаже и светлината бе достатъчно, за да изключат челниците. От земята се носеха изпарения, премесени с аромат на билки и треви.

Докато прекосяваха откритата част, Нора се приближи и прошепна:
– Мисля, че ни наблюдават. – Марто я стисна за ръката.
– Ако се обърнеш рязко, ще ги видиш.

 

Не след дълго се озоваха до арката.
Представляваше конструкция от бетон, излята във формата на буквата “П”. В основата се търкаляха отломките на цигли и фрагменти от декоративни елементи.
В страни се издигаше малката, панелна постройка, на един етаж. До входа водеха три стъпала, в миналото облицовани с плочки.
Точно до полуотворената врата се намираше единственият прозорец. От дограмата не бе останало почти нищо. Личаха останките на перваз, на който някога са били излагани брошури и пощенски картички.

Пътеката минаваше пред прозореца.
Мартин не се сдържа и погледна вътре точно когато бяха пред него. Само за миг. После можеше да се обзаложи, че видял фигура с бяла коса да седи в дъното, сякаш на стража, отправила изцъклен поглед право към тях.
Изоставеното от баща си момиче не бе тук, за да ги спре да преминат, а да се върнат.

В този момент един клон се откърши и падна с трясък на земята. Двамата с Нора подскочиха. Дървото се стовари на метри пред тях.
Прескочиха го и продължиха в гората.

***

Младият мъж спря и свали раницата. Извади нещо от джоба и се обърна към Нора. В нейния поглед се четеше решимост. Мартин се пресегна и нежно извади косата ѝ извън яката на дъждобрана.

– Вземи. – Каза той и сложи предмета в дланта ѝ. Дървено кръстче с кожена връв. – Осветено е. – Той се наведе и я целуна. – И аз имам. Каквото и да се случи Господ няма да ни изостави. Искам да го вярваш.
Хвана я за ръка и продължиха по пътеката. Почувства се по-добре. С думите, които изрече, сякаш успя да убеди себе си в тяхната правота. Вярата му стана по-крепка. Бог щеше да ги води в царството на сенките. Разбира се, че не бяха сами.

***

Пътеката бе станала по-стръмна. Гората бе гъста и небето не се виждаше. Всичко беше прогизнало и няколко пъти те се свличаха надолу в калта.

Рязко стръмнината свърши и двамата се озоваха на малка тераса. Дърветата ги заобикаляха от всички страни и подобно на коридор водеха до зид от камъни, който едва се различаваше в мрака.

– Пристигнахме. – Отбеляза Марто. Реши да погледне часовника, но се отказа. Перфектно знаеше колко е часът. Във въздуха се носеше мирис на пушек, все едно наблизо тлееше купа мокри листа. – Усещаш ли миризмата?
– Да.

Той извади GPS-a, за да вземе точка.
Спътници не се ловяха. Дори руските.
При различни обстоятелства Мартин би помислил, че дърветата, листата и влагата във въздуха, абсорбират електро-магнитните вълни, но случаят сега бе различен.
По земята имаше дебел слой листа. На двадесет метра останките на зида се губеха в храсталака.
Мартин въздъхна.
– Отиваме? – Попита той. Нора го хвана за ръката. – Знам, че е тъпо. – Продължи мъжът, но все пак. Той свали раницата и извади малка видео-камера. – Инфра-червена е. – Побърза да обясни. Оправи ластика и я сложи на главата си. Наистина изглеждаше глупаво. Нора се засмя и лъчезарната ѝ усмивка грейна като слънце.
За миг притесненията изчезнаха. Какво можеше да се случи?
Мартин с мъка се въздържа да не целуне приятелката си. Толкова му се искаше, но не сега. Сутринта щяха да имат цялото време на света. Това си бе основателна причина да дочакат утрото цели и невредими. Какво приключение!

Внезапно той осъзна, че не се долавяха никакви звуци. Дори стъпките им не се чуваха. Гората беше притихнала.
Отче наш, който си на небесата… – започна да изрича на ум.

Приближиха се. Каменният зид се виждаше ясно. От фугите между камъните се подаваха тънките стъбълца на някакво увивно растение. Ръждивите останки на голяма пейка, намекваха за човешкото присъствие някога.

Още по-навътре, тясна пътечка водеше към центъра на това, което бе останало от каменен комплекс. “Обектът” не беше голям. Представляваше кръг с радиус около десет метра.
Марто се движеше първи. Имаше чувството, че някой ги наблюдава. Знаеше, че e късно за бягство. Погледна Seiko-то. Светещите стрелки показваха малко след два. Спря и се обърна към Нора.

Той стоеше до полуизгнила дървена греда, част от разрушен навес, построен от археолозите, за да пази руините.
Правеше впечатление, че храстите и дърветата растяха в страни от останките и образуваха своеобразна ограда около мястото.

Нора се приближи.
Пред краката им се разкриваше дупка в земята, иззидана с плочи по цялата си обиколка. Диаметърът едва ли надвишаваше няколко метра. Аналогията със зеещо гърло беше очевидна.

Марто се надвеси внимателно и погледна. По-голяма чернота не беше виждал.
След кратко колебание насочи фенера си към дупката. Почувства се като крадец, който се опитва да открадне тайна, за което ще си плати. Все едно отнемаше насилствено девственост.

Оказа се, че бездната не е бездънна, както изглеждаше в началото.
Това, върху което стояха, бе подземна камера с полу-сферична форма и отвор на върха на свода.
Камерата бе не по-висока от пет метра и в нейния център, точно под отвора на купола имаше кладенец, дъното на който не се виждаше.
Фенерът осветяваше врата с формата на трапец.
Можеше да се проникне в подземието и то не през тавана.

Мартин вдигна фенера и прокара мислена линия, минаваща през вратата.
Отгоре, на повърхността, се виждаха останките от каменна стена със стълби в основата, водещи надолу. Някога тази стена е била част от тунел.

С Нора се спогледаха. Трябваше да слязат при подземния кладенец.

***

Мартин се движеше бавно. Плътно отзад го следваше Нора. Той чуваше дишането ѝ. Пристъпваха без да се обръщат.
Нора не смееше да се извърне, от страх, че ще види нещото, чието присъствие усещаше.
Докато вървяха, то нямаше да ги закача.

Стъпалата по които слизаха, бяха направени от масивен, дялан камък и изглеждаха автентични. Намираха се под повърхността.

Марто спря и освети свода. Въпреки плесента, по стените се различаваха символи, чието значение нямаше как да знаят. С учудване той разчете имена на хора, вероятно туристи, издраскани с остър предмет. Беше задушно.
Последното стъпало бе поставено точно под вратата. Там в центъра на залата се намираше кладенецът, а точно отгоре дупката-гърло, през която преди минути бяха осветили мястото.
Преминаха вътре.

Входната вратата наподобяваше трапец, чиито стени в горната си част се обединяваха от камък-ключ, държащ всички останали камъни да не паднат.
Истории твърдят, че вратите с подобна форма представляват портал към космоса, през който в определени дни на годината душата можела да премине в друг свят.

***

Нора се огледа.
В центъра бе кладенецът.
Тя се приближи.
Точно над нея беше отворът в тавана и невидимата публика, скупчена около него.

Тя погледна надолу към бездната.
Някак си знаеше, че именно тук, през Кладенеца, по силата на Договора, са излезли първите рожби на Майката, обсебени от ангелските, от нашите човешки души.
Мястото, на което се намираха, бе паметник на Нейната Омраза.

Нора предусети ужаса, който подобно на преса, засилена към нея, само след миг щеше да премаже, не само всяка клетка от тялото ѝ, но и душата ѝ.

Тя затвори очи и с всичка сила стисна в юмрук кръстчето, което Марто беше ѝ дал.

„Отче наш, Който си на небесата!
Да бъде Твоето име, да бъде Твоята воля,
Както на небето, така и на земята…“

Думите не спираха да се леят…

Ивайло Златев, 04.06.2018

ИЗГУБЕН

ИЗГУБЕН

Митко легна по корем и се отпусна върху снега. За секунда, въздух да си поеме. Подпря се на ръце и опита да се изправи. Дланите му хлътнаха и затъна до лакти. С крака в пряспата нямаше как да се надигне. Укроти се. Притихна. Всичките мисли излетяха от главата му.

Вечерта беше студена. Сякаш нощният мраз беше сковал въздуха и никакъв шум не достигаше до слуха. Тишината остана за миг. После мигът се разтегна в малка безкрайност.
Димитър с огромни усилия се завъртя настрана. Обърна глава нагоре, търсейки звездите. Бяха навсякъде. Илюзорното усещане за сигурност потискаше желанието да продължи.

Нищо не чуваше. Излезе от пътя едва преди минути. С колко хора разговаря пред хижата, а сега беше сам, тръгнал да търси баща си в гората. Планината го смазваше. Толкова осезаема!

Усетил прилив на сили, реши да се надигне. Трябваше.
От дерето в основата на склона долетя гласът на баща му. Гърлени звуци. Вой на ранено животно, което ей сега щеше да умре.
Младежът се опита да определи посоката. Мотивиран, започна да се върти във всички посоки докато не измъкна краката си. Изправи се и отново пропадна. Баща му замлъкна.

– Татко! Таткоооооооооо!

С прилив на сили момчето се втурна надолу. Крачеше, мятайки ръце настрани. Падаше и пак ставаше. На места снегът бе заледен и това улесняваше ходенето. Под дърветата нямаше този късмет.
Беше целият мокър и не усещаше пръстите на краката си. По-рано, в хижата намери фенер и за да го носи свали едната си ръкавица. Ръката му замръзваше. Анцугът Adidas бе залепнал по тялото.

Митко се подпря на дърво, за да си поеме въздух. Беше изтощен от борбата с преспите. Трепереше без да е в състояние да се контролира. Защо му трябваше да кара проклетата шейна.

– Хайде качвай се. Не бъди женчо. – Баща му не спираше да го подканя, заваляйки думите, с провлачен говор. Отново пиян. – Качвай се, казвам ти! Дай газ. Дай газ, майка му стара!

Шейната хукна. Едната ска се издигна върху неравност и машината се прекатури настрана. Митко изпадна и цяло чудо бе, че не се оказа под нея. Търкаля се метър-два по склона и спря в бор. Шейната се преобърна няколко пъти и по случайност отново стъпи върху веригата. После бръмчейки се отправи към дерето, сякаш невидим човек я управляваше. Като на слалом, тя заобикаляше дърветата и изчезна в сумрака. След малко щеше да се стъмни.

– Какво направи?! Непрокопсаник! Чакай ме тука, чуваш ли? Тука ме чакай. – Залитайки, мъжът тръгна по снежната диря. – Непохватно дете!

Димитър остана сам на затрупания със сняг път. Минута по-късно щяха да минат скиори, които да го разпитат с престорена загриженост, да му пожелаят успех и да продължат към хижата след завоя.

***

Митко се наведе и подпря с ръце на коленете си. Едва стоеше на крака. Обичаше баща си, без значение дали е пиян или не. Момчето се огледа. Никога не бе идвал до хижата нощем и нямаше представа къде се намира.

Мисълта, да остави баща си в гората, без дебели дрехи, пиян и безпомощен не му даваше мира. Трябваше да продължи.
Опита да задържи дъха си. Напрегна слух и притихна. Моля те обади се, моля те!

– Аааааа… – Долетя гърлен рев. – АААААА…

Митко не се бави. Воят спря, но посоката бе ясна.

Момчето хукна надолу и веднага се прекатури, забивайки лице в снега. Изтърва фенера и всичко потъна в мрак.
Високите борове пречеха на светлината от звездното небе да стигне до него.
Ослуша се.

– Ехоооооо. Ехооооооо… – Съвсем наблизо имаше хора.

***

– Ще намери ли баща си? – Попита Мария разтревожена.

– Ти сериозно ли?…

– Беше много изплашено, горкото.

– Стига глупости. Ей къде е хижата. – Борис махна с ръка. Краката му бяха подбити, а обувките пълни със сняг. Много глупаво че свали гетите още на хребета, за да не ги къса по камъните. Тука в гората газеха до коляно и резултатът бе на лице.

– Хайде да слизаме. Ще се оправят. – Алекс подкани Борис и Мария. – Онзи с шейната беше пиян. – Тук има достатъчно хора.
Настъпи пауза.

– Трябва да се върнем. – Мария не се отказваше.
Борис измърмори. Започваше да му писва.

***

Алекс спря и изчака останалите. Бяха изминали двадесет минути откакто вървяха по пътя.
От гората идеха виковете на пияния родител.

– Какво се дере тоя? Сигурно всички го търсят. – Краката на Борис бяха замръзнали и той бе ядосан на себе си, задето свали гетите, но беше късно да ги слага.

– Да не вземе да умре? – Алекс беше сериозен.

– И ти ли? Виж колко хора имаше около сина му. Хижата е на двадесет минути зад нас. Б’ах ти пияницата. Ей, много ме дразнят такива. Да не говорим, че караше без фар.

– Ааааааааа… – Гърленият вой не преставаше.

– Този е сам, Борка. – Алекс се заоглежда. – Трябва да го намерим!

– Майка му стара. Все на такива попадам. Айде да го търсим. Б’ах ти хората. Ама ще звънна на 112 да дойдат да си ги приберат. И него и сина му. – Борис се обърна и тръгна по посока на звуците. Алекс вече крачеше напред.

Мария изостана.
Воят идеше от най-гъстата част на гората.
Алекс изчезна в нощта.
Борис се движеше значително по-бавно. На всяка крачка спираше да вади снега от обувките си.
Независимо, че използваше следите на Алекс, затъваше до коляно и не спираше да псува. Цялата история беше абсурдна. Къде бяха всичките позьори, наобиколили момчето при хижата? Нима изоставиха човека и неговия син?

Борис пропадна до кръста и снегът влезе под гащеризона му. Това отприщи поредна вълна от ругатни.
– Къде си бе, нещастник? Само да те намеря! Толкова ли си тъп! Само да те намеря! – Викаше той.

Изведнъж млъкна. От ниското долетя гласът на Алекс.

– Намерих гоооооооо. Намерих го. Тука е.

– Добре ли сте?

– Идвайте насам. Ще слезем по другата пътека.

Как ли пък не. Б’ах ти простотията.
– Тръгвайте надолу, аз се връщам. – Провикна се Борис. – Тръгвайте!

– Слизаме.

Слизайте, каза си наум мъжът и се подпря на лакти. Легна по корем и опита да се измъкне от пряспата. Челникът премигна три пъти. Скоро батериите щяха да свършат.

***

– Трябваше да звънна на 112. Пияндето с шейната стопанисва почивната база на паркинга. Трябваше да звънна, хората му да дойдат да си го приберат. – Борис погледна Мария. – С Алекс хванаха другата пътека. Да видим къде е синът му, че ще си изгуби акъла.

Двамата тръгнаха по следите си обратно. Пътят се виеше по серпентини в гората.

– Някъде нагоре е. – Каза Мария. – Преди малко, мисля, че го чух, но гласовете ви го заглушиха. Миличкото, съвсем само…

– Голяма простотия, да знаеш. – Борис не можеше да укроти своето раздразнение. – Ей така умират хората. От глупост. Тръгнали да търсят тъпата шейна, майка ѝ стара. Да бяха я заебали в дерето до сутринта. Никой нямаше да я открадне. Онзи – пиян, сина му и той неадекватен. Кой го знае къде се е запилял. И тези смешници от хижата, как са го оставили да тръгне сам. Няма да ти казвам колко сняг имам в обувките. Чакай!
Борис спря и угаси челника.

– Какво има?

– Видях светлина между дърветата. Ето. – Той посочи с ръка. – Сега изчезна. – Ехоооо. Ехоооо. Тука сме. Представяш ли си? Казал на момчето да го чака горе. Б’ах ти идиотщината. Ехоооо. Ехоооо.

– И аз го видях. – Мария също изгаси челника си. – Там е, нали? Идва към нас, но снегът е дебел тука.

– Качи се до завоя, Мария. Така ще бъдеш точно пред него и включи светлината да те вижда. Аз моята няма да пускам, за да не го объркам. Хайде. Ако тръгне насам ще го пресрещна.

Борис остана сам в тъмното. Отчетливо чуваше гласът на своята приятелка.

– Насам момче, насам. Тука сме.

***

В гората имаше хора. Съвсем близо.

– Помощ. ПОМОЩ. – С пълно гърло се разкрещя Митко. – ПОМОООЩ. – За нищо на света не биваше да ги изпусне. Щеше да си умре тука. Целият мокър. Кой щеше да намери баща му?

В хижата помоли за помощ, а хижарят като го видя се обърна и влезе в стаята си. Той и баща му бяха сами. Скиорите също се изпариха, заедно с мазните си усмивки.

Искам да почувстваш планината, да я усетиш. – Така каза баща му и потеглиха с моторната шейна.
Планината… Нямаше да умрат тук. Нямаше! – ПОМООООЩ. Помогнете.

 

При последното падане Митко изгуби фенера.
Трескаво започна да разравя снега около себе си. Трябваше да го намери!
За щастие не му отне време. Грабна го и протегна ръка нагоре. Изправи се и тръгна в посоката, откъдето идеха гласовете. Видя светлина. – ПОМОЩ, ПОМОЩ! – Изкрещя той.

Женски глас му отвърна. Митко полетя. Бяха спасени.
Остави се гласът да го води.

Ивайло Златев, 18.04.2018

57-ми

57-ми

57-ми отвори очи. Обърна се на една страна и придърпа завивката към гърдите си. Отново заспа.

 

От известно време лежеше буден. Не му се спеше, но приятната топлина, разляла се по тялото, не позволяваше на ума да се разсъни напълно.
57-ми опита да извика сцена или образ в паметта си, но съвсем скоро разбра, че няма какво. Не само приятно. Нямаше нищо.
Отвори очи и рязко се изправи в леглото. Силно удари главата си в някакъв ръб и се строполи обратно. Сложи ръка на челото си и започна енергично да масажира. Разтърка палец в двата си пръста, за да провери има ли кръв. Сухо. Отпусна се на твърдата постеля и опита да изгони безпокойството. Щеше да полежи, а после да анализира. Разполагаше с всичкото време на света.

Къде, по дяволите, се намираше? Струваше му се, че лежи от цяла вечност. Спомените бяха изчезнали, но трябваше да започне отнякъде.
Кой беше 57-ми?

Мъжът пое шумно въздух, изду бузи и издиша. Дори не помнеше името си. Единствено числото петдесет и седем. Какво можеше да означава? Вероятно страдаше от форма на амнезия.
Въпросът с името остави настрана. Реши да се фокусира върху онова, което го заобикаляше.

И така.
Лежеше на твърдо легло, покрит с тънка завивка. Нито топло, нито студено. Беше с отворени очи, но нищо не виждаше в мрака.
Носеше тениска, плътно прилепнала по тялото и тесен клин.
Премести ръка върху слабините. Дрехите бяха сухи. Не се беше изпуснал. По нужда не му се ходеше, което говореше, че от скоро е тук.
Образът на спящата красавица изникна в главата му и той си припомни историята. Ами ако спеше от столетие? Беше малко вероятно, разбира се, но все пак.

Изпъна ръцете си нагоре.
Съвсем ниско, на 40-50 сантиметра минаваха тръби. Една голяма и друга по-тясна. Плътно прилепени, успоредни на тялото му. В дясно, съвсем близо докосна стена. По нея също се виеха тръби и някакви кабели. Тръбите бяха студени, но не прекалено. Долепи длан до тази, голямата над него. Как можеше да разбере дали тече нещо по нея?

57-ми се обърна с гръб към стената. Лявото му ухо се оказа притиснато към плоската възглавница. Чуваше кръвта си как се движи по вените. Затвори очи. Опита да си представи буйната червена река, плискаща се в широките артерии. Това с плискането беше нелепо, защото в кръвоносните съдове нямаше въздух.
Чак сега мъжът забеляза фоновия шум.
Завъртя се по гръб, за да чува по-добре. Слабо, трудно доловимо бръмчене идеше отнякъде. Далечно, монотонно. Шум на машини.
Той залепи длан върху голямата тръба над главата си. Слаби, но отчетливи вибрации. Как ги беше пропуснал?
Мястото беше живо.
Намираше се в машина, и тя работеше.

***

Жжжжжжжж, шумът не му излизаше от главата. Каква е тази машина?
57-ми усети, че се задушава. Тръбите над него, металната стена и твърдия под сякаш ей сега щяха да го смачкат, да го смелят и никой нямаше да разбере за това. Откъде се включваха лампите? Не може без лампи!
Ръцете му трескаво започнаха да опипват навсякъде.
Освен жуженето нищо друго не чуваше. Искаше да извика, но чудно защо, не му достигаше смелост.
Всичко наоколо беше метал. Всичко, с изключение на стената в ляво. Нея не беше проучил, защото не я стигаше с ръка. Започна да извива тялото си в опити да се приближи.

На разстояние близо два пъти височината на помещението, където лежеше, 57-ми стигна до ръб. От тук започваше неговата ниша. Правоъгълна кутийка, врязана в стената.
Инстинктивно се дръпна навътре.
Сънувам! Не може да бъде! Отвори уста за да извика, но звук не излезе от гърлото. Тялото му се сви като мускул. Извърна се към входа и зае поза на ембрион. Мушна ръце между бедрата си. Топлината се разнесе по дланите, тръгна към раменете, а после обхвана цялото тяло. Сгушен в мрака, 57-ми се отпусна. Щеше да полежи така и да помисли. Няколко въпроса не му даваха мира.
Кой съм, къде съм? Защо нищо не помня? И разбира се, какво беше 57?
Кой беше мъжът, облечен в прилепнало трико, заврян в тази метална дупка между тръби и кабели?

Колкото и да се напрягаше нищо не излизаше на повърхността. Единствено проклетото число стоеше в главата му.
Той бавно прокара пръсти по скалпа си. Късо подстриган. Първи номер. По врата още нямаше мъх. Опипа долната челюст. Брадата не беше набола. Не изпитваше глад или каквито и да било физиологични нужди.
Тука бе най-много от ден!

Свит на кълбо и приятно затоплен, 57-ми продължи с размишленията.
Максимум ден!
Покри с длани уши и се заслуша в шума на кръвта си. После рязко дръпна ръце и монотонната песен на машината отново достигна слуха му. Неизменна, някъде в ниската тоналност. Идеше отдалеч. Зад стени и коридори.
Съоръжението, в което се намираше, беше голямо.
Кораб, завод или дори подводница. Само не и подводница!
Откъде знаеше какво е подводница?

Неясни, несвързани картини, извън контекст, плахо се появиха в съзнанието му.
Голям салон и много, седнали хора гледаха нещо върху бяла стена. И вода, много вода. После я “видя”, подводницата. Върху екрана. Цялата метална и тясна… въпрос на време беше да разбере кой е. Само трябваше да изчака.
Тук, в дупката? В тъмното, между всичките железа да седи и да пикае в хубавото си тясно трико и да чака да умре от глад в собствените си лайна.

57-ми се размърда. Опъна крака и изви гръбнака си назад, докато изпука.
Разкриването на самоличността, можеше да почака. Искаше да излезе и то веднага.

Другите къде са? Всичките хора?… – тази мисъл също остави за после.
Премести се към ръба. Невъзможно бе да се изправи или седне дори. Обърна се по корем и плавно спусна дясната ръка покрай стената. Гладка и хладна. После я вдигна и докосна нищото.

Мъжът се завъртя с главата навътре, а краката се подадоха навън. Внимателно започна да се изтласква към ръба, смъквайки босите си крака, сантиметър по сантиметър, докато не опря пръсти в студения под.

 

57-ми стоеше изправен до стена, с лице към своята ниша.
Той се обърна и огледа в мрака. Щеше да следва машинния шепот.
Част от него не желаеше да ходи където и да било.

В тъмното, сред тръбите, покрит с тънката завивка се чувстваше в безопасност.
В известен смисъл мястото беше уютно.

Какво пък? За всичко имаше време. Набра се на ръце и с тласък се вмъкна обратно в дупката си. Инерцията го запрати в тавана, където главата му срещна голямата тръба. Пробляснаха искри. Той се стовари върху завивката и се сви на кълбо. Болката в главата щеше да отмине съвсем скоро.
Затвори очи.
Знаеше, че когато ги отвори ще бъде наясно какво да направи.

В монотонния напев на машината настъпи едва доловима промяна. По металния под, на който преди малко стоеше 57-ми, светнаха множество бели лампички, очертаващи тясна пътека.

***

58-ми се пробуди. Рязко се изправи и с всичка сила удари главата си в нещо твърдо. Ударът го зашемети и запрати обратно надолу.
След време, когато дойде на себе си той протегна ръка и опипа тавана. Сводът беше толкова нисък, че щеше да го смаже всеки момент. 58-ми се задушаваше. Отвори уста и започна дълбоко да диша.
Спокойно, спокойно, спокойно, спокойно, не спираше да повтаря на ум.
Часовникът на ръката му иззвъня и го изведе от състоянието, в което беше блокирал.

58 години от началото.
Време бе да застъпи на смяна.

Ивайло Златев, 07.03.2018

ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ 2

Други разкази за Малвина: МАЛВИНА, ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ.

ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ 2

Силвия се изправи рязко в леглото. Трябваше веднага да тръгва. Нямаше време да буди сестра си. Тя щеше да разбере. Без да се бави, откъсна лист от тефтера върху нощното шкафче и написа:

НЕ СЕ ТРЕВОЖИ!

Вини се нуждаеше от нейната помощ.
На излизане сложи на главата си черната шапка, тихо затвори и се затича по стълбите. Имаше усещането, че никога вече няма да види своята сестра.

Със ситни стъпки и неподправена грация тя слизаше безшумно по витото стълбище. Нямаше нужда от светлина. В тъмното сетивата ѝ работеха по-добре. Долу на входа спря за момент. Това не беше колебание. Просто… просто така се случваха нещата. Кой можеше да каже как и защо обстоятелствата се нареждат по определен начин? Силвия се обърна назад. Ако беше по-млада щеше да има сълзи в очите. Тя се усмихна. Щеше да направи необходимото. Сбогом, съвсем тихо изрече. Обърна гръб на миналото и прекрачи навън. Черната ѝ рокля сякаш се носеше над земята.

***

Двете момичета мълчаха, завити през глава. Чуваше се единствено дишането им. Едва доловимо.

Петя беше наострила слух. Обзелото я безпокойство не ѝ даваше мира и тя въртеше очи във всички посоки. Сърцето ѝ щеше да се пръсне, подобно на заек, притиснат в ъгъла.
За разлика от нея, Малвина не показваше признаци на тревога. Чудно как ѝ хрумна сравнението със заека? Никога не беше виждала заек, заклещен в ъгъла. Изведнъж осъзна, че въпреки сериозността на положението, тя се тревожеше, единствено за Петя. Сякаш случващото се не я засягаше… Очевидно защитна реакция на психиката, в опит да пребори стреса. Доста отчаяно – помисли си младата вещица.

На Малвина ѝ стана горещо. Дишаше със затруднение. Едната ѝ ръка бе под шията на Петя и беше изтръпнала.

– Петя? – Прошепна Малвина. – Петя? Нека се отвием, ще се задушим.

Петя трепереше. Сгушена в прегръдката на своята приятелка тя не беше на себе си. Независимо, че бе по-възрастната, цялата тази история с огледалата и сянката, която мина през тях ѝ идваха в повече. Все пак, тя бе най-обикновено момиче, за разлика от Вини.

Вини се усмихна под одеялото. За нея Петя бе тънката връзка с реалността и момчетата, и… сексът.
Каква ирония. Първото истинско интимно изживяване, без да се броят многобройните пъти когато мастурбираше, бе преди няколко часа с Петя.
Как бе възможно в подобен момент да мисли за своята девственост?

Двете момичета се намираха в капан. Каквото и да бе нещото, минало през огледалата, то ги проследи до тук. Не бе необходимо да си вещица, за да усетиш мрачното му присъствие. Какво можеха да направят?

Да дочакат утрото бе очевидният отговор, но надали щеше да е толкова лесно. Създанието нямаше да ги остави да си лежат, притиснати една в друга. То искаше нещо и бе въпрос на време да го вземе от тях. Вини бе сигурна, че страхът, който изпитваха му даваше сили. Хранеше се с техните негативни емоции. Тя си припомни история за хора, които биеха с тояги кучета, преди да ги изядат. Хормоните, отделяни в кръвта правели месото по-вкусно.
Всеки шум, който изпълваше с ужас момичешките сърца беше еквивалентен на удар с тояга.

Слабото тяло на Петя се тресеше под одеялото и тя не можеше да сдържа плача си. Вини я стисна силно за слабата китката и ноктите ѝ се впиха в плътта. Това сякаш подейства.
Малвина трябваше да се концентрира.
Госпожица Силвия беше някъде навън, а всички вещици знаеха, че пространството съвсем не е това, което повечето хора си мислеха. „Някъде навън“ обикновено се оказваше много по-близо.
Това, което се искаше бе да се фокусира върху мисълта за своята наставница. Да си припомни хубавите моменти, които бяха съпреживели. Между тях имаше силна връзка. Вини бе дъщерята, за която Силвия винаги беше мечтала.
Уви, истеричното момиче до нея не ѝ помагаше.

***

Таксито спря и задната врата, от страна на тротоара, се отвори.

– Благодаря Ви много, млади господине. Вземете си почивен ден и го изкарайте със своята приятелка. Тя ви обича. – Жената в черно се усмихна. Мъжът с леко мърляв вид, не вчесана коса и брада на два дена също. Разбира се, че това трябваше да направи. Майната ѝ на проклетата работа.

– Успех, госпожо. – С благодарност за съвета, отвърна шофьорът.

– Госпожица.

 

Силвия вдигна глава към мрачната сграда. Черните прозорци на фона на сивата фасада, зееха като мъртвешки очи, но клишираният драматизъм нямаше как да я смути. Тя сведе поглед и си сложи черната, островърха шапка. Грейна с цялото си достолепие. Леко повдигна краищата на дългата пола и се заизкачва с решителност по стълбите пред входа.
Знаеше, че няма да намери Малвина в нейния апартамент, но поне щеше да огледа.

Редно е да се отбележи, че Силвия изпита задоволство.
По-скоро нейното его изпита задоволство. Отдавна нищо не се бе случвало. Животът някак си бе влязъл в коловозите на ежедневието (вещерското ежедневие) и по някакъв странен начин,тя бе започнала да възприема в сиви тонове онова, което ставаше около нея. Прекалено обикновено, според собствените ѝ критерии. Затова прие предизвикателството със сърце, готово за битка.

 

Тя по навик погледна към ръката си. Малкият златен часовник тиктакаше на китката, но в тъмното нямаше как да види циферблата.

Силвия нарочно не използва асансьора. Искаше да изкачи стълбите до третия етаж. Това щеше да ѝ даде време да се подготви за предстоящото, до колкото бе възможно, разбира се. Просто имаше нужда от време, за да се мобилизира. Дори не ѝ мина през ум да пусне стълбищното осветление. Обичаше тъмнината. Бавно тръгна нагоре.

Бледата светлина от улицата навлизаше през прозорците. Минавайки покрай апартаментите, тя нямаше как да не отбележи, че на всеки етаж има поне един некролог, окачен на нечия врата. Дали беше странно?

Малко преди жилището на Малвина, жената в черно спря. Пое си въздух и погледна към вратата от шперплат. Очукана и вехта. Какво се криеше зад нея?

Милото ми глупаче, трябваше да приемеш поканата за Коледа.
Силвия се усмихна едва забележимо, ясен знак, че е готова за битка. Всички мисли отлетяха. Тя се фокусира. С върха на пръстите докосна входната врата. Точно там, преди часове, Малвина беше прокарала наплюнчения си палец, в опит да направи заключваща магия. После плавно натисна бравата и открехна. По всичко личеше, че няма хора. Идвайки насам очите ѝ привикнаха с мрака. Не се нуждаеше от светлина. Ако вътре дебнеше мрачна сила, то в тъмното, щеше да се разкрие по-лесно.

 

Силвия не усещаше нищо. Това бе странно. Обикновено я обземаха усещания, но сега нищо. Тя направи крачка и бутна с ръка вратата зад себе си. Спалнята или кухнята? В коридора нищо не различаваше, но това не беше проблем. Тук бе идвала и преди. Реши да започне от спалнята.

В стаята бе още по-тъмно.
Застанала с гръб към коридора, среднощната посетителка затвори очи и се заслуша. Сетивата ѝ бяха напрегнати до крайност. В този късен час в сградата навярно всички спяха.

Все пак се налагаше да запали лампите. Ако някой се спотайваше зад гърба ѝ сега бе моментът да каже „БУМ“.
Вещицата се извъртя рязко в мрака и извика БУМ!
Нямаше никой. Изведнъж ѝ стана смешно и тя се разсмя с глас. Понякога просто се вдетиняваше. Потегна ръка и щракна ключа.

Бърз поглед беше достатъчен.
Разхвърляните чаршафи на пода и счупените огледала казваха всичко. Малвина бе в голяма беда. Жената в черно извади телефона си. Време бе да ѝ се обади.

***

– Петя, трябва да се махаме от дома ти. – Сякаш одеялото погълна думите на Малвина и Петя не ги чу. – Петя! – Отговор нямаше. Това усложняваше задачата. Ако двете не бяха адекватни, нямаше как да се измъкнат от капана, в който се намираха.
Вини постави длан върху тялото на своята приятелка и я плъзна под дългата ѝ тениска, която служеше за пижама. Искаше да усети кожата ѝ, да почувства нейния страх. Надяваше се с мъничко магия да предаде част от своите силите на човека до себе си.
Нямаше нужда. Паниката, която бе завладяла крехкото тяло на Петя се бе превърнала в хладна решителност. Изглежда наистина човешкият мозък не можеше дълго да остане в едно състояние.

– Как смяташ да го направим? – Въпросът на Петя прозвуча делово. – Да отметнем одеялото и да се разпищим истерично, в случай, че нещо ужасяващо, окъпано в лунна светлина, се е надвесило над нас? – Сарказмът нямаше да навреди, но това тревожеше Малвина. Приятелката ѝ определено не беше стабилна и никой не знаеше как щяха да се развият нещата.

– Онова, което пуснахме през огледалната врата вкъщи ни е проследило до вас и тормозът няма да спре. Идея си нямам какво чака. Сигурна съм, че се храни със страха ни. Трябва нещо да се случи и да промени ситуацията. Това ще бъде нашият шанс, но какво?

Младата вещица се зачуди. Доста неловко бе, че натрапникът ги хващаше по “бели гащи” в леглото. Поне сме красиви, Боже какви неща ѝ идваха на ум в този момент.
При други обстоятелства би се получил чудесен еротичен филм за тинейджъри, продължи да фантазира тя. Така сваляше напрежението.

– Виж сега, продължи Вини. Гледала ли си Butch Cassidy and the Sundance Kid? С Пол Нюман И Робърт Редфорд?… Както и да е. Броя до три и отмятаме завивката. Започваме да пищим и онова нещо изпива малките ни мозъчета. Как ти се струва планът? Жалко, че е тъмно, иначе можеше и селфи да си направим за фейса… ако сме живи, искам да кажа. – Двете се засмяха.. – Няма страшно ще измислим нещо. Дано е по-скоро обаче.

В този момент Nokia-та на Малвина зазвъня отнякъде. Тири – ра – ра – ра. Тири – ра – ра – ра.

– Петя, ставай! Сега! Пали лампите и да се обличаме.

Вини се изправи рязко и скочи от леглото. Одеялото се заплете в краката ѝ и тя падна на пода. Майка му стара, не можа да се сдържи. Слепешком тръгна в посоката, откъдето се чуваше Nokia-та. Телефонът бе в задния джоб на дънките ѝ, някъде на пода.
Младо момиче по раздърпана тениска и черна, островърха шапка. Красота! – Продължи мислено тя, темата от преди. Наистина жалко, че нямаше кой да ги види, освен чудовището, което ги дебнеше. Стига глупости! Вини се добра до стената и светна лампите.

– Петя? Хайде по-живо! – Поканата трябваше да прозвучи настойчиво, но без да подтиква към паника. Вещицата се наведи и вдигна дънките. При всички положения трябваше да напуснат мястото. После щеше да провери кой беше добрият човечец, сетил се за нея в два през нощта. Телефонът не спираше да звъни.
Малвина започна да подскача, докато се опитваше да напъха дупето си в тесния панталон. Знаеше, че задникът ѝ изглежда невероятно секси в него. – Петя, какво правиш?

Едва сега нейната приятелка сякаш дойде на себе си. До този момент тя просто седеше в леглото и гледаше в стената отпред, сякаш се опитваше да проумее ситуацията.

– Хайде, момиче! Дрехите! – Петя бавно смъкна босите си крака на пода. Малвина се материализира при нея и я хвана за раменете, силно я разтърси и се наведе за чорапите. Намери единния и започна да го нахлузва на крака ѝ. Бръкна под леглото, за да потърси другия, но бързо си извади ръката. – Лоша идея. – Промърмори тя. – Тръгваме. – Хвана своята приятелка за ръката и я задърпа към коридора. Включи лампите и метна червеното палто върху Петя. – Много си секси, да знаеш. Без бельо и с един чорап. Не си разтваряй палтото при НИКАКВИ обстоятелства. – Вини се опита да прозвучи шеговито. – Ето и ботите.

В този момент телефонът спря да звъни. Едновременно с това осветлението в спалнята изгасна и вратата с трясък се хлопна.
Момичетата не чакаха втора възможност. Малвина, както беше боса, скочи в маратонките, грабна късото си яке и с Петя се изстреляха в коридора на сградата. Вратата след тях рязко се разтвори до край и с удар спря в стената. Двете вече летяха по стълбите. Ще умрем от студ, помисли си Вини.

Долу, на улицата нямаше никой.

– Къде ще отидем? – Петя спря и се обърна към Вини. Тя гледаше телефона си.

– У дома.

***

Таксито закова спирачки точно пред входа на мрачната кооперация.

– Само толкова имаме. – Малвина подаде измачканата банкнота, която по чудо намери в джоба си. Огромна усмивка грейна на лицето ѝ. Човек нямаше как да устои на двете трапчинки и наситения чар в тясното купе на автомобила.

– Тази вечер гратис, гълъбчета. – Отвърна шофьорът.
На магията също нямаше как да устои. Младата вещица се засрами, но беше късно. Все пак реши да награди мъжа за проявената “щедрост”. Тя се наведе и целуна Петя в устата. Опита се да го направи възможно най чувствено, предвид обстоятелствата.

– Един истински джентълмен. – Каза тя и се усмихна широко. – Добрината ще ви се върне. – Хайде скъпа.

– Последни сте ми за вечерта, гълъбчета, нищо работа. Утре смятам да си взема почивен… – Вратата се затвори и думите му останаха нечути.

***

Силвия отново си погледна часовника. Двадесет минути до три.
Някъде отвън идеше едва доловим говор. Трудно бе да се каже, дали не го чу първо в главата си. Отдавна вече не се замисляше за тези неща. Човек трябва да приема дарбите си за даденост.
Не след дълго тя разпозна гласът на своята любимка. Не беше сама.

Двете момичета представляваха интересна гледка.
Вини бе с маратонки, обути на босо. Впити джинси с крачоли до глезените и разкопчано късо яке. Отдолу се подаваше бяла, раздърпана тениска с широко деколте. Краят на кожения колан не бе прокаран през едната катарама и стърчеше настрани. Черната, островърха шапка си беше на мястото.

Девойчето до нея бе полу-облечено. Красивите, дълги крака бяха голи, а от ботите се подаваше само един чорап. Късото палто стигаше до средата на бедрото и не беше закопчано, а пристегнато с колана.
Силвия можеше да се обзаложи, че под него носеше единствено дълга, раздърпана тениска. Ех, младост. Как ѝ се искаше понякога да върне отминалите времена само за ден. Какво не би дала да лумне отново на кладата, която само младостта можеше да издигне.

– Влизайте и затворете. – Каза вещицата. – Измръзнали сте целите.

Малвина се усмихна с облекчение. Хвана Петя за ръката и я дръпна след себе си.
– Няма страшно! – Тихо изрече и се усмихна, сякаш за да успокои своята приятелка, но думите не бяха за нея. Вече можеше да отдъхне. Плю си на ръката и прокара длан от външната страна на вратата. Щракна резето и се втурна към Силвия с разтворени обятия. Колко се радваше да види своята наставница. Прегърна я силно и се разплака.

– Поплачи си, детето ми. – Госпожицата прокара тънката си ръка по главата ѝ. – Поплачи си, но първо ми разкажи всичко. В голяма беда сме. Трите влязоха в спалнята.

Петя свали палтенцето и седна на леглото. Сви си краката в коленете и придърпа тениската върху бедрата си. Малвина се настани до нея. Погледана парчетата от счупените огледала на пода и започна своя разказ, като внимаваше да бъде възможно най-последователна.

 

– Ясно! Слушайте какво. – Гласът на Силвия бе твърд и ясен. – Искам да ми намерите две огледала, по възможност големи. Винаги съм казвала, Вини да не държиш много стъкло в къщата си. Дано, все пак, ти се намират още две, освен счупените. Мисля, че в гардероба имаше? Да видим как ще ги свалим…

– Онова… бързо ще ни открие, нали? – Попита Петя.

– Бързо. – Отвърна Силвия. – И така. – Продължи тя. – Донесете огледалата и ги поставете едно срещу друго. Подпрете ги с два стола отзад, да не паднат. Помежду им нека има достатъчно разстояние, за да се съберем трите и ги покрийте с чаршафите. – Тя посочи с дългия си показалец парчетата плат на пода. – Добре. Сега нека изгасим лампите и да залостим вратата на спалнята.

 

Жилището потъна в мрак.
Всички се бяха укрепили в стаята. Седнали между огледалата те се взираха в пламъка на свещта, поставена на пода между тях. Осветени така, лицата им изглеждаха уродливи и плашещи.

– Ето какво. – Силвия ги погледна. – По-рано вечерта сте отворили портал, а не е трябвало. През прохода, образуван от огледалата, е дошъл един от гладните. Духът няма да спре, докато не ви намери. Между вас е създадена връзка, която няма как да се прекъсне и сега той идва насам, следвайки я като куче. Съвсем скоро ще бъде тук. Не го усещам, но е въпрос на време. Ще бъдете обсебени и държани в подчинение, докато от душите ви нищо не остане и аз няма да мога да го спра. След като изпие и последната капка живот, ще ви остави.
Ние обаче няма да чакаме!

От очите на Петя капеха сълзи.
Вини си мислеше за своята девственост. Не искаше да умре девствена.

– Всичко се получи много тъпо. Съжалявам. – Каза тя.

– Няма нищо, моето дете. – Отвърна вещицата. – Налага се да бягаме. Невъзможно е да победим. И така. Ще седнем на пода, хванати за ръце. В мига, когато чаршафите разкрият огледалата, магията ще създаде паралелна вселена. Ние трябва да прекосим огледалния тунел. Едновременно с това нашите копия от другата реалност ще заемат местата ни, идвайки тук. Ще се разменим, а после ще затворим брода. Тук животът ще продължи, с нашите огледални версии вместо нас.

Силвия се сети за сестра си. Все пак никога повече нямаше да я види. Не и същата, в известен смисъл… В новата, клонирана реалност тя щеше да съществува разбира се, но технически никой не знаеше каква част от нея щеше да остане тук.

– Не разбирам. – Промълви Петя. – Тези два свята ще бъдат еднакви?

– Да. – Отговори Силвия.- Поне в първият момент след мултиплицирнето, защото до тогава е имало само един, който ние ще дублираме. Copy / Paste. Искам да кажа, че онази Петя, с която ще се размениш, ще има същите спомени, приятели и т.н. като тебе. След клонирането обаче всяка от вас ще придобие собствен живот във своята вселена.

– А с гладния дух… – Попита Малвина. – Какво ще се случи? Ако световете са огледални копия, то и духът ще го има на двете места?

– Правилно. – Потвърди Силвия. – Но не забравяй, че ще се разменим. Представете си само. Създава се втора, огледална реалност. Това означава, че някъде там има две момичета и една жена седнали на пода в тъмна стая. Това сме ние в другата вселена. Те също като нас току що са отворили портала, защото споделяме едно и също минало. В следващия момент се разменяме и чупим вратата зад себе си. Духът, заключен тук, ще ни търси, но ние ще сме в другия свят. Същото важи и за злото оттатък. То няма да може да ни нарани, понеже ще търси нашите клонинги, които ще са тук.

– Това с копията ме плаши. – Петя се намести на пода. Седеше на колене и краката я боляха. – В крайна сметка къде ще бъдем? Тук или там?

– Имаш предвид душата? Нашата същност? – Силвия се замисли за миг. – Не мога да кажа. Вероятно и на двете места едновременно. Има теории… но никой не се е произнесъл с категоричност. Може би защото веднъж преминал няма как да направиш разликата. Дори няма да разберем, че сме се разменили с другото си аз. Всичко ще е истинско. Близките, приятелите. Всичко.

– И все пак… плашещо е, нали? – Въпросът на Малвина увисна във въздуха.

Петя седна настрани.

– А Вие, някога…

– Дали съм минавала? – Довърши жената в черно. – Веднъж, но така и не разбрах дали се получи…
Тя се замисли. На сутринта щеше да се прибере в сестриния дом, да се наведе над спящите си племенници и да ги целуне за добро утро. Дали щяха да бъдат същите?

– Момичета, няма време. Гладният дух трябва тук да остане. Сега е моментът.

Всички чуха как входната врата на апартамента се открехна със скърцане, а после рязко се хлопна.

– Обърнете глави към огледалото в ляво от мен, затворете очи и НЕ ГИ ОТВАРЯЙТЕ, докато не ви кажа! – Нареди Силвия. – Тогава погледнете. Ние преминаваме, а клонингите идват през дясното огледало и заемат местата ни. Нека се хванем за ръце. Готови?
Ръцете на вещицата бяха като клещи.

Всички мълчаха. По вратата на спалнята някой прокара своите нокти. Бравата се завъртя, а леглото, с което бе направена барикадата се разтресе.
Двата чаршафа, покриващи огледалата, паднаха на земята.

– СЕГА! – Гласът на Силвия разцепи въздуха.

С ясен и отчетлив звук, върху поставените едно срещу друго огледала се появиха пукнатини. Няколко големи парчета се отчупиха и преди да докоснат пода се превърнаха в прах.

 

Леглото спря да се тресе и настъпи тишина.
Трите дами се спогледаха.

Ивайло Златев, 12.02.2018

 

Wonderful Life

БЕСОВЕ

БЕСОВЕ

Мъглата беше погълнала всичко. Без значение на къде ще поемеш, нейните владенията нямаха край.

 

От много време тримата крачеха по пътеката. Рядко правеха почивки, а когато се случеше, за няколко минути едва. Дрехите отдавна бяха пропити с вода, а за пътя пред тях никой не желаеше да мисли. Всеки тайно се надяваше по някакъв невероятен начин преценката му за оставащото разстояние да бъде погрешна, но това нямаше как да се случи. Предстояха им часове ходене в мъглата и връщане след полунощ, ако не спираха често. На този етап, вече не си говориха. Каквото имаше да си казват го бяха изприказвали през годините скитане по заснежените планини и влажни гори.

Подобни приключения започваха така: в началото ентусиазмът даваше сили и те бърбореха, споделяйки своето удивление от природата и усещането за свобода, което планината им даваше, откъснали се от градската действителност. Изведнъж някой ще извади фотоапарат колкото да направи поредния безсмислен фотос, ще се усмихне и ще побърза да догони останалите. След време обаче въпреки, че следваха една и съща пътека, тя някак успяваше да отведе всеки на различно място, дълбоко и по-дълбоко в душата, а приказките оредяваха. И сила се пестеше така. После мислите изчезваха, някак неусетно и в главата оставаха единствено откъслечни фрази, които всеки си повтаряше като мантра. Развалена плоча в главата. Пейзажът се сменяше, крачка след крачка и тези думи в ума… сякаш лишени от смисъл. Три крачещи фигури на автопилот. Медитация. Така след първите седем, осем часа. После… продължаваш да ходиш.

***

Тони спря и се наклони напред. Опъна ръце почти хоризонтално и се отпусна на щеките. Леко се задъхваше.

– Ще извадя сандвич. – Оповести своето намерение той. Не беше особено гладен, но това бе възможност да спечели почивка с цената на невинна измама. Всеки си имаше начини да хитрува. Какво толкова?

– Става. – Отвърна Мишето. Тя бързо свали своята раница и започна да ровичка из нея.

Атанас направи няколко крачки по инерция и се закова на място. Сякаш думите пристигаха със закъснение при него. Обърна се, а лицето му безизразно. Още се намираше в неговия свят. Постепенно очите му станаха по-светли и той се събуди.

– Да хапнем по-добре. Горе може силно да духа и няма да е приятно. – Добави той. Тони се усмихна. От години се познаваха и знаеше, че всички бяха изморени.

 

Хлябът бе доволно сух, а устата му пресъхнала, независимо, че се опитваше да пие вода на всеки тридесет минути. За толкова години как не му омръзна да прави едни и същи сандвичи? Той и животът му беше такъв. Без изненади. Стоян преглътна и сякаш залъкът заседна в гърлото. Мислите му се въртяха все около сандвичите. Навярно това търсеше в планината. Допира до фундаменталните неща. Умората и изтощението го пречистваха. Не мислеше за работа, нито за проблемите в града. Всичко изчезваше. И така, застанал на ръба и брулен от вятъра, Тони усещаше повече от всякога, че живее. Единствено тук всичко бе истинско. Без лъжа и без фалш.

– Хей! – Михаела го хвана за рамото. – Къде се отнесе?

– Бих ти предложил да разменим по сандвич, но моите са гадни. – Стоян сякаш не я чу. – Тръгваме, нали?

Атанас нищо не каза. От пет минути пристъпваше от крак на крак и търпеливо ги чакаше.

 

Скалата, до която бяха се приютили, изчезна в мъглата. Друг на тяхно място, навярно би се притеснил от лошото време и дългия път, който предстоеше, но не и те. Не веднъж бяха ходили при подобни условия и това не им тежеше на психиката.

Тони вървеше последен. Темпото на останалите бе една идея по-бързо от неговото и те се увличаха напред. Не им се сърдеше. Щяха да спрат някъде и да го изчакат. Той нямаше да се изгуби, а и GPS-a беше у него. При ясен ден сигурно щеше да ги вижда на метри пред себе си, но сега това бе невъзможно.

***

От известно време на Тони му се струваше, че долавя познатия звук на звънци, от онези медните, които връзват на козите и кравите. Звуците бяха кратки и откъслечни, и бе трудно да се определи до колко са реални. Стори му се дори, че улавя реч или подвиквания. В планината сетивата му се изостряха и той не се съмняваше в това, което бе чул, но останалите трудно щеше да убеди. Спря за миг и се огледа. Зад него пътеката се губеше в мъглата. Фигури не се забелязваха. Изведнъж осъзна, че бе станало невероятно тихо, зловещо. Обърна се напред и ускори крачка нагоре. Другарите му бяха спрели до кол от зимната маркировка и гледаха табелката с нанесен азимут и разстояние до следващия метален стълб.

Ще ме изчакат да приближа и ще тръгнат. – помисли си ядосан. Реши да им извика.

– Чухте ли нещо?

– Какво? – В един глас отговориха, не разбрали въпроса.

Тони се задъхваше и му бе трудно да крещи. Последни метри…

– Стори ми се, че долавям гласове около нас. Някъде в страни, но там няма пътека?

– И аз чух нещо. – Потвърди Михаела. – По-скоро звън от медни звънци.

– Като гледам лайната по тревата, може да са крави. – Включи се Атанас. – Само дето не виждам говедата още.

Мъглата сякаш бе станала по-гъста. Тони се присъедини към останалите и си погледна часовника. Нищо не каза. Минаваше четири следобед, а едва бяха преполовили разстоянието. Всички мълчаха.
– Хайде. – Тихо подкани Мишето. Атанас застана начело. Не след дълго сивотата го погълна.

***

От последната почивка измина половин час, може би повече. Гласът на Наско идеше отдалеч. Думите не се разбираха. Едновременно с него, през наситения с влага въздух долетя кучешки лай. Отчетлив и силен. Заглушаваше всичко останало. Доколкото можеше да се прецени, кучетата бяха повече от едно. Те приближаваха. Успял да се пребори с шума, далечен звук от звънци се смеси с какафонията. Песента им по странен начин засилваше смразяващото усещане, което създаваше воят на зверовете. Ей сега щяха да се появят.

Михаела спря на място. Тони протегна ръка, за да не се блъсне в нея.

– Продължи бавно. – Промърмори, сякаш на себе си, Тони. – Не се отдалечавай. След миг видяха Атанас, който ги чакаше.

– Кучета. – Каза той. – Много са и са големи. Мисля, че наоколо има стадо крави.

Тримата стояха един зад друг на пътеката. Едно по едно кучетата заизлизаха от мъглата. Огромни зверове, с млечнобял цвят. Те не спираха да лаят и за миг наобиколиха групата.

Нямаше нужда някой да брои. Около тях имаше седем, осем или дори повече от тези едри четириноги. Те лаеха, заобиколили приятелите от всички страни. Наско ускори крачката. Михаела направи опит да го догони, но страхът явно ѝ пречеше и в резултат разстоянието между тримата се увеличи. Това щеше да позволи на кучетата да влязат помежду им.

– По-бавно. – Едва повиши глас Тони. – По-бавно. Трябва да сме заедно. Ако бързаме ще ни подгонят и е свършено с нас. Съберете се и не им обръщайте внимание.

Така им беше казал един овчар преди време, когато налетяха по случайност на стадото му. „Правете се, че ги няма и си продължете по пътя.“ Кой можеше да слуша подобен съвет при тези обстоятелства?

Думите на Тони подействаха и останалите забавиха ход. Атанас се опита да говори на зверовете, което ги настърви още повече.

– Не им говори, Атанасе! Не им говори! – Процеди през зъби Стоян. – Положението излизаше от контрол. – Бавно продължете напред и не ги гледайте. Сякаш ги няма. Мише, недей бърза!

Тони беше последен в редицата. Леко извъртял глава настрани, с периферното зрение виждаше огромните кучета зад себе си, едва на педя разстояние. Те се хвърляха в атака и на сантиметри от него спираха, сякаш се подканяха едно друго кое ще захапе първо. Възможно ли бе младият мъж да остане спокоен, преструвайки се,  че нищо не се случва?

Стоян си даваше сметка, че само едно от кучетата да го захапе, реакцията му и тази на неговите другарите щяха да провокират глутницата и тримата да бъдат разкъсани. С неимоверно усилие на волята завъртя главата си напред. Леко приведен, вече виждаше единствено гърба на Михаела. От време на време, неясни силуети влизаха в полезрението му. Прави се, че ги няма. Прави се че ги няма. – Не спираше да си повтаря на ум. Лаят пронизваше мозъка му. При всяка крачка очакваше, остри зъби да се впият в краката му. Обърнали гръб на глутницата, тримата мълчаливо следваха пътя си.

Постепенно, четириногите им спътници се отказаха да ги следват. Изчезнаха така, както се появиха.

***

Колко часа вървяха, отдавна никой не броеше. Мъглата се разреди, а след това и помен не остана от нея.

Атанас и Михаела бяха дръпнали напред. Тони не беше в най-добрата си форма. Нямаше как да е иначе. Дните, прекарани в офиса, даваха своето отражение. С леките вечерни тренировки и инцидентните разходки през почивните дни не можеше да навакса. Нищо. Нека си вървят. Компанията им не му липсваше. Не и сега. Понякога, в миналото се сърдеше, но нямаше как да промени нещата.

Денят си отиваше. Слънцето се скри зад хребета и съвсем скоро щеше да се стъмни. Интервалът от време, в който огненото кълбо събираше изостаналите лъчи, засмуквайки мрак от противоположния край на земята, тук в планината щеше да бъде кратък.

Тони обожаваше тези мигове, когато сенките оживяваха и отблясъци от чужди светове, рисуваха чудати форми в нашия. Здрачът и мистерията идеха заедно.

Съвсем внезапно, младият мъж спря. При това толкова рязко, че от инерцията за малко да се подхлъзне върху дребния чакъл по земята. Чу нещо! Затаи дъх, напрягайки слух до краен предел. Мозъкът игнорира тихия говор на приятелите му, които бавно се отдалечаваха по пътеката надолу. Сигурен беше, че долавя ръмжене. Затвори очи. Тишина. Нямаше начин. Ето, едва доловимо ръмжене. Все едно идеше от друга реалност или адските порти се бяха открехнали. Побиха го тръпки. Стоян отвори очи и рязко се обърна. Зад него нямаше никой.

Мъжът не се бави нито миг повече. Бързо ускори крачка, в опит да догони останалите.

– Хей. – Провикна се той. – Чакайте! – Другите спряха.  Говореха си. – Нищо ли не чухте?

– Нищо. – Отвърна Атанас. – Какво имаш в предвид?

– Не съм сигурен… – Тони знаеше, че няма да му повярват.  – Кучета.

Наско се усмихна.

– Здраво те уплашиха, нали?

– А тебе? – Раздразнено отвърна Стоян.

– Да ходим. – Подкани Михаела. – Губим време и е тъмно вече. Много закъсняхме, а през гората тепърва ще слизаме. Някой ще ми извади ли челника от джоба на раницата, за да не я свалям?

Тони се приближи и я погледна в лицето. Тя му вярваше.

***

Слизането край нямаше.

От час се движеха по разбит горски път, използван от дървосекачи и бракониери. За по-кратко бяха решили да изоставят тясната пътека. Вероятно щяха да спестят ходене, но настилката беше толкова лоша, че останаха без крака. Чакълът бе с различна големина и твърдите обувки правеха ходилата им на пихтия. Като се добави и сериозният наклон, изживяването беше повече от неприятно. Не, че и преди не им се бе случвало, но този ден много им се събра. За капак, тотално се изгубиха в лабиринта от черни пътища, които се пресичаха и разклоняваха на всеки сто метра. Положението не беше розово и както често се случва, краткият път щеше да се окаже по-дълъг. Всички бяха много уморени.

Стоян не си усещаше краката. В опити да си предпази ходилата стъпваше накриво и това доведе до болки в глезените, и коленете. Щеките отдавна не помагаха, а наколенките се бяха набрали и само му убиваха. Налагаше се често да спира за десет-двадесет секунди, в следствие на което изостана.

В началото подвикваше на останалите, но вече не си правеше труда. Ако искаха, щяха да го чакат. По-бързо не можеше да върви и нямаше смисъл да се напъва.

Все пак, когато светлината от челника му изчезваше между дърветата или се криеше зад завоя, който току що бяха направили, Атанас и Мишето спираха за кратко да го изчакват. Щом отново се покажеше, те продължаваха надолу. Постоянна, пряка видимост не поддържаха по между си. Всички бяха на авариен режим, вглъбени в себе си, а движението ставаше по инерция.

 

Стоян спря и се приведе напред, подпирайки се на щеките с изпънати ръце. Ходилата му пулсираха. Както и да стъпваше, болката беше непоносима. Пое си дълбоко въздух и издиша. Някъде далеко напред, светлината от нечий челник внезапно изчезна. Навярно пътят правеше извивка. Изведнъж остана съвсем сам в мрака. Мокрите, студени дрехи бяха залепнали за гърба му. Целият трепереше. Затвори очи. Усещаше гората като живо същество. Внезапно подухналият вятър беше дъхът ѝ, а шумовете около него, нейният шепот.

Имаше и още нещо обаче. Нещо чуждо, нещо зло. Дробовете му спряха и той затвори очи. Зад него се чуваше едва доловимо ръмжене.

 

Ивайло Златев, 05.12.2017

ИЗВЪН СЕЗОНА

ИЗВЪН СЕЗОНА

Ники се събуди от сърбеж по тялото. Трябваше му време, за да осъзнае причината. Нямаше такава. Краката, гърдите, главата. Сърбеше го навсякъде. Какво ставаше, по дяволите?

В хотела се настаниха предишния ден с намерението да се насладят на последните останали хубави дни от лятото. Апартамента наеха изключително изгодно. В края на сезона, все пак. Уви, времето не бе така благосклонно.

Ники се заслуша в шума на вятъра. До басейна отвън, имаше старо, брезентово покривало, оставено на плочките и затиснато с количката, която работниците от градината използваха. При всеки порив то издаваше характерен плющящ звук, който, чудно как провокираше въображението да рисува картини на изоставени сгради, пусти дворове и самотни плажове. Есента беше дошла.

Малко тъжно, но Николай обичаше това време. Вътре, в топлата стая, под завивките, сгушен в мрака, той би се чувствал прекрасно, ако не бе проклетият сърбеж.

 

Младият мъж се завъртя на другата страна и легна по корем. Премести лявата си ръка до тялото, а дясната вдигна нагоре. В този момент дланта му пропадна между двата, събрани заедно матрака. Търсеното усещане за удобство не се получи и той отново се обърна по гръб. Вдигна ръка пред очите си и се опита да различи колко е часът. Стрелките на часовника изобщо не се виждаха. Навярно минаваше полунощ. Заслуша се. Имаше някакъв едва доловим шум в стаята, но не беше сигурен. По тавана се движеха сенки. Прокара пръсти по скалпа си и се почеса. Гърбът го засърбя, също и стъпалото. Внимателно докосна ходилото си с палеца на другия крак. Беше ли възможно да изпитва сърбеж едновременно на няколко места? Едновременно. Сигурно мозъкът регистрираше дразненията последователно, а на него му се струваше едновременно, заради малката разлика между тях. Жалко, че не успя да заспи дълбоко. Толкова неща пречеха на съня му. Денят бе натоварен и тялото му наистина се нуждаеше от почивка. Напразно опита да се почеше по лявата плешка. Отдавна вече не успяваше да достигне гърба си. Вероятно от годините. Навремето можеше да се похвали със завидна гъвкавост, но всичко отминава… Започна да се търка в чаршафите под себе си. Сякаш леглото бе пълно с хиляди миниатюрни буболечки, хранещи се с неговата кожа. От движенията, тялото му се измести и той се озова върху дупката между матраците. Пое си въздух.

– Уффффффф. – Шумно издиша. Изправи се в кревата и спусна крака на пода. Усети мокета под ходилата си и веднага съжали, че не уцели чехлите. Подът едва ли беше толкова чист. По краката му щяха да полепнат разни неща, след което да ги вкара в леглото. Повдигна се леко и заднешком избута своята част навътре. Бяха платили за двойна спалня и никъде в брошурата не се упоменаваше, че ще им дадат отделни матраци. Това го подразни.

Ники легна и се зави. Нещо в обстановката се бе променило, но не можеше да разбере какво точно. Сякаш въздухът се беше наелектризирал или по-скоро разелектризирал, ако изобщо съществуваше такава дума. Сенките по тавана бяха спрели да се движат, но не това бе основното… основното… после неусетно заспа.

 

Събуди се, чешейки се.

– Сякаш има нещо в леглото. – Чу да казва младата жена до себе си. Очевидно и тя срещаше затруднения със съня, което го успокои донякъде. Вече бе започнал да мисли, че си внушава. Дали случайно не бяха им дали използвани завивки? Ей така, да са забравили да ги сменят. Изпита погнуса. Грешки стават все пак. Стори му се обаче малко вероятно.

– И мене тялото ме сърби. Цялото. – Отбеляза той. – Само се въртя и не мога да мигна.

– Утре ще ме боли ужасно глава.

– Мене също. – Допълни Николай, загледан в тавана. Сенките отново се движеха и сякаш следваха определен модел. Знаеше, че е глупаво, но бе готов да се обзаложи, че танцът им не бе игра на случайности. Усети тръпки по гърба си. Спомни си, че по-рано през деня, срещна някои от другите гости на хотела. Всички бяха настанени в съседното крило. Тук бяха сами. А може би не? Дали имотът не бе прокълнат? Още една глупава мисъл. Не можеше да откъсне поглед от тавана. Петната по него приемаха чудати форми, които след миг се разпадаха, само за да се групират отново и така в безконечна последователност.

– Бутни матрака, моля те. – Кисело промърмори Невена. Ще падна в дупката. – Между двете половини отново се бе отворил широк процеп. На Ники не му се ставаше. Имаше странното усещане, че някой се спотайва в мрака. – Моля те! – Настойчиво повтори жената до него.

С усилие на волята, Николай се надигна. Тънкият чаршаф се свлече по гърдите му. Кожата му беше настръхнала. Той стана и се обърна с лице към леглото. Наведе се и го подхвана здраво с ръце. Рязко натисна. Неговата половина се плъзна безшумно. Празнината се затвори. Без да вдига поглед, както беше приведен, голият мъж се мушна под завивките, сигурен, че някой го наблюдава от ъгъла.

– Готово. – Тихо прошепна и протегна ръка. Докосна топлото тяло на Невена. Тя не реагира. Беше заспала. Присъствието ѝ не го успокояваше. Той затвори очи, в очакване да се появи сърбежът. Изминаха минути. Пет, десет. Нищо не се случваше. В просъница погледна нагоре. Погледът му беше премрежен, но от сенките нямаше помен. Отново заспа.

***

От известно време Николай лежеше, без да прави каквото и да било. Не се въртеше, не се чешеше, не спеше. Стоеше неподвижно, в напрегнато очакване да разбере какво ще се случи. Нещо му подсказваше, че нощта все още има с какво да го изненада. Чудно, колко можеше да издържи без да се почеше? Изглежда не трябваше да мисли за това.

Вятърът беше утихнал и сега едва доловимо се чуваше шумът на фонтана, който странно защо никой не бе спрял. Хиляди паяци се разхождаха по тялото му. Можеше да усети краката им. Хладина обгръщаше лявата му китка, спусната в дупката. Сигурен, че щом отвори очи, отново ще види тъмните петна да рисуват своите чудати фигури по тавана, той реши да стане и да приближи двете половини на шибаното леглото. За сега обаче отлагаше момента. Недоумяваше как всеки път щом задреме, те се раздалечаваха? Навярно се случваше нещо през времето, когато не бяха будни с Невена.

Сети се, че винаги, когато двете части бяха събрани, сърбежът и сенките изчезваха. Това беше странно. Сякаш процепът между тях представляваше вход, през който мрачна сила нахлуваше в техния свят. Младият мъж не разбра как тази представа се зароди в главата му, но сравнението не беше лишено от смисъл. Обзе го ужас без конкретна причина. Ръката му продължаваше да виси в празното пространство, без да докосва пода. С другата се почеса по бедрото. Не смееше да отвори очи. Едва устояваше на изкушението да започне да се дращи с нокти по тялото.

– Невена? – тихо прошепна Николай. – Невена?

– Какво има? – сънено прозвуча гласът ѝ. – Опитвам се да заспя. Няма ли край тази вечер.

– Трябва да си ходим.

– Сега? Няма да стане. Утре ще сменим завивките. Нещо с материята, струва ми се…

Николай се отказа. Нямаше смисъл. Рязко се изправи и спусна крака на пода. Тялото му настръхна. Усети тръпки по гърба си, по врата. Стана и бутна матрака навътре. Вратата на вградения гардероб сякаш изскърца. Не му се беше причуло. Отвън, ромоленето на фонтана го пренесе в далечните земи на друг свят. Знаеше, че това, което ще направи нямаше да се хареса на онзи, чието присъствие усети преди малко. Николай се приближи до една от табуретките в стаята и започна да я мести с крак към спалнята. Заклещи я между стената и неговия матрак. После се прехвърли бързо от страната на Невена. Очакваше всеки момент нещо да се покаже от сенките. Навярно щеше да умре от страх. Хвана нощното шкафче и го премести така, че да бъде между спалнята и стената зад гърба му. Завъртя го по диагонал, за да уплътни хубаво.

– Какво правиш?

– Нищо. – Рязко отвърна той. Вече ще можем да спим. Дръпни се, ако обичаш, да не заобикалям леглото.

Ники избута своята приятелка навътре. Постара се да го направи колкото е възможно по-нежно. Отмести завивките и се вмъкна до нея. Опита да мушне дясната си ръка под врата ѝ. Тя по навик се надигна, за да му освободи място. Извъртя се на една страна и той я прегърна. Допря тялото си плътно до нейното.

– Ще ми стане горещо.

– Знам. – Николай отви раменете ѝ. Допря устни до тънката ѝ шия и я целуна. – Лека нощ, мила. – Затвори очи. Само след малко щеше да дойде сънят и нищо нямаше да го смущава през остатъка от нощта. По тялото му се разля приятна топлина.

Ивайло Златев, 17.10.2017

ПРЕРАЖДАНЕ

ПРЕРАЖДАНЕ

– Хей. – Ния хвана Борис за ръката и прекрачи прага, издърпвайки го при себе си. Високият мъж се помръдна някак сковано и само след миг, едва доловимото изражение на отегчение се замени с учудена гримаса тип „защо не“ в комплект с широка усмивка. Ако не беше толкова влюбена, Ния щеше да забележи фалша.

Добре сложеният, елегантен господин на средна възраст изглеждаше чудесно. Русата коса и светлите очи създаваха атмосфера на загадъчност, която позволяваше на жените да виждат в него онова, за което мечтаеха. Самата личност на Борис се криеше зад синия поглед неразгадаема. Мъже като него никога не сваляха маската. – Изчакай тук, ще вляза да огледам. – Каза Ния.

С бялата, ефирна рокля, която купи специално за случая, приличаше на ангел. И въпреки, че дрехата нямаше талия, и стигаше до глезените, тя по чуден начин подчертаваше лекотата на младото, женско тяло. На нозете си носеше сандали с тънка подметка и погледнато отстрани изглеждаше, че стъпва боса. Любовта струеше във всички посоки.

– Ъъ добре. – Промърмори Борис. Друго не успя да измисли. Неговата спътничка се скри във вътрешността на заведението и усмивката изчезна от мъжкото лицето.

След миг тя се върна.

– Имаме късмет. Маса за двама в края на терасата, точно до морето. Заредили са чудесни миди. Ще ти харесат. Дори и аз мога да опитам една-две. – Не спираше да бърбори тя, без да сваля поглед от него.

Изминалата нощ се любиха за първи път и всичко се получи прекрасно. Оргазмът беше разтърсващ и тя свърши първа. Дори се засрами. Боже, дано се наредят нещата, помисли си, поруменяла от смущение.

 

Той седна с гръб към морето. До него се настани Ния. Искаше да подхване някакъв разговор, но откакто излязоха, мислите ѝ се лутаха от тема на тема, в резултат на което, нищо прилично не се получаваше. Тя самата осъзнаваше това, но колкото и да се мъчеше да предаде насока на изказа си, усилията оставаха напразни. Беше влюбена и нямаше как да го скрие.

Сервитьорът се появи и постави менюто на масата.

– Сега ще донеса второ за господина.
– Няма нужда. – Избърза младата жена. – Порция миди, ако обичате. Усмихна се широко на келнера и се притисна в Борис. Премести менюто така, че да бъде пред двамата и го разтвори. – Обща салата? – Вятърът разроши косата ѝ.

***

От известно време на Ния не ѝ се получаваше с мъжете. Всъщност изобщо не ѝ вървеше. Тези, които харесваше не ѝ обръщаха внимание, а на онези, които се навъртаха около нея, нещо им липсваше сякаш. А и тя бе прекалено влюбчива. Кое отключваше любовта в нея, не можеше да каже. Или просто беше отчаяна? Това отказваше да приеме. Красива и млада! Вярно, леко своенравна, но кой ли не е?

А как мечтаеше да открие мъжа на своя живот. Още от малка. Нейните приятелки излизаха да се забавляват, а тя изоставаше назад и си представяше как в този ден, загадъчно и непознато момче се появява в живота ѝ. Фразата много ѝ допадаше. Някой да се „появи в живота“ ти, воден от самата Съдба. Всичко тепърва започваше. Нека другите играят на тъпата дама.

Това с „непознатото момче“ не се случи.

Тя бързо порасна и откри секса (от любопитство толкова рано), и съвсем скоро разбра колко го харесват мъжете. Затова реши, че е намерила кратък път към техните сърца. Представата се оказа наивна, но какво толкова. Мъжете излязоха страхливи, неуверени и разгонени същества. На нея ѝ се стори, че светът би бил много по-добър без всичкия този тестостерон. Защо търсеше любовта там, където я няма?

Когато навърши двадесет се запозна с Венета. Вени я очарова със своята непринуденост и лъчезарност. Винаги точна, винаги с усмивка на лице. Пряма и силна. Толкова независима. Как бе възможно, мъж да познава любовта по-добре от жените? И така, Ния се влюби в своята нова приятелка.

Любовта бе платонична. Излизаха заедно. Говореха за секс и за радостите, които животът предлага. Венета беше прозрачна, лека. Досущ като въздуха. Проблемите някак минаваха около нея и тя кръжеше волна като птица. Една вечер, докато седяха на ръба на висока скала, загледани в морето, Вени хвана Ния за ръката.

– Искаш ли да полетим? – Прошепна, сякаш на себе си тя.

Ния затвори очи. Беше готова. Най-сетне намери сродна душа.

– ДА! – Тихо изрече и се наведе напред. Почувства се безтегловна. Единствено усещаше горещата ръка на младата жена до себе си, готова да ѝ се довери.

Вени я стисна още по-силно. Толкова силно, че Ния отвори очи. Магията отлетя.

– Глупачето ми. – Каза по-възрастната Венета и се наведе към нея. Устните им се сляха. – Ела с мене.

Последвалото, Ния не знаеше как да определи. Вени преливаше от нежност и страст. Не за първи път любеше жена и това по всичко личеше. Тя се раздаваше и Ния опита да отвърне със същото. За съжаление, обаче, не успя да се отпусне. Всичко, някак беше помрачено от разочарованието, което преживя на скалите. В известен смисъл мъжете и жените си приличаха. Когато стъпиш на ръба, човешката същност блесва гола, освободена от бремето на пола.

На следващия ден Ния тръгна на стоп за София. Повече не се видяха с Венета.

 

– Тук ли си? – Борис я разтърси леко за раменете, – Ще те оставя за малко. Ако обичаш. – Той стана и излезе от другата страна на масата, на път за тоалетната.

Момичето, облечено в бяла, ефирна рокля без талия, сякаш не забеляза това. Мислите ѝ се върнаха на предната вечер. Оргазмът мина през нея като локомотив и тя свърши първа. Сърцето ѝ щеше да се пръсне. Оргазмът за Ния означаваше Любов. Това бе най-сигурният начин да разбере, че обича човека до себе си. През годините, с всичките провалени връзки зад гърба си, Ния откри, че е способна да изпита оргазъм единствено, когато има чувства. Случвало се е да бъде с някого и да мисли, че това е „Мъжът“, но колкото и да се стараеха, трябваше или да се преструва, или да признае, че нещо не е в ред. После животът го доказваше. Нямаше значение колко е добър партньорът. Навярно сърцето ѝ биеше във вагината. Тя, последната най-добре знаеше. В този смисъл, изминалата вечер беше тест за нейните чувствата. – Влюбена без никакво съмнение!

 

Борис дойде и седна на масата срещу нея.

– Да не те вдигам. – Каза той. Какво значение имаше, че ще я накара да стане, ако наистина я обича? Влюбената жена не си зададе този въпрос. Тя също така нямаше как да знае, че Борис стоя пет минути пред огледалото в тоалетната, сменяйки различни пози, в размишления как да сложи точка на всичко това.

Не е лоша, помисли си той. Но цялата история с влюбването и приказките за „нас“ му идваха в повече. Тя бе хлътнала и това можеше да се помирише във въздуха. Интересно, има ли феромони на любовта? Отбеляза си на ум да провери по-късно в нета. Дори сексът не беше нещо особено. Не обичаше да поема цялата инициатива в леглото. По едно време изгуби интерес и чудо бе, че успя да се изпразни. В крайна сметка си оставаше един бройкаджия. Щеше да направи услуга и на двамата. Той си пое дълбоко въздух, изду бузи и шумно издиша. Натисна бравата и излезе от малкото помещение. Остатъкът от вечерта нямаше да е лек.

***

Ния седна на ръба и внимателно провеси краката си надолу. Подпря се на ръце и се загледа в пътеката, която луната бе начертала към хоризонта. Кеят зад нея чезнеше в мрака като безлюден път, останал зад гърба ѝ. Морето беше спокойно, а босите ѝ крака почти докосваха водата.

Колко пъти трябваше да се преражда?…

Очите бяха пресъхнали.

Слаб полъх съживи бялата ѝ дреха. С едва доловим плясък-покана, изгубена вълна целуна бетона. Съвсем малко трябваше на жената-ангел да докосне с пръсти водата. Може би педя.

Загледана напред, там където лунният път напускаше този свят, Ния се изви като дъга и протегна пръсти надолу. Тялото ѝ застана на самия ръб. Още мъничко… съвсем мъничко…

Ивайло Златев, 29.08.2017