ПРЕРАЖДАНЕ

ПРЕРАЖДАНЕ

– Хей. – Ния хвана Борис за ръката и прекрачи прага, издърпвайки го при себе си. Високият мъж се помръдна някак сковано и само след миг, едва доловимото изражение на отегчение се замени с учудена гримаса тип „защо не“ в комплект с широка усмивка. Ако не беше толкова влюбена, Ния щеше да забележи фалша.

Добре сложеният, елегантен господин на средна възраст изглеждаше чудесно. Русата коса и светлите очи създаваха атмосфера на загадъчност, която позволяваше на жените да виждат в него онова, за което мечтаеха. Самата личност на Борис се криеше зад синия поглед неразгадаема. Мъже като него никога не сваляха маската. – Изчакай тук, ще вляза да огледам. – Каза Ния.

С бялата, ефирна рокля, която купи специално за случая, приличаше на ангел. И въпреки, че дрехата нямаше талия, и стигаше до глезените, тя по чуден начин подчертаваше лекотата на младото, женско тяло. На нозете си носеше сандали с тънка подметка и погледнато отстрани изглеждаше, че стъпва боса. Любовта струеше във всички посоки.

– Ъъ добре. – Промърмори Борис. Друго не успя да измисли. Неговата спътничка се скри във вътрешността на заведението и усмивката изчезна от мъжкото лицето.

След миг тя се върна.

– Имаме късмет. Маса за двама в края на терасата, точно до морето. Заредили са чудесни миди. Ще ти харесат. Дори и аз мога да опитам една-две. – Не спираше да бърбори тя, без да сваля поглед от него.

Изминалата нощ се любиха за първи път и всичко се получи прекрасно. Оргазмът беше разтърсващ и тя свърши първа. Дори се засрами. Боже, дано се наредят нещата, помисли си, поруменяла от смущение.

 

Той седна с гръб към морето. До него се настани Ния. Искаше да подхване някакъв разговор, но откакто излязоха, мислите ѝ се лутаха от тема на тема, в резултат на което, нищо прилично не се получаваше. Тя самата осъзнаваше това, но колкото и да се мъчеше да предаде насока на изказа си, усилията оставаха напразни. Беше влюбена и нямаше как да го скрие.

Сервитьорът се появи и постави менюто на масата.

– Сега ще донеса второ за господина.
– Няма нужда. – Избърза младата жена. – Порция миди, ако обичате. Усмихна се широко на келнера и се притисна в Борис. Премести менюто така, че да бъде пред двамата и го разтвори. – Обща салата? – Вятърът разроши косата ѝ.

***

От известно време на Ния не ѝ се получаваше с мъжете. Всъщност изобщо не ѝ вървеше. Тези, които харесваше не ѝ обръщаха внимание, а на онези, които се навъртаха около нея, нещо им липсваше сякаш. А и тя бе прекалено влюбчива. Кое отключваше любовта в нея, не можеше да каже. Или просто беше отчаяна? Това отказваше да приеме. Красива и млада! Вярно, леко своенравна, но кой ли не е?

А как мечтаеше да открие мъжа на своя живот. Още от малка. Нейните приятелки излизаха да се забавляват, а тя изоставаше назад и си представяше как в този ден, загадъчно и непознато момче се появява в живота ѝ. Фразата много ѝ допадаше. Някой да се „появи в живота“ ти, воден от самата Съдба. Всичко тепърва започваше. Нека другите играят на тъпата дама.

Това с „непознатото момче“ не се случи.

Тя бързо порасна и откри секса (от любопитство толкова рано), и съвсем скоро разбра колко го харесват мъжете. Затова реши, че е намерила кратък път към техните сърца. Представата се оказа наивна, но какво толкова. Мъжете излязоха страхливи, неуверени и разгонени същества. На нея ѝ се стори, че светът би бил много по-добър без всичкия този тестостерон. Защо търсеше любовта там, където я няма?

Когато навърши двадесет се запозна с Венета. Вени я очарова със своята непринуденост и лъчезарност. Винаги точна, винаги с усмивка на лице. Пряма и силна. Толкова независима. Как бе възможно, мъж да познава любовта по-добре от жените? И така, Ния се влюби в своята нова приятелка.

Любовта бе платонична. Излизаха заедно. Говореха за секс и за радостите, които животът предлага. Венета беше прозрачна, лека. Досущ като въздуха. Проблемите някак минаваха около нея и тя кръжеше волна като птица. Една вечер, докато седяха на ръба на висока скала, загледани в морето, Вени хвана Ния за ръката.

– Искаш ли да полетим? – Прошепна, сякаш на себе си тя.

Ния затвори очи. Беше готова. Най-сетне намери сродна душа.

– ДА! – Тихо изрече и се наведе напред. Почувства се безтегловна. Единствено усещаше горещата ръка на младата жена до себе си, готова да ѝ се довери.

Вени я стисна още по-силно. Толкова силно, че Ния отвори очи. Магията отлетя.

– Глупачето ми. – Каза по-възрастната Венета и се наведе към нея. Устните им се сляха. – Ела с мене.

Последвалото, Ния не знаеше как да определи. Вени преливаше от нежност и страст. Не за първи път любеше жена и това по всичко личеше. Тя се раздаваше и Ния опита да отвърне със същото. За съжаление, обаче, не успя да се отпусне. Всичко, някак беше помрачено от разочарованието, което преживя на скалите. В известен смисъл мъжете и жените си приличаха. Когато стъпиш на ръба, човешката същност блесва гола, освободена от бремето на пола.

На следващия ден Ния тръгна на стоп за София. Повече не се видяха с Венета.

 

– Тук ли си? – Борис я разтърси леко за раменете, – Ще те оставя за малко. Ако обичаш. – Той стана и излезе от другата страна на масата, на път за тоалетната.

Момичето, облечено в бяла, ефирна рокля без талия, сякаш не забеляза това. Мислите ѝ се върнаха на предната вечер. Оргазмът мина през нея като локомотив и тя свърши първа. Сърцето ѝ щеше да се пръсне. Оргазмът за Ния означаваше Любов. Това бе най-сигурният начин да разбере, че обича човека до себе си. През годините, с всичките провалени връзки зад гърба си, Ния откри, че е способна да изпита оргазъм единствено, когато има чувства. Случвало се е да бъде с някого и да мисли, че това е „Мъжът“, но колкото и да се стараеха, трябваше или да се преструва, или да признае, че нещо не е в ред. После животът го доказваше. Нямаше значение колко е добър партньорът. Навярно сърцето ѝ биеше във вагината. Тя, последната най-добре знаеше. В този смисъл, изминалата вечер беше тест за нейните чувствата. – Влюбена без никакво съмнение!

 

Борис дойде и седна на масата срещу нея.

– Да не те вдигам. – Каза той. Какво значение имаше, че ще я накара да стане, ако наистина я обича? Влюбената жена не си зададе този въпрос. Тя също така нямаше как да знае, че Борис стоя пет минути пред огледалото в тоалетната, сменяйки различни пози, в размишления как да сложи точка на всичко това.

Не е лоша, помисли си той. Но цялата история с влюбването и приказките за „нас“ му идваха в повече. Тя бе хлътнала и това можеше да се помирише във въздуха. Интересно, има ли феромони на любовта? Отбеляза си на ум да провери по-късно в нета. Дори сексът не беше нещо особено. Не обичаше да поема цялата инициатива в леглото. По едно време изгуби интерес и чудо бе, че успя да се изпразни. В крайна сметка си оставаше един бройкаджия. Щеше да направи услуга и на двамата. Той си пое дълбоко въздух, изду бузи и шумно издиша. Натисна бравата и излезе от малкото помещение. Остатъкът от вечерта нямаше да е лек.

***

Ния седна на ръба и внимателно провеси краката си надолу. Подпря се на ръце и се загледа в пътеката, която луната бе начертала към хоризонта. Кеят зад нея чезнеше в мрака като безлюден път, останал зад гърба ѝ. Морето беше спокойно, а босите ѝ крака почти докосваха водата.

Колко пъти трябваше да се преражда?…

Очите бяха пресъхнали.

Слаб полъх съживи бялата ѝ дреха. С едва доловим плясък-покана, изгубена вълна целуна бетона. Съвсем малко трябваше на жената-ангел да докосне с пръсти водата. Може би педя.

Загледана напред, там където лунният път напускаше този свят, Ния се изви като дъга и протегна пръсти надолу. Тялото ѝ застана на самия ръб. Още мъничко… съвсем мъничко…

Ивайло Златев, 29.08.2017

Advertisements

ХРАСТ, РАЗЛЮЛЯН ОТ ВЯТЪРА

ХРАСТ, РАЗЛЮЛЯН ОТ ВЯТЪРА

Игривият, като слънчев лъч, проврял се между клоните на храст, разлюлян от вятъра, стъпи върху тъмно-кафявата, ръждива ламарина и пропадна в дън-земя.

Парчето метал се плъзна по бетона със стържещ звук. От ямата долетя писък на изненада. След едно мигване, светът изглеждаше така, както и преди. Сякаш нищо не бе станало. Рижавият отиде до дупката и погледна вътре. Тунелът продължаваше право надолу и след няколко дължини на тялото, рязко сменяше посоката. После всичко тънеше в мрак.

Рижавият се наведе още по-ниско. За миг изгуби ориентация и за малко да последва изгубената светлина долу. Реши да изчака. Седна на ръба и остави слънцето да го напече.

 

Игривият, като слънчев лъч, проврял се между клоните на храст, разлюлян от вятъра, съвсем не очакваше това. След серия превъртания и едно, почти безкрайно падане (така му се стори), най-накрая спря. Лежеше на хълбок и тялото го болеше. Трудно бе да определи коя част по-точно. Премигна няколко пъти и понечи да се изправи. Олюля се и седна назад.

Постепенно успокои дишането си. Време бе да разбере къде се намира. Зрението бавно привикваше към тъмнината. Инстинктивно погледна нагоре, откъдето се изтърколи и оскъдната светлина, която проникваше през дупката, го заслепи. Глупаво от негова страна. Наложи се да разчита на останалите сетива, докато чакаше очите му да се нагодят.

Намираше се на тъмно и влажно място. Въздухът носеше мириса на плесен. Подът, студен и покрит с мека настилка. Пръст. Мокра, но не кална. Беше в подземие.

Сети се, че днес пропусна обяда. Остави мисълта си за по-късно и отново се върна към належащите проблеми. Вече различаваше подробности от обстановката.

Единствената светлина идеше от мястото, откъдето бе долетял. А вън слънцето бе ярко и високо… Шахтата, в която пропадна, навярно бе дълбока и правеше остра чупка в края си. Знаеше, понеже в дъното ѝ се приземи на глава, преди да се изтърколи. След това пропадна отново. Внимателно погледна нагоре. Таванът бе много висок и детайлите се губеха. Стори му се, все пак, че вижда дебели греди и големите, провиснали мрежи на онези, осмокраките.

Стените бяха изградени от камъни, с размери, надвишаващи ръста му. Тъмни, грапави и студени. Страшно и неприветливо място. Точно пред него се разкриваше коридор, водещ незнайно къде. Игривият като слънчев лъч… настръхна при мисълта какво можеше да се крие там. Нищо добро, бе сигурен!

Огледа се. Не искаше да се застоява при никакви обстоятелства.

Голяма, ъгловата дупка зееше високо в стената над него. Повече, отколкото можеше да скочи или да изкатери. КАК ЩЕШЕ ДА СЕ ИЗМЪКНЕ?! Сети се за Рижавия!

Игривият, като слънчев лъч… нададе вик, който прозвуча като немощен писък. Малко преди да излезе от устата му, викът се уплаши да не събуди някого в мрака и в крайна сметка се промуши като едва доловим шепот. Рижавият нямаше да го остави в беда.

 

Слънцето грееше все така силно и въпреки, че не бе високо както преди, до залез оставаше много. Достатъчно, за да се порадва още малко на лъчите му, преди да се разтревожи за другаря си в дупката. Само дето, вече се тревожеше.

Без да осъзнава, Рижавият изпълняваше древен ритуал, за да спаси Игривият като слънчев лъч… За целта трябваше да се държи така, сякаш нищо не бе станало. Сякаш денят бе най-обикновен, подобно всички останали, изпълнен с любимите неща, които правеха заедно. В един такъв НАЙ-ОБИКНОВЕН ден, нямаше начин всичко да не е НАЙ-ОБИКНОВЕНО, включително и дупката. В този ден всичко щеше да си дойде на мястото!

Рижавият се завъртя на другата страна и се опря в ръба на шахтата. Смяташе да изчака. Ръбът му убиваше.

 

Игривият погледна нагоре. Искрящи като звезди, мънички прашинки се сипеха от тавана, запалени от светлината, която навлизаше през отвора. Беше вълшебно. Те слизаха от небето като снежинки (някои едри, други едва забележими) и чезнеха в сенките при него. За един безкрайно кратък миг се почувства в безопасност.

Как му се искаше всичко това, да не бе истина. Чувстваше глад, но жаждата сякаш, беше по-силна. Огледа се. Скоро трябваше да намери изход.

Навред около него се въргаляха дъски и отломки на предмети с неизвестно предназначение. Всичко изглеждаше старо и безполезно. Къде беше попаднал?

Той се доближи до стената и докосна студения камък. Нямаше начин да се изкатери. Без да забележи, светлината, нахлуваща през дупката бе станала по-слаба, сякаш болна и отпаднала се канеше да си тръгне, отстъпвайки място на страха и тревогата. Денят вървеше към края си.

Гласът на Рижавия долетя през шахтата.

– Тук съм. – Побърза да отговори изпадналият в немилост. Ехото пое звуците и ги метна във всички посоки. Част от тях изчезнаха в мрачния коридор. Дали щяха да доведат някого? Инстинктът му подсказваше, че гостът нямаше да е желан. Игривият бързо се обърна и втренчи в тъмнината. Очакваше всеки момент от там да изплува нечий силует.

Другарят му не преставаше да го вика. Отново и отново. Сенките ставаха по-големи и неусетно всичко се разтвори в чернота. Вън падна нощта.

Игривият легна на земята и се сви на кълбо до стената. Ако някой дебнеше в коридора, поне нямаше да го изненада в гръб.

 

Рижавият вече не се чуваше. Клетникът долу знаеше, че той няма да го изостави. Затвори очи и си представи звездите. Големи и ярки. После заспа.

 

Събуди се, обзет от безпокойство. Гърбът му беше схванат, а миризмата на плесен, сякаш бе по-силна. Имаше усещането, че не е сам и не смееше да отвори очи. Дори бе сигурен, че някой седи точно пред него, полу-невидим в мрака, вперил поглед в неподвижното му тяло. Гледа го и чака да помръдне. Беше заклещен. Долови звук пред себе си. Тихи стъпки на някой, който се приближава… или си тръгва. Не желаеше да разбере. Така щеше да си умре до стената. Жадуваше да чуе зова на своя приятел. Сигурен, че той чака, някъде горе.

Изведнъж, силен шум огласи цялото помещение. Нещо изтрополи на земята. Игривият се стресна и широко отвори очи. Не виждаше нищо. Ей сега ще се покаже, помисли си той. Плътно се опря в стената и замижа.

 

Игривият нямаше представа колко време седи така. Свит на кълбо със силно стиснати очи. Клепачите му се умориха.

После не помнеше точно какво се случи. Звуци и усещания се редуваха в главата му като парчета от сън, прекъсван и започван през остатъка от нощта.

Можеше да се обзаложи, че усети едва доловимо завихряне на въздуха. Сякаш някой мина пред него. Отгоре се долавяха тихи стъпки, придружени от скърцане на дъски. Фин прах се посипваше върху тялото му. Решил бе да брои прашинките, идещи от тавана. Реалност или сън?

 

Събуди се от виковете на приятеля си. Синкаво-сива светлина навлизаше през отвора в стената. Всичко изглеждаше по-обикновено и някак обнадеждаващо. Трябваше да провери къде води тунелът. Там някъде бе неговото спасение.

 

Коридорът, по който тръгна се оказа съвсем къс. Всъщност не беше коридор а по-скоро преддверие на друго, по-тясно помещение, което водеше в трето. И понеже до последното не можеше да се стигне по права линия, светлината не успяваше дори да проникне в него. В крайна сметка всичко чезнеше в мрак, а каменните стени, водещи натам, създаваха илюзията за тунел.

 

Игривият като слънчев лъч, проврял се между клоните на храст, разлюлян от вятъра спря.

Току що бе преминал междината зала и сега стоеше пред следващата. Нещо му подсказваше, че тя е значително по-голяма. Не различаваше нищо. Обзе го страх, който растеше с всеки момент. Какво го чакаше там? Непрестанните викове, долитащи от вън, го окуражаваха, но съвсем не бяха достатъчни. В случай на нужда нямаше кой да помогне. Надеждата изведнъж го напусна. Бавно пристъпи и усети стъпало в краката си. Стълби, водещи надолу. Миризмата на плесен стана по-силна. Доближи се до стената и тръгна по нея, в търсене на изход. Трепереше целият и спираше на всяка крачка, за да се ослушва. Чуваше в главата си, как бие сърцето му, сигурен, че някой се прокрадва зад него.

Не след дълго от надеждата за спасение не остана нищо.

Камъните по стената бяха грапави. Нямаше представа от колко време се движи така. Чуваше отчаяния глас на своя другар все така ясно. Препъваше се в разни неща, но нямаше желание да разбере какви са.

В някакъв момент стената свърши и кракът му докосна стъпало. Започна да се изкачва и не след дълго се озова в познатото междинно помещение. Изход нямаше. Беше се въртял в кръг. Щеше да остане тука завинаги.

 

Игривият се върна там, където бе прекарал нощта. Легна на земята и се сви на кълбо.

Смъртта нямаше да дойде веднага. Жаждата щеше да го довърши. Всичко беше изгубено!

Рижавият щеше да седи горе и да чака още няколко дена, след което да си тръгне, а той да остане сам.

За миг му се прииска още сега да умре, на часа. Така или иначе спасение нямаше. Колко кратък се оказа животът. Само до вчера всичко изглеждаше съвсем друго… Затвори очи. Опита се да не мисли за нищо.

 

***

 

Таванът се разтвори и силна бяла светлина нахлу долу.

 

– Идваш ли?

– Хайде, след теб.

– Поне от петнадесет години никой не е слизал…

– Внимавай със стълбата, може да е изгнила.

– Подай ми телефона, че нищо не виждам.

– Какво има при тебе?

– Боклуци, какво да има… и призраци.. Чакай да светна, че ще се пребия. Трябваше да си ходим, ама хайде, толкова рядко идваме в къщата…

– И аз слизам.

– Хей, от горе се сипят прашинки и някак странно луминисцират. Изглеждат като снежинки. Сега съм в голямото помещение, ама се махам, че ме хвана шубето.

– Глупости, изчакай за миг.

– Не може да бъде! Видях нещо.

– Идвам!

 

***

 

От светлината на тавана се появиха двама двукраки.

Очите му горяха. Дочу говор.

Отново погледна, сякаш за да види как нещо голямо, подобно на торба пада отгоре му. Някой го хвана.

 

– Излизам на двора.

– Дръж здраво! Пази се от другия!

 

Игривият като слънчев лъч, проврял се между клоните на храст, разлюлян от вятъра, тупна върху пътеката.

Не знаеше къде се намира и се почувства замаян. Отвори очи и бързо ги затвори. Светлината бе ослепителна. Свежият въздух изпълни дробовете му. Залюля се.

В следващия миг чу гласа на другаря си, който се приближаваше. Не се сдържа и погледна.

Рижавият се беше засилил към него, махайки с високо вирната опашка.

Игривият изджавка. Олюля се на четирите си лапи и седна на земята.

Най-хубавият миг от живота му.

Не можеше да се надиша.

19.07.2017

МАЦКА 2

Още един разказ с подобно име: МАЦКА. Не знам дали имат нещо общо.

МАЦКА 2

Тони си погледна часовника и бутна вратата. Трябваше да обядва нещо. Не бе гладен, но какво друго да прави? До края на обедната имаше час и вероятно щеше да я удължи с тридесет или четиридесет минути. Ей така, в знак на протест.

Разходи се покрай витрините. Винаги избираше от тази със зеленчуците, но сега се мотаеше, вглъбен в себе си.

 

– Седем лева и двадесет. – Момичето на касата дори не вдигна очи. Тони си взе таблата. Пред него се освобождаваше маса за четирима. Виж ти, късмет! Седна, свали малката, черна чантичка и бавно издиша. Задържа за миг. Концентриран върху действието, бавно си пое въздух. Поредният празен ден от живота чезнеше между пръстите като пясък. Клишето не му хареса, но беше истина. Вдигна глава и се огледа. Млади жени и красиви момичета често слизаха от офисите в сградата, за да обядват и това бе една от причините, при възможност да се отбива в заведението. Не работеше близо, но красиви жени в неговата фирма, рядко се срещаха. Тони ценеше женската хубост. Движенията, извивките на тялото… това му напомняше, че светът не е лишен от красота.

 

Отвън, по тротоара се задаваше млада жена с бронзов тен, високи токчета и къса пола. Имаше великолепна черна коса, която грациозно се поклащаше при всяко нейно движение. Мозъкът на Тони включи на бързи обороти и времето забави ход. Искаше да се наслади на всеки миг съзерцание. Главата му се изпразни. През очите, магията се вля в душата му, за да го пречисти.

Тя се насочи към входа и влезе. Светлината в помещението стана по-силна. Толкова ярка, че Тони я усети с цялото си същество. Сякаш звезда грейна в средата между масите.

Стоян сведе поглед. Щеше да запази спомена, поне за няколко дена. Мъжете наоколо онемяха. Какво ли е да имаш подобна власт над хората, помисли си той. Не се сдържа и пак я погледна. Застанала с гръб към него, тя си избираше салата от витрината. Погледът му се плъзна по стройното тяло и спря там, където късата пола свършваше. Имаше невероятни крака. Бе сигурен, че ако леко се наведе щеше да види бельото под полата ѝ. Толкова къса, толкова секси. Неволно се зачуди за цвета на бикините? Черното щеше да отива. Определено бяха черни. Тони въздъхна. Би ли изчукал мадамата при възможност? Недостойната мисъл го засрами. Потърси я отново, но тя бе зад ъгъла при касите. Колко ли пари имаше в портфейла? Жените като нея стояха над тези неща, но все пак. Той се усмихна. Взе салфетка и избърса устните си. Пътят, до тук, определено си заслужаваше. Погледна часовника. От почивката не бе останало нищо.

 

– Може ли? – Въпросът го изненада. Вдигна глава и единственото което видя бяха чифт прекрасни крака. Не можеше да повярва. Прочисти си гърлото.

– Моля? – Попита, сякаш не разбрал.

– Да седна. – Последва отговорът. Мъжът посочи колебливо мястото пред себе си. Мадамата се наведе и постави своята табла на масата. Озова се на педя от него. Той се изгуби в присъствието ѝ.

Тя заобиколи и седна на стола от дясната му страна. Парфюмът ѝ омагьосваше.

Известно време Тони бе като изтръпнал. Не усещаше крайниците си и не знаеше къде се намира. Вселената вече не бе същата.

Постепенно започна да се съвзема. Какво правеше тя на подобно място? Парфюмът ѝ не му позволяваше да мисли. Така, в сладка омая, можеше да изкара деня. Уви, беше време да тръгва. Но как? Просто да се изправи и да си вземе нещата? Нямаше начин! А тя защо седна при него? Навярно това бе един от онези, мънички подаръци, които животът ти поднася, за да поемеш глътка въздух, преди следващата вълна да се стовари отгоре ти. Щеше да се възползва.

Жената до него едва започваше да се храни. Тридесет минути, каза си на ум, Тони. Бръкна в джоба и измъкна старото SONY. Набра шефа.

– Живко, още не съм свършил в банката. Ще закъснея. Знам, срещата… – Нека Мони ме замести… Мерси. – Съвсем беше забравил за глупавата среща. Майната ѝ. И без това не му плащаха достатъчно.

Красива е, помисли си Тони. Трябва да ѝ кажа. Идеята го обсеби. Какво толкова, просто щеше да констатира на глас факта. Извъртя се към нея и погледът му се лепна за гърдите ѝ. Беше неизбежно, предвид широкото деколте и размера на бюста. В същия този момент и тя се обърна. Лицето ѝ беше перфектно.

– Първо ти. – Каза той и се засмя. – Шегувам се. – Допълни, в отговор на нейното учудване. – Много си красива, просто,… просто трябваше да ти кажа. – Усмихна се смутено и я погледна в очите. Младата жена го дари с най-милата усмивка, която бе виждал. Сигурно бе чувала тези думи безброй пъти.

– Голям си лъжец, да знаеш. – Не му остана длъжна. – И аз трябваше да ти кажа. – Очите ѝ блестяха, а зъбите светеха по-ярко от слънцето. За миг настъпи пауза. После двамата прихнаха. Телефонът ѝ заподскача върху масата и тя вдигна. Тони знаеше, че всички мъже тайничко поглеждат към тях. Това напомпа самочувствието му. Нищо не правеше мъжа по-истински, както жената до него.

Тя продължаваше да говори. Изглеждаше спокойна. Тони неволно си я представи гола. Правите, дълги крака, големите гърди, изваяното тяло… Дали сексът щеше да бъде добър?

Сети се за момиче, което много му харесваше някога. Минаваше за красавица и наистина беше, но после се оказа, че единственото, което има са голямото самочувствие и ненаситното его.

Една вечер, след парти, те се качиха в стаята му и докато той използваше банята, тя се настани гола в леглото. Когато се върна, тя си разтвори краката. Най-лошият секс за всички времена! Да разтвориш крака не беше достатъчно. От този момент той разбра, че качеството на секса е обратно пропорционално на красотата и самочувствието. След време потвърди теорията. Виж, по-грозничките се раздаваха.

Тони се върна към жената до себе си. Опита да си представи как сваля тясната ѝ дреха и я целува по гърдите. Прегръща я с едната ръка, а другата бавно спуска към ханша. Почувства се неловко, сякаш оскверняваше красотата със своите недостойни помисли.

Искаше да се засити с нейната хубост. Нищо повече.

Тя остави телефона и го погледна.

– Защо излъга? – Прониза го с поглед. – За банката.

– Защото,… защото денят ми беше ужасен, до момента, в който ти се появи. Влезе и стана по-светло. Седна до мен и сякаш ангел ме докосна. Красива си. Затова! Другото няма значение. – Той млъкна. Не съжаляваше за своята откровеност. Все пак тя го попита. Стана му леко на сърцето. – Дори не мога да си представя, че при някакви обстоятелства бих правил секс с тебе. Толкова си красива.

Жената мълчеше. Една сълза се търкулна по бузата ѝ.

– Благодаря. – Каза тя, наведе се и го прегърна.

Младият мъж усети топлината ѝ. Тя се разля по цялото му тяло. Лицето ѝ се опираше в неговото. Косата ѝ ухаеше толкова хубаво…

Миг по-късно тя се дръпна и облегна в стола. Взе салфетка и внимателно изтри сълзата.

– Не си падаш по секса, така ли? – Едва забележимо се усмихна. Не спираше да го гледа. Тони не знаеше какво да отговори. Сетивата му бяха преситени и вече даваше „заето“. Тя бръкна в своята чантичка и извади визитка. Написа нещо и леко я побутна към него. – Да изпием по кафе? Утре, след шест? И аз не искам да бягам от работа. – Усмихна се.

На улицата, точно пред входа, черна лимузина плавно спря. Младата жена се изправи и с ръка оправи черната си коса.

– Трябва да тръгвам. – Взе дамската си чанта и се насочи към изхода.

Всички мъже я изпратиха с поглед. Жените също.

В салона стана по-тъмно.

Ивайло Златев, 19.06.2017

СОЛОМОН СОЛОМОНОВ

СОЛОМОН СОЛОМОНОВ

Соломон, по баща Соломонов, умееше да плува. В живота.
Онова, другото плаване така и не научи, но резонният въпрос бе, струва ли си рискът да изгуби цялото богатство и съвокупност от качества, с които майката природа бе решила да го надари. Ей така „за нищо“? Затова избягваше водоемите. Целенасочено.

Банята също бе излишно разточителство. Най-вече на ресурса време, индиректно разбира се. Безкрайно по-добре бе да си почива по халат и чорапи, отколкото да хаби сили. В неделя щеше да се изкъпе така или иначе.

Случката, когато се подхлъзна във ваната, като ученик първи клас, се оказа преломен момент. От онзи ден сведе до минимум излишните рискове.

Една сутрин Соломон се събуди с натрапчивата мисъл, че в живота му нещо куца. Кой би предположил? Веруюто, което изповядваше бе съществуване с минимален разход на енергия? Какво можеше да не е наред? Всичко!

После, насочи мисли към представителите на другия пол. От време на време се подсещаше за тях, но винаги отлагаше въпроса за неопределен момент във времето.
Нека бъдем честни, трябваше ли му жена на Соломон Соломонов? Жената определено бе голям разход.

***

Точно в девет Соломон излезе от спалнята и застана пред голямото огледало, наследено от пра-баба му. Отдавна не ползваше лампите в коридора и оглеждането бе по-скоро безполезен навик, отколкото признак на суетност. Днес обаче, денят бе различен.

От тоалетната се чу шум на течаща вода и баща му излезе с разкопчан панталон и списание „Авто-мото класика“ в ръка.

– Тръгваш ли, Мони? – поинтересува се, колкото да не мълчи.
– Ами тръгвам. К’во да правя? – Също така, между другото отговори синът му. – Пу́сни лампите да се огледам.

Соломон докосна плешивото петно на главата си и цъкна с език. Как не можеше, като с вълшебна пръчка да изчезне през нощта? Уви, вълшебни пръчки нямаше. Животът те ебе по всякакъв начин. Младият, тридесет и шест годишен мъж посегна към закачалката и взе мърлявата бейзболна шапка. Нахлюпи я на главата и излезе с примиренчески стоицизъм на лицето. Влезе в асансьора и натисна копчето. Нищо. Натисна го още веднъж. От долните етажи долови шумотевица. Ебаси, как тръгва денят, въздъхна и бръкна в торбата с търпение.

– Майка ви стара. – Не се сдържа той, докато излизаше на стълбищната площадка.

 

Утрото вън, бе слънчево. Сякаш имаше защо. По навик Соломон извъртя китка, за да погледне часовника. По навик. Часовник нямаше. Ден по-рано, батерията сдаде багажа, а пари на вятъра не му се даваха. Колко ли е часът? Днес му бе първият работен ден след година, посветена изцяло на собствено развитие и усъвършенстване. Или за лентяйстване, ако питате майка му. „Старши“ нямаше отношение, но Мони знаеше, че бяха от един отбор.

 

Девет и половина трябваше да е пристигнал в офиса, но изглежда, щеше да закъснее. Обърна се и отправи изпълнен с любов поглед към вишнево-червената „Лагуна“, паркирана пред блока. Колата нямаше да взема. Не бе шофирал от години, но мисълта, че има автомобил на разположение го крепеше. Дърт „Пасат“ бе запречил пътя пред „Рено“-то.

– Педали. – Процеди през зъби Соломон и тръгна към най-близката метро-станция.

Докато ходеше, мислите му постоянно се връщаха към порното, което гледа снощи. Какво чукане! Скъсаха ѝ задника на мръсницата. Спомените оживяха в главата му. Как нямаше късмет в живота, майка му стара. Готините пички, все някой друг ги ебеше, при това за пари. А и куровете на актьорите бяха до коленете. Соломон въздъхна. Обичаше порното. Също както френския и английския, научно-популярните книги и конспиративните теории.

Заранта възнамеряваше да си избере някое филмче (от огромната колекция, с която разполага) и да „лъска бастуна“ преди работа. Ей така, за успешен старт на седмицата, но човек трудно можеше да отдели време за себе си. Все някой се намира, да ти развали рахатлъка. „Мониииии, Мони! Стана ли маме? Айде, закъсняваш…“ – провали плановете, майка му. Сексуалната фрустрация майката си е ебала – почти на глас помисли Соломон.

 

В девет и петдесет, Соломон Соломонов прекрачи прага на новия офис (сякаш имаше стар). Първото впечатление беше изключително важно и той отдели необходимото време, за да прецени обстановката. Всички в стаята, извъртели глави, чакаха да каже нещо. Мони мълчеше. Погледът му се плъзна по стените, после за кратко спря на всяко бюро. С изключение на русата мадама, точно пред него, колегите не изглеждаха нещо особено. Русокоската, надута му се видя и нещо прошепна в главата му, че до чукане няма да се стигне.

– Здравейте. Аз съм Соломон. Тук съм за документацията. Владея френски (говоримо и писмено), италиански (говоримо и писмено), немски (говоримо и писмено), руски (говоримо и писмено) и английски, разбира се. Говоримо и писмено. Дипломиран инженер съм и чета не малко техническа, а и всяка друга литература. Ако ви трябват материали, насреща съм. Между впрочем, забравих ключовете на колата в апартамента и похарчих левче и шестдесет за метро. Фирмата осигурява карти за градския, нали?

Новите колеги реагираха вяло. Всезнайкото още не бе приключил с анонса, а вече никой не му обръщаше внимание. Никой, с изключение на един. Русата мадама. Тя се бе завъртяла на стола и с подчертан интерес, кръстосала крака, изучаваше този екземпляр, застанал пред нея като пуяк. Изглеждаше смешен със своите хвалби.

– Здравей. – Каза тя и се усмихна. – Аз съм Диди.
– Здравей. – Соломон Соломонов свали бейзболната шапка и прокара длан по главата си. Голямото, плешиво петно лъсна на фона на тъмната коса. Не му харесваше, но не го притесняваше. „Животът е лайнян“, обичаше да казва.

– Мони, покривай го с косичката около него? – Предложи майка му веднъж, притеснена, че въпросната плешивина отдалечава сина ѝ от евентуална женитба, някъде в неопределеното бъдеще.
– Да бе, само това си мисля, ще знаеш. – Отвърна той.

 

Диди продължаваше да го гледа, сякаш го изучаваше.
– Утре имам рожден ден. Ще ми донесеш ли нещо? – С превзет глас оповести, лиглата.

Соломон остана невъзмутим. Тая пък за каква се има? Няма ли тъпкач, да ѝ носи подаръци?

– Ще ти донеса. – Не можа да повярва, че казва той. – Една книга четох наскоро… ама е на френски. Ти с френския?… – Скайпът на колежка изписка и тя се обърна рязко. Интересът ѝ към Мони се изпари.

Колко кура е строшила само… – помисли той. Тази вечер щеше да „лъска бастуна“. И утре, преди работа. Пристъпи напред и седна на стола си.

 

Лъжа ще бъде ако кажем, че жените не вълнуваха Соломон Соломонов. Порното вършеше работа и съвсем не му беше зле, но годините вървяха, а рода все някой трябваше да продължи. Баща му, очевидно, бе дал своя принос. Всичко това, вещаеше големи промени в живота на Соломонов младши. Трудно щеше да намери съпруга, която да споделя заедно с родителското тяло домашното огнище. Той самият, понякога едва изтрайваше своите, с техните глупости за живота и ала-бала. С годините все по-малко неща си казваха, но една от темите остана актуална. Темата за парите. Икономията и пестеливостта бяха висш семеен идеал. Соломон бе закърмен с Low Cost идеята. Сигурно затова късно го отбили да суче, ако се вярва на майка му. Щом е без пари, повече дайте! Гласът в него, обаче, не преставаше да крещи, че пътят на икономията не е пътят към жените.

Вечер, след секс, Соломон спираше телевизора и преди да заспи обичаше да смята колко пари е скътал в банката и какво може да си купи с тях. Той никога нищо не купуваше, ако можеше това да свърши майка му или баща му. И все пак. Затваряше очи и мечтаеше как отива в магазина и вади с жест, присъщ на заможен аристократ, кредитната карта от вече поовехтелия портфейл. Толкова неща можеше да си позволи. Само дето не се сещаше какво точно. Мястото на паричките беше в банката. Обичаше да си ги брои на ум. Да си представя цифрата, изписана на бял лист хартия, светеща в зелено на монитора, надраскана небрежно (ей така) на амбалажна хартия. Ако беше пичка щеше да се подмокри при тези фантазии. Обожаваше да се хвали пред въображаеми приятели. Усещаше силата на парите. Колкото повече, толкова по-неуязвим се чувстваше.
Все пак, едно яке трябваше да вземе. По-евтино. Новата колежка не беше лоша. Надута женска.

 

Точно в осем и седем минути на следващия ден (вторник), майката на Соломон и съпруга на баща му Соломон, Димитричка, с моминско име Икономова, се изстреля от спалнята и целеустремено се отправи към тоалетната, която в неделните дни служеше и за баня. Пеньоарът ѝ се разтвори и тя бързо придърпа краищата му, оставяйки коланът да се вее свободно около нея. На пръв поглед дрехата изглеждаше съвсем нормално, но при едно по-внимателно вглеждане (ако някой пуснеше осветлението) веднага щеше да се види, че въпросният колан (очевидно пришит в последствие) по-скоро би подхождал на шлифер или дъждобран-пончо отколкото на нещото, което жената носеше. Цветът на пеньоара трудно се различаваше, а годините бяха променили кройката почти до неузнаваемост. Все пак, някога е бил актуален, вероятно преди петнадесет или двадесет лета.

– Монииииии, Мони, маме, ти ли си в тоалетната? Хайде моля те, по-бързичко, че са ми настинали бъбреците, знаеш. Монииииииии?
– Стига си викала. Ше изляза кат мога. Да не седя тука за кеф? – Не закъсня отговорът. – Дръпни се да не те фрасна. – Вратата рязко се отвори и Симеон се измъкна мокър, само с хавлиен пешкир около срамотиите.

– Мони?!?
– Какво искаш, една кърпа няма в тази къща. Да не вземе човек да се изкъпе. – Не преставаше да мърмори синът ѝ. – След малко ще закуся. Свободно е.

Бедната жена седеше втрещена. Дали не сънува? Неделя бе едва онзи ден. Нещо не бе наред с детето. Тя се обърна и тръгна с походка на робот към спалнята. Трябваше да събуди Соломон старши. Направи няколко крачки и спря. Първо тоалетната.

***

Дида влезе в стаята с ряз и веднага се насочи към „новия“. Как му беше името? Нещо с М?… Стоил или Симеон. Спря зад него и се усмихна.

– Ооооооо, … – Името не идваше в ума ѝ. – Ооооооо, Френски, как си? – Мони се обърна бавно.
– Работя. Знаеш, лайнян е животът. Някои се бъхтат, други събират паричките. На теб трябват ли ти парички?  – Ако това бе намек за нещо, никой не разбра.

– Я стига. – Русата колежка скъси дистанцията и съвсем неочаквано за отрудения мъжкар, седна на коляното му. – Само да не ме изтървеш. – Каза тя и прехвърли ръка през рамото му. – Подарък носиш ли ми?

Соломон бръкна в джоба на панталона и след тежка борба с гънките на плата, измъкна нещо кръгло, приличащо на тенекийка.

– Направих ти пръстен. Ламарината я запоих с поялник, а това горе е червено мънисто. Имаше едно старо портмоне, дето щях да изхвърлям… – Бързо се усети и спря. – Hand Made. Изглежда сребърен, защото го калайдисах. Дай си ръката. – На малката върти опашка ѝ трябваше време, за да осмисли случващото се. Мони надяна пръстена на показалеца ѝ. – Супер. Уцелил съм размера, но и да не бях, лесно щях да го преправя. Не е зле, нали?

В интерес на истината, пръстенчето изглеждаше почти изящно. Соломон, освен че владееше пет езика (говоримо и писмено), бе надарен и с артистични заложби. Имаше усет за красивото, можеше да пее (съвсем не лошо) и бе невероятен имитатор. Това умение по-късно, колегите му изпитаха на гърба си.

Диди се окопити.
– Ооооооо, ….. Как му беше името?… Оооооооо, Френски. Малко, но от сърце, нали? – Какъв екземпляр! – каза си тя. Друго определение не можа да измисли. Намести се на коляното му и го прегърна.

Добре, че се изкъпах – доволно отбеляза Соломон. Човек прави толкова много, за да стигне до едното чифтосване. – Продължи мислите си в тази посока. На фона на сутрешната саможертва в банята, харчовете по магазини за женски парцали и вечери в ресторанти, направо му изглеждаха като престъпление, но деца трябваше да се правят.

Русата хубавица отмести ръка и зарови пръсти в косата на „бедния“ нещастник. Тя започна бавно да стърже с нокти по скалпа му и Соломон се надърви. Усещането при допира от нейните пръсти не бе никак лошо. Само след малко Соломон щеше да измокри бельото, а петното да избие на светлия панталон. Неловка ситуация.

– Хайде стига. – Каза той. – Нека поработим вече .
Дида сякаш не го чу. Наплюнчи показалеца на лявата си ръка и го погали по плешивото петно на главата.

– Какво е това? – Попита тя.
– Е, не виждаш ли? Плешиво петно. От дясно и друго избива, ама по-малко. От добро ще е, да знаеш. Имаш ли си на идея що книги съм налял в главата си? Пет езика съм вкарал, английският може да не го броим. Колко речника и какво ли не още. Лайнян е животът, Дидо, казвам ти. Всичко това да мине през ума ми, не едно петно, а на петниста хиена ще заприличам. Метафорично се изразих. От нерви е. Пари трябва да се печелят, мира нямам. А виждаш до къде съм я докарал. Сигурно и ти вземаш повече от мен. Тендовагинит имаш ли? Нямаш разбира се, а моят е хроничен. Ебало си е майката. Не се смей! Не ти говоря за вагината. От мишката на компа се получава ама ти и това не знаеш. Лайнян е животът. Всякак те ебе и без вазелин.

Соломон прекъсна монолога. За миг изгуби мисълта си. Младата жена, седнала на коляното му, ухаеше толкова добре. Тя бе съвсем близо и той усещаше топлината на тялото ѝ. Слиповете му се навлажниха.  Мони погледна скришом колегите. Те не им обръщаха внимание, сякаш двамата с Дида изобщо не съществуваха. Очевидно знаеха номерата ѝ. Една голяма, червена лампа светна в главата му и сложи началото на процес, който активира серия от защитни механизми

ДО ЧУКАНЕ НЯМАШЕ ДА СЕ СТИГНЕ!

Соломон вярваше на инстинкта си. Язък за къпането и за пръстенчето. И за онова старо портмоне, дето съсипа заради червеното мънисто.

– Стани, ако обичаш. Заболя ме коляното. – Каза мъжът, „налял“ пет езика в главата си, включая английския. – Искам да поработя.

Дида скочи и демонстративно се врътна.
Нещастник – помисли си тя.
Да го духаш – също на ум отвърна нещастникът.

И двамата бяха на ясно, че … нямаше да се стигне.

***

ЗЪН, ЗЪН – весело оповести torrent клиентът, че файлът е смъкнат и записан на харда.

Без да губи време, Соломон младши цъкна върху иконката. Търпение нямаше да разбере, какво точно порно е свалил. Снимките в описанието изглеждаха обещаващо.

– Майкоооооо? – Провикна се той и включи плеъра на пауза.. – Майко!
– Кажи Мони, какво има? – Долетя глас от коридора. – Искаш ли нещо?
– Аз лягам. Тази вечер не ме търси. – Отвърна Соломон. – И сутринта не ме буди, разбра ли! – Отговор не последва. Някъде хлопна врата.

Соломон се изпъна на дивана и пусна видеото. Какъв задник имаше тази Дида…

Ивайло Златев, 24.05.2017

СТРАШНАТА СТАЯ

СТРАШНАТА СТАЯ

Пепи на бегом стигна леглото и скочи в него. Трескаво задърпа чаршафите и се зави през глава. Сви малкото си тяло на геврек и подпъхна краищата на завивките под себе си. Опакован като в пашкул, най-сетне беше на сигурно. Постепенно се успокои. Залепил ухо на възглавницата, чуваше как бие сърцето му. Топлината го отпусна. Не след дълго се наложи да направи дупчица, през която да диша. Съвсем внимателно промуши пръст навън. Не целия. После го прибра. Студеният въздух нахлу под одеялото. Почувства се по-добре. Доближи нос до отвора. Вече можеше да си поема въздух според нуждите. Беше готов да повика съня. Само трябваше да затисне още малко чаршафа откъм гърба. Не желаеше да се извърта. Плахо протегна ръка назад. Наложи се да я покаже, за да се завие по-добре. В стаята беше тъмно и Пепи знаеше, че там, в ъгъла, където е най-черно, нещо го чака притихнало, да открие частица от себе си. Насили се да не мисли за това. За какво друго? Под клепачите, очите му играеха във всички посоки. Всеки момент очакваше някой да издърпа одеялото.

 

Събуди се, защото му стана студено на краката. По-точно на единия. Размърда пръсти и хладният въздух засили неприятното усещане. Стъпалото стърчеше педя извън леглото. Представи си как тънка, костелива ръка се подава отдолу и го хваща за глезена. Пепи си дръпна крака и затисна одеялото от вътрешната страна.

След като се размърда, знаеше, че е привлякъл внимание. Страхуваше, да не би някой да седи до леглото, взирайки се в него, с едничкото намерение да мушне ръка и да го хване. Всеки момент щеше да усети костеливите пръсти по гърба си. Сърцето му биеше до пръсване. Искаше да извика, но това, което направи бе друго. Скочи от леглото и се втурна към вратата. Прелетя краткото разстояние и пусна осветлението. Сега нямаше страшно. Обърна се. Стаята изглеждаше по познатия начин. Всичко бе, където се очакваше да бъде и в ъгъла нямаше никой Все пак реши да не поглежда под леглото. Сутринта можеше да направи това.

Сякаш за награда, изчака известно време, за да се наслади на усещането за сигурност. На светло, всички страхове изглеждаха нереални. Все пак отлагаше неизбежното. Рано или късно трябваше да изгаси и да легне. Или да остави лампите? На светло трудно заспиваше и знаеше, че ще се върти цялата нощ, а на заранта, нямаше да може да стане за училище, но това бе за предпочитане, вместо да изкара нощта в леглото на майка си. Пепи сви колене и се приведе. Пикаеше му се.

“Аз съм мъничко човече, на децата мил другар…“ – песничката зазвуча в детската главица. Мразеше тези филмчета. Само страшни приказки разказваха, за вещици и зли сили.

Малчуганът събра смелост, натисна бравата и бутна вратата. Едновременно с това отстъпи. Не искаше, ако има някой от другата страна, да се изправи лице в лице с него. Вратата се удари в стената и шумно отскочи. Звукът се разнесе из цялата къща.

Светлината от спалнята освети коридора. Малкото момче направи няколко крачки и щракна лампите. Сега вече можеше да слезе на долния етаж до тоалетната. Замисли се, че ако някой изгаси, ще остане съвсем сам на етажа, почти срещу Страшната стая, но кой можеше да направи това? Всички спяха. С бързи, ситни стъпки, Пепи се изстреля надолу. Ходилата му замръзваха и той съжали, че не обу чехлите, но така бос беше най-бърз. На връщане, щеше да взема по две стъпала наведнъж.

***

Тоалетната се намираше в малката ниша под стълбището. За да стигне до нея трябваше да мине покрай стаята, в която дядо му изкара последните си дни, преди да умре. Пепи се натъжи, въпреки, че старецът бе станал много проклет, откакто се разболя. Видеше ли го, често му се караше. Затова Пепи избягваше срещите. А и самата гледка на кльощавото, прегърбено тяло, облечено в раздърпана бяла пижама на сиви черти, ужасно го плашеше. Дядо му умря лятото. Няколко дена преди това, един следобед повикаха малчугана, да слезе долу. В стаята миришеше на лошо и детето с право предположи, че миризмата идва от възрастния човек, седнал на олющен, дървен стол. Майка му го помоли да се приближи. Дядо му искал да го види. Хайде, маме. По-близо. Старият мъж протегна ръка и го погали по главата. Нищо не каза. Инстинктивно детето се дръпна. После тичешком се върна при майка си.

– Хайде, бягай да си играеш. – Каза тя, сякаш нищо не се бе случило.

Ако Пепи се беше обърнал, щеше да види очите на дядо си, плувнали в сълзи. Това бе последната им среща. Така щеше да го запомни, с увисналата бяла пижама, седнал на стола. Изпитото лице и оредяла бяла коса, никога нямаше да забрави.

 

После, след погребението, баба му изчисти стаята и я заключи. Голямото огледало остана покрито с бял чаршаф. В стаята влизаха само при изключителни обстоятелства. Когато трябваше да вземат някакви документи, например или още прибори, ако дойдеха гости. Тогава баща му с голяма неохота слизаше долу. Вършеше каквото има да върши и бързо се връщаше. Донякъде това се дължеше на факта, че лампите в дядовата стая често горяха и почти винаги беше тъмно. Прозорци нямаше. Казваха ѝ Страшната стая. Спалнята на Пепи бе точно отгоре. Вечер, когато легнеше, често си представяше, че подът е прозрачен и черен студ се просмуква през него. Понякога, от долния етаж, долавяше скърцащи звуци, като от ръждясали панти или такива, наподобяващи тупването на тежък предмет върху пода. Баба му каза, че от влагата паркетът се разширява, а за лампите баща му обясни, че имало кутия с кабели, идващи от стълбовете, „ей тука, на гърба на къщата“. Затова токът е по-силен. За връзката между тока и дядовата смърт, никой не спомена, а преди крушките не горяха.

 

Пепи отвори широко вратата на тоалетната. Зачуди се дали да затвори след себе си. Беше съвсем сам и ако някой изгасеше лампата, докато пикае… Вярно, че нямаше никой наоколо, но все пак. Необяснимо чувство на страх и притеснение бе обзело малкото сърчице. В крайна сметка реши да не затваря. Застана възможно най-отвън, така, че да може с периферното зрение да следи какво става в коридора. Не успя да уцели тоалетната чиния от първия път и изпръска навсякъде. Утре майка му щеше да се ядоса. Реши да не си признава този път.

ТУП, стори му се, че долови шум от Страшната стая. Наостри уши. С крайчеца на очите си хващаше бравата и малко от вратата. Наложи се да приключи с изхождането преждевременно. Пусна ластика на пижамата и усети, че гащите му се измокрят от последните капки урина. Направи крачка назад и посегна да изгаси.

ТУП. Отново същия шум. Повече не се бави и хукна към стълбите. Отне му секунда. В основата на стълбището спря и погледна назад. Страшната стая стоеше все така затворена и вече не изглеждаше токова страшна. Погледна към горния край на стълбите. Там, на приземния етаж спяха майка му, баща му и неговата баба. Нямаше нищо, от което да се бои. Отново се обърна към Страшната стая. Една идея се загнезди в главата му, толкова силна, че не можеше да устои. Направи крачка към дъното на коридора, там където беше тоалетната. Щеше да отиде и да отвори спалнята на дядо си. Какво толкова? Легло, тоалетка, огледало. Вчера баща му влезе, за да вземе някакви документи. Като мъж и Пепи можеше да направи същото.

 

Представи си, че е светъл ден и цялото семейство се е събрало във всекидневната на горния етаж.

– Пепи, бягай до стаята на дядо си и донеси джобния часовник, дето стои между дрехите в чекмеджето на скрина. – Каза баща му. – Искам да го покажа на майка ти. Хайде по-бързо.

Тази измислена, нова реалност трябваше да измести сегашната. Изведнъж, погледнато така, всичко стана по-лесно и съвсем не страшно. Каква бе разликата някой да те изпрати да направиш нещо и самоволно да го свършиш? Никаква. Поставяйки се в тази въображаема ситуация, в която изпълняваше нареждане, без избор, малкият мъж сякаш заземи стреса. Нямаше какво да мисли повече. С небрежна походка и подсвирквайки си, момчето се върна обратно до стаята. Сложи ръка на бравата и в този момент чу отново познатото тупване. Отчетливо и ясно. Това сложи край на магията. Всички дълбоко спяха и никой не го бе пращал да идва. Беше сам.

„Аз съм мъничко човече, на децата мил другар…“ – Мразеше тази песничка. Пепи реши, че е твърде късно да се връща. Втори път нямаше да има и сега бе моментът да си докаже, че може. Някак на пук на всички и на страха, най-вече. Натисна бравата до край и бавно открехна вратата. Тя със скърцане се отвори. Белият чаршаф върху огледалото веднага отрази малкото светлина, която нахлуваше през отворената врата. Пепи нямаше как да не го забележи. После видя сянката си и това го успокои. Въздухът беше студен и миришеше на нафталин. Нафталинът обаче, не можеше да прикрие сладникавата миризма на застояло, която се долавяше съвсем отчетливо.

Всичко в стаята изглеждаше нормално. Нищо не се движеше и по земята нямаше предмети, които биха предизвикали въпросния звук от падане. Възможно ли бе да му се е причуло? Дядовото легло беше оправено и покрито с нещо като черга, а до него стоеше столът. Последният път, когато влезе, столът бе в средата на стаята. Малчуганът опита да прогони спомена. Срещу огледалото, плътно до стената, той видя стария, дървен шкаф. Знаеше, че джобният часовник е в най-долното чекмедже, между дрехите. Пристъпи крачка и напипа ключа. Лампите не светнаха. Налагаше се да влезе на тъмно. Хрумна му идея. Бутна врата, докато тя се опря в стената. Дръпна си ръката и зачака. Вратата започна да се връща. С тази скорост, разполагаше приблизително с петнадесет секунди, за да влезе и вземе часовника, преди да се окаже затворен в непрогледния мрак. За по-сигурно, повтори всичко отначало. Едно, две, три,… Петнадесет секунди. Пепи долепи вратата до стената, изчака миг, после я пусна и се стрелна в стаята. Застана на колене пред скрина и хвана дръжките на най-долното чекмедже. Дръпна с всичка сила. Със скърцане то се открехна и спря. Отново напъна. В стаята ставаше все по-тъмно. Дръжките бяха в краищата на широкото чекмедже и ръцете му образуваха тъп ъгъл. Изобщо не беше удобно. Пепи пусна ръкохватките и пробва да навре ръце в тесния отвор. Натисна и китките влязоха. Кокалчетата се ожулиха и го заболя. Напипа някакви чаршафи. Обезверен, опита да провре пръсти между тях. Вече почти не влизаше светлина от коридора. Трябваше да се маха. Кокалчетата го боляха, но това не бе важно.

ЩРАК.

Пепи замръзна. Сетивата му се изостриха до краен предел. Беше затворен в Страшната стая. Застанал на колене, не смееше да мръдне. Знаеше, че не е сам в мрака. Да стане и да се обърне, означаваше да се изправи срещу неизвестното. Усещаше мрачно присъствие, потайно и чуждо. В следващия миг се чу шум, сякаш кърпа или дреха падна на земята. Звукът бе тих, но ясен. Малчуганът веднага се досети какво е това. Големият, бял чаршаф, който покриваше огледалото, се бе свлякъл на пода. Ако беше светло, щяха да се видят прашинките, които се разнесоха във въздуха, няколко крачки зад гърба на детето. Малкото момче извъртя очи силно в страни. С експлозия, силен, пронизителен шум се разнесе в главата му. Ушите му писнаха. Пиууууууууууууууууууууууууууууууу… Истински ли беше шумът или глупава игра на въображението? Пиууууууууууууууууууууууууууууууу… Паниката се задаваше като вълна, тежка и всепомитаща. Пепи седеше като препариран. Звукът разкъсваше ума му. Той стисна силно очи. Легна на една страна и се сви на геврек.

– Мммммммммммммммммммммммммммммм. – Започна да си напява и да се поклаща в такт. – Мммммммммммммммммммммммммммммм. – Нищо друго нямаше значение. Главата му се изпразни. Все някога щяха да го открият.

Ивайло Златев, 11.04.2017

ГОСТ

ГОСТ

Януари 2012та да е било, може февруари, знам ли. Късата ваканция между първи и втори срок, току-що започна. Няколко дена. На Гери съвсем не ѝ бе леко. Толкова емоции, а всичко някак, около нея ставаше. Сякаш седи в колата на дядо си, на път за лозето. Гледа през прозореца, а отвън картините се менят.

Ден преди ваканцията, любимият дядо на Гери умря. Ей така, все едно на майтап. Кажете на Гери, че съм умрял.

Цяла нощ тя плака. Някак насила. Може би, защото нормалните хора в такива моменти плачеха. Не че не обичаше своя дядо, напротив. После заспа. Събуди се гневна, задето толкова тъпо се шегуваха с нея. Детската главица отказваше да смели какво бе казала майка ѝ. В събота, щяха да отидат на село и тя да удари с юмрук стареца по корема. За мезе́ ще я взема! Кой да повярва, че това никога нямаше да се случи.

***

– По-мека зима не е било. – Промърмори баба ѝ. Гери се хвана за думите. Търсеше нещо, което да я откъсне от мислите за погребението. После на спокойствие, щеше да се върне към него.

По-мека зима, повтори си на ум. На възрастната жена не можеше да вярва. Често говореше едни… и все ѝ се караше. Виж, дядо Росен беше нейн човек. И тя негов. На разходка в гората щяха да ходят другата седмица. Жалко, че не успя да го научи във фейсбук да влиза. Колко би се гордяла с него. Изгаряше от желание да го покаже на всичките си приятелки.

Как зимата ще е мека? Гери се огледа. Гостите идваха. Имаше нещо тържествено. Само дядо ѝ липсваше.

Малкото камионче спря пред входната врата. Четирима мъже изскочиха от него. Отвориха фургона и без суетене разтовариха голям, дървен сандък. Ковчегът беше лакиран и затворен.

– Побързайте с церемонията. Как не се е разтекъл! – Каза един от мъжете на баба ѝ.  Разтекъл? – Помисли си Гери. Стана ѝ любопитно. После влязоха вътре.

Други деца на нейната възраст нямаше. Тя седна до чичо си и зачака да донесат яденето. Боб и много картофи. Варени, с лук и олио. Започваше да ѝ доскучава. Как не се е разтекъл, припомни си думите на мъжа. Дядо ѝ бе вътре. Студен и немърдащ. А-ха да се разтече. Как да се разтече, недоумяваше тя.

***

Петър С. умря при странни обстоятелства. Без да се сбогува с никой. Без дори довиждане да си вземе. От много време, сам на село живееше. Децата и внучката често си ходеха, веднъж на седмица или две. Да изчистят и да поговорят за времето. По-скоро да се уверят, че старият е наред и няма за какво да се притесняват. Жена му, баба Кинче, прекарваше старините си при дъщерята. В началото, с бебето да ѝ помага, после се настани в съседния вход, за да бъде по-близо до младите. И така няколко години вече. В другия вход имаха малък апартамент, който даваха под наем, но изгониха наемателите. Чат-пат и старата се връщаше на село, но с Петър малко неща ги свързваха вече. Все ще намери за какво да го нахока. Я за къщата, я за двора. И така Петър С. прекарваше дните си в самота. С винцето в мазето и ракийката. Имаше две кучета и цяло котило котета. Сърце не му даваше да ги държи вънка, милите, ама Кина все го ядеше, та по-добре така. Да му е мирна главата.

От всичките близки най-обичаше Гери. Толкова искаше на негово име да я кръстят, ама на. Здраве да е. И котките обичаше и кучетата, ама не му бяха роднини. Винаги, с нетърпение чакаше петъка, а дано младите дойдат. Не му бе за тях, колкото за Гери. Двамата в гората ходеха или из полето. И говореха. Питаше я за училище. За момчетата. Oбожаваше, когато тя, засрамено възкликне: „Дядооооооо! Нямам гадже!“ После ѝ разказваше истории. Всякакви. За своята младост, за баба ѝ Кина. Каква проклетия станала. Навремето влюбени, от село избягали. От нейното село. Едно време било. За казармата говореше и за немците. Как бомбардирали Скопие и как се крили в развалините. Много истории и макар Гери да беше малка, сърчицето ѝ туптеше и тя всичко попиваше с хубавата си главица. Мъдростта, някак сама намираше пътя. Просмукваше се и право в душичката на детето ще се влее. Много обичаше Петър своята внучка. Младостта му връщаше, по вълшебен начин. С тези спомени той не мислеше за смъртта. А тя… смъртта, близо беше. И винцето обичаше Петър, и ракийката.

В самотните дни, когато опустееше къщата, той излизаше навън и обикаляше пътеките, по които ходеха с внучката. Представяше си, че са заедно и говореше на глас. Сякаш, тя редом с него вървеше. После се засмее на нещо и а-ха да посегне да я погали. Обърне се и нея я няма. Така се скиташе по горите и полята. Вечер се прибере и си налее по една. После по още една… и си легне.

Така умря Петър С.. В очакване. В очакване на петъка. Толкова истории беше приготвил за внучката. Истории, разказани по време на дългите, самотни разходки. Как жадуваше тези среши Петър, как ги сънуваше. Билетът за своята младост в сърцето държеше и петък, двамата с Гери, отново щяха да се качат на влака.

Не го дочака този влак, старецът. Докторите казаха, заминал в съня си. То пък никой да не дойде тези дни на село. Забързани, по своите работи, обадиха се младите, чак идната седмица. Звънят, звънят, никой не вдига. А в пустото село, жива душа няма. Кой да провери? Палят колата и айде да видят какво се е случило. Започнал да се разлага. Тя зимата, най-топлата от много години.

Затвориха ковчега и го запечатаха. Гери нямаше да види своя дядо.

***

Траурната процесия не беше голяма. Няколко коли и толкоз. Каква процесия? Пътят беше разбит и разкалян. Всички се натъпкаха, а после се наложи да бутат. Гери щракна селфи и го пусна във фейса. Искаше да хване майка си, прехапала език, на заден план, в опити да шофира. Не ѝ се получи. Погледна към баща си и му се усмихна през стъклото.

Пламен С. псуваше тихичко, затънал до глезени в лепкавата кал и се опитваше да организира бригадата зад колата.

– Сприииии. Спри, Нино! Без много газ. Леко! И стига си въртяла този геврек. Ще го счупиш. – Крещеше той. – Дай на задна и когато кажа, включваш на първа, ама бързо, а ние бутаме. Айде, че изпуснахме катафалката.

Ей този момент с дай на задна и без много газ затрудняваха майката на Гери.

– Стига си викал! Ти ела да караш! – Проплака тя. Езикът между зъбите ѝ бе станал бял от стискане и със сигурност щеше да я заболи след като вълненията преминеха.

– Спри да си хапеш езика, мамо! – Извика детето, изплашено, че когато тя включи на първа (каквото и да означава това) и хората бутнат отзад, парченце от езика, можеше да се откъсне. – Мамооооо!

Жената зад волана не ѝ обърна внимание.

– Пламене, ще изпуснем погребението. – Промърмори някой от тикащите.

– И аз трябваше да се кача в катафалката. – Сякаш в допълнение отбеляза старата жена до Гери, която очевидно заради възрастта, не вземаше участие в бутането. Ако беше мъничко по-голяма, дъщерята на Пламен и Нина, навярно би се засмяла, но вместо това направи смешна гримаса на баща си. Той отвърна с усмивка. По-фалшива, нямаше накъде.

Преди години, пътят не беше лош, но миналото лято отбиха големите камиони от кариерата и сега, наместо асфалт имаше дупки, кал и кравешки лайна. Последните трудно се различаваха.

Нещо не се получи с първата скорост и колата рязко спря. Навалицата отзад се блъсна в бронята и някой се свлече в мръсотията. Щеше да пропусне погребението. Чу се ругатня. Пламен отвори вратата.

– Дръпни се! – Каза на жена си. Качи се вътре и без да затваря се провикна. – Бутай по-силно, че закъсняхме. Замириса на кравешки лайна. Гери направи гримаса и пъхна телефона в джоба. Моментът не ставаше за клипче.

На самото погребение никой не плака. „Добре си поживя“ – някой прошепна. Гери се натъжи. Не можеше да си представи, че нейният дядо лежи там, долу. В полу-течно състояние. Щеше да пита по-късно, какво значи това.

Цялата тържественост, всичките емоции и присъствието на толкова възрастни, отклоняваха вниманието на малкото момиче от основното. Трудно бе за детския ум да смели думи като смърт и никога. Сякаш те бяха запазени, единствено за пораснали хора. Въпреки това, тъгата беше по-лепкава от самата кал. Гери я усещаше с цялото си мъничко сърчице.

Поп нямаше.

На връщане, бабите и дядовците се качиха в катафалката. Старата, военна УАЗ-ка събра всички. Все пак останаха нещастници, на които им се наложи да изминат целия път, обратно до село. Родителите на Гери не си говореха за няколко часа.

***

– Няма ли да вечеря, щерката?

– Ще яде ли бе, Пламене? – тросна се Нина. – Гееееееееееееери. – Провикна се тя. – Гергано! – От съседната стая не се долавяше звук. – Гергано!

– Виж я де. – Каза Пламен. – Навярно е заспала, тежък ден беше. Утре може да поговорим с нея, за дядо ѝ, за смъртта… Знаеш, той много я обичаше.

Жена му излезе в коридора. Приближи се до вратата на спалнята и внимателно пристъпи вътре.

В стаята бе тъмно. Единствената светлина, навлизаше през прозореца. Пред него, на около метър разстояние, стоеше Гери, вперила поглед напред с леко вирната брадичка.

– Гери? Няма ли да вечеряш? – Детето не помръдна. – Гери? – Нина се приближи и я хвана за рамото. – Какво има, маме?

Въпросът остана без отговор. Изправена, с изпънато телце и вдигнала глава към прозореца, като в транс, Гергана не сваляше поглед от стъклото. Сякаш там, от другата страна, имаше нещо.

Разтревожена, майката хукна навън. Въздухът се раздвижи след нея и от малкото нощно шкафче, един лист падна на земята. Миг по-късно, двамата с Пламен влязоха в стаята. Гери ги чакаше, седнала на леглото.

– Какво има? – Попита мъжът. Гери посочи прозореца.

– Дядо, дядо е там.

Беше абсурдно. Падналият лист на земята, привлече погледа на баща ѝ. Той се наведе и вдигна некролога.

– Откъде се появи това?

Нина вдигна рамене.

– Сигурно тя го е взела. – Двамата се спогледаха.

– Хайде да лягаме. Утре пак ще говорим.

Дъщеря им не чакаше нова покана. Мушна се под завивките и се усмихна.

– Лека нощ мамо, лека нощ тате.

– Лека миличка. – Отвърна Нина и я целуна по челото. Двамата родители излязоха.

Гери погледна към тъмното стъкло.

– Лека нощ, дядо. – Тихо каза и се обърна на една страна.

Ивайло Златев, 17.02.2017

МАГИЯ

МАГИЯ

– Какво си чувал за магията? – Вера изстреля въпроса, сякаш между другото.

– Не се занимавай.

– Мисля, че ми е направена такава… за лош късмет.

– Възможно е. – Сухо отговори Димитър. – Защо? – Младата жена повдигна рамене.

– Не знам.

– Как се чувстваш?

– Смачкана. Не ми върви. Постоянна борба и все не се получава. Сякаш обстоятелствата… – Митко остави чашата върху малката стъклена маса.

– Има два вида магия. – Погледът му се извъртя нагоре, в опит да си припомни нещо. – хомеопатична (закон за подобието) и контагьозна (закон за съприкосновението).

– Хомеопатична? – Умът ѝ бе другаде. Въпросът увисна във въздуха.

– Да, това е терминът. Принципът е сходен с този при лекарствата. Твърдят, че ако разредиш вещество във вода до безопасна концентрация, с него може да се лекува болестта, която в голяма доза то предизвиква. Въпреки, че паметта на водата е по-скоро пример за вид информационна връзка, контагьозно влияние, но както и да е. Подобието поражда подобие. Правиш фигурка от плат и конци, наричаш я на някого, и останалото го знаеш. Рисунка върху пясък също върши работа. Примери безброй.

Вера не отговори веднага. Беше се отнесла.

– А другата? – Все така апатично попита.

– Контагьозна (заразна). Между предмети, били в съприкосновение, остава невидима връзка. Вид пространство, поле, етер или каквото там. Мисля, че в средновековието са я наричали симпатична магия. Ако порежеш човек с нож, вместо да лекуваш раната, пробвай да третираш острието. И внимавай да не изгубиш нокът, зъб, коса или дреха. – Събеседникът на Вера се беше увлякъл. Тя си допи кафето и погледна към голямото парче торта, наполовина изядено.

– Пълнея. Много пълнея. – Допълни, разсеяно. – Може и от стреса да е. Чувал си за хормона кортизол, нали? – Тя се усмихна печално. – Откъде знаеш толкова за магията? – Неочаквано се оживи.

– Чета. Всъщност, дори не е нужно да правиш кукла, за да въздействаш на някого. Визуализирай го в ума си, уроки му казват. Това е моята интерпретация. Много хора гледат лошо. Притежават умението по рождение, без да го съзнават.

– И?…

– Трудно ми е да кажа. Смятам, че това е сила, която идва от земята. Или от света, в който живеем. Тука сме гости. Сексистко е (Димитър се засмя), но вие жените сте проводник на тази първична и сурова сила. Мисля, че е свързано с раждането, по някакъв начин. С физическото зачатие и износване на плода. Тази плът е от земята. Затова повечето вещици са жени. Виж, силата на мъжете е от друг свят. Телата са земни, за което изпитваме слабост по вас. – Думите заобикаляха Вера.

– Писна ми от каръщина, разбираш ли. Това не е моят живот. – Проплака тя.

– Разкажи ми? Кой, мислиш ти го причинява? И оставѝ тази тортата, моля те! Вътрешният глас какво ти шепти?

– Нищо! Не го чувам. Толкова съм объркана. Онзи ден една циганка срещнах… Утре на врачка ще ходя. Да ми развали магията. – Последното парче торта изчезна в устата ѝ.

Вера съвсем не изглеждаше зле и Димитър недоумяваше, защо смята, че е дебела. Познаваха се от години. Е, тя не беше от онези изрисувани красавици, но определено хващаше окото. Навремето, когато усмивката не слизаше от лицето ѝ, бе най-чаровното момиче, което знаеше. После очите ѝ потъмняха и радостта от живота вече не се отразяваше в тях. Може би наистина се бе случило нещо? Зачуди се защо толкова късно видя промята? Или вече не бяха така близки? Тя смени много гаджета, но двамата никога не споделиха физическа интимност. Просто,… просто връзката им бе друга. Срещаха се веднъж на месец, понякога по-рядко и си говореха за живота. За това как минава времето. Кога ще се жениш – го попита последния път.

Онзи ден му се обади по телефона и каза, че иска да се видят.

– Аз не бих отишъл.

– И защо?

– Не мисля, че би ти помогнало. Знам ли, не ми харесва идеята. Откъде знаеш, че вещицата (защото тя е такава) няма да обърка нещо? Също вярвам, че не сме беззащитни. Както телата ни оцеляват след болест, така и с това можем да се преборим. Съществуват сили, които ни закрилят. По-добре недей да ходиш. Може би такава е твоята карма и затова ти е тежко в момента?

– Когато съм болна, отивам на доктор.

– На квалифициран доктор, нали? – Вера не отговори.

– В крайна сметка, всичко е Божа работа. Става това, което трябва да стане. – Младата жена се усмихна тъжно.

– Хайде да се прибираме, Мите. Решила съм. Ела за кураж. Това исках да те помоля. Ти няма да влизаш. На друг не мога да се доверя.

***

Димитър освободи от скорост и отвори вратата, за да се огледа. Тези ниски топки от бетон, наслагани по тротоарите бяха много коварни.

– Ще погледнеш ли колко остава до бордюра? – Вера откопча колана и слезе. За миг спря да мисли за онова, което предстои и за лошия си късмет.

– Още мъничко. Стига.

Намираха се пред малка къща с двор, в покрайнините на града. Провиснала телена ограда разделяше имота от улицата. Ниската, ръждива врата стоеше открехната, в жест на покана. Остатъци от зелена боя, подсказваха оригиналния ѝ цвят. Всичко създаваше усещането, че привидната запуснатост бе търсен ефект. В малката градинка пред къщата имаше много и повехнали цветя. Плевели липсваха.

– Сигурна ли си, че искаш да влезеш?

– Да.

– Хей. – Димитър подвикна. – Ако нещо не ти хареса, просто си тръгни. И да знаеш, че развалянето на магия, също може да бъде магия. Поне според някои. – Вера не се обърна. На тясната пътечка, послана с полу-изронени, покрити с мъх плочки, тя се нареди последна на опашката от пет-шест човека. Около тях растяха ниски храстчета чемшир.

Необяснима тъга налегна мъжа отвън. Сякаш се появи от нищото и започна да го мачка. Усещането бе толкова силно, че ангажира цялото му внимание. Това откъде – помисли си той? Отговорът светна в главата му, подобно голям неонов надпис, също толкова изненадващо. Вера беше в беда! Прииска му се да заплаче.

***

– Как мина? – Попита той и запали колата. Младата жена изглеждаше не на себе си. Гледаше втренчено.

– Май не трябваше да ходя. – Гласът прозвуча далечен и чужд. – Ела у нас довечера. Ще се побъркам, ако остана сама.

***

Димитър се изпъна по гръб на леглото, без да се съблича. Беше взел неплатен отпуск, за да отидат при врачката. На работа щеше да се появи понеделник. В крайна сметка и той имаше нужда от почивка. Утре, след като се прибере, възнамеряваше да не прави нищо, ей така. Най-много, следобед да се пусне покрай НДК или по Витошка за час-два. Обожаваше да се шляе безцелно из града, когато другите бяха на работа. Уви, не му се случваше често.

Обърна се на една страна и погледна към жената в леглото. Спалнята беше голяма и между тях имаше разстояние. Вера се бе съблякла по бельо и завила с чаршафа, почти до брадичката. Малко по-рано, без тя да го моли, той се обърна, за да ѝ даде възможност да се приготви на спокойствие. Усещаше, че всяка проява на интимност е неуместна.

– Как си? – Попита я той. Откакто се върнаха, почти не бяха разговаряли. Любопитно му бе да научи какво се случи в къщата, но реши да не настоява.

– Уморена… не знам. Чувствам се празна. – Вера го погледна, но погледът ѝ мина през него. – Искам да заспя. Не трябваше да ходя.

Той стана и изгаси лампата. Искаше да я прегърне, но, моментът не беше подходящ. Щеше да изчака тя да заспи и после да свали дрехите. Обърна се с лице към нея и протегна ръка. Погали я по косата с цялата нежност, която успя да събере в себе си. После среса перчема ѝ. Ако беше светло, щеше да види, че тя се усмихва. Почувства го със сърцето си.

– Благодаря. – Прошепна Вера, едва доловимо. Сякаш въздъхна. Димитър махна ръката си. Чуваше как диша. Неусетно заспа.

Събуди се от силен удар по гърдите. Жената до него се мяташе във всички посоки и в своя кошмар го бе ударила с ръка. Той се опита да я хване.

– Вера, Вера, събуди се. Вера! – Пробва да я задържи по гръб, но тя не спираше да се върти. Откъде толкова сила в това тяло? Хвана я за китката и се метна отгоре ѝ. Лицето ѝ бе изкривено в гримаса и Димитър почувства страх. Какво ставаше? Тя бе по-дребна от него и той се опита да я затисне. Стегна бедра в опит да я задържи. Бялата тениска, с която беше облечена, се нагъна до шията и той се уплаши да не я удуши. Гърдите ѝ се тресяха в синхрон с гърчовете. Нямаше нищо възбуждащо. Черните бикини се бяха свлекли надолу и едва покриваха слабините. – ВЕРА! – Той пусна китката, за да може да оправи тениската. Вече свободна, тя го удари силно по лицето. Той се изметна назад и се претърколи в страни. Хвана се за брадичката. Очите му се насълзиха. В същия миг, когато отпусна хватката с бедра, Вера се усмири, притихна и ако не я беше видял да буйства до преди малко, би помислил, че спи, спокойна в съня си.

Светлината, която навлизаше през прозореца, отдавна бе превърнала всичко в сребро. Фигури с остри линии се проектираха по леглото и полу-голото женско тяло. Димитър се загледа в неговите извивки и форми. Младата жена будеше желание. Той премести поглед към ханша. Бикините бяха все така наполовина смъкнати и Митко задържа погледа си. Засрамен, че се възползва от ситуацията, той се изпъна по гръб. Какво беше всичко това? Трябваше да я събуди!

Завъртя се към нея. Гърдите ѝ се подаваха под тениската. Пресегна се и дръпна чаршафа, за да я завие. Добре, че утре не беше на работа.

Всичко наоколо, създаваше фалшивото усещане за спокойствие и покой. Сякаш борбата, ненадейно спряла преди миг, само след малко щеше да се превърне в избледнял спомен за лош сън.

В следващия момент, изостреното му зрение долови движение и той веднага локализира източника. Контрастът с царящата, вече спокойна обстановка бе потресаващ.

Вера продължаваше да лежи неподвижно, но нещо странно ставаше с очите ѝ. Клепачите бяха леко открехнати а през процепите се виждаха, единствено белите очни ябълки. Имаше нещо зловещо в гледката, но това нямаше да бъде толкова смущаващо, ако очите не правеха хаотични и резки движения във всички посоки. Тялото не помръдваше. Устните бяха разтворени и от вътре долиташе, смразяващ кръвта, гърлен звук. Смесица между хъркане и хриптене.

Димитър се отдръпна до самия ръб на леглото. Не сваляше поглед от тялото. Той се премести още навън и за малко да падне на пода. Ужасе́н се изправи и се изстреля към вратата, решен да пусне осветлението, за да сложи край на кошмара. После щеше да я събуди. Посещението в онази къща изобщо не беше добра идея. Какво бе забъркала, дъртата вещица?!

С всичка сила стовари ръката си върху ключа. Лампите светнаха на момента. За миг почувства облекчение. Той се насочи към Вера. Трябваше да заобиколи леглото и да се приближи от нейната страна. Едва направил няколко крачки, осветлението изгасна. После отново се включи и отново изгасна. Отново и отново в рамките на миг. Все едно някой си играеше с ключа. Нямаше никой. В този момент той осъзна, ужасяващият синхрон между бясното въртене на нейните очи и лампите. Те премигваха всеки път, щом малките издутини под клепачите, рязко сменяха посоката на движение.

Това не преставаше.

Ивайло Златев, 07.02.2017

ТРИ

ТРИ

„I’ve Got The Power To Fly Into The Wind
 The Power To Be Free To Die And Live Again
 This Power’s Like Fire, Fire Loves To Burn
Power…“

Manowar. Сложих слушалките и мушнах телефона в джоба на гащеризона.

Винаги съм смятал, че планината говори, затова рядко слушам музика в нейните владения, за да чувам гласа ѝ, но времето беше добро и прецених, че няма какво да се случи… Някой беше минал преди мен и аз просто следвах следите. Все пак имах едно наум. Стараех се да внимавам за посоката, но не след дълго се отпуснах и включих на „автопилот“. Съзнанието ми се изпълни с мисли за неща, които ме вълнуваха. Обкръжението бе нищо повече от фон. Исках да остана сам. Далече от града, далече от проблемите. Далече от нея. Всъщност, винаги бях далеко от нея. От кого бягах? От жената нарцис, която никога не беше достъпна или от себе си?

Чудно нещо е Любовта. Тъкмо решиш, че никой не ти е нужен а едничкият връх, който трябва да изкачиш е собственото его и ето, че срещаш някого, само за да осъзнаеш колко добре би било този някой да крачи до теб.  А дупката в душата, междувременно, станала огромна и плашеща.

Човек не може да избяга от своята същност. Нито от проблемите. „Единственият зен, който ще откриеш на върха на планината е този, който сам си занесъл.“* Защо тогава, продължавах да бягам от света? Защо дирех с такова усърдие зимния студ? За да стигна до себе си?

Погледнах телефона. Батерията на половина. Ако продължа с Manowar рискувах да остана без връзка със света в случай на нужда.

Това имаше и добра страна. Една нощ без да проверявам за входящи обаждания всеки десет минути. Ами ако тя, все пак реши да ме чуе? Започвах да се напрягам.

– Здравей, какво ще правиш почивните дни? – С надежда попитах, предната вечер.
– Ще си почивам, Иво. Ще се чуем… – Какво можеше да означава това?

Съвсем лекичко увеличих звука. „The Power To Be Free To Die And Live Again.“ Вероятно и аз имах своя power, само дето съвсем не го усещах.

Времето напредваше. Неусетно бях изживял няколко часа, а все още крачех в гората. Мислите ми скачаха в крайности, без да мога да се задържа върху нещо конкретно, за по-дълго от минута. Това ме уморяваше повече от ходенето. Какво ли правеше Tя в този момент?

Онзи ден ми се обади приятел, който скъсал с гаджето и затънал в емоционална дупка. Или по-скоро гаджето скъсалo с него. Какъв философ бях само! Близо час не спрях да раздавам съвети в опити да анализирам ситуацията. Ако можех да се видя отстрани тогава. Е, сега мога! На себе си няма как да помогна. Само бялата пустиня ми остана като убежище. На какво се надявах? Да ме излекува? Колко наивен ставах понякога.

Стигнах разклон и следите продължаваха не в моята посока. Това забелязах по-късно. Утрепах час, унесен в размисли, преди да се усетя и върна обратно. Напълно без нужда, погледнах часовника – слънцето бе слязло ниско и до мръкване не оставаше много. Веднъж, преди години, минах от тук, лятото. Опитах да си припомня релефа. До хижата имаше ходене и вероятно се нуждаех от три до пет часа. Над горския пояс щях да се озова върху голямо плато. Трябваше да мина по него а после да се изкача по мъничък хребет. Извадих GPS-a и погледнах с надежда. Хижата не се виждаше при този мащаб, а да го намалям нямаше смисъл. Още много оставаше. Свалих раницата и потърсих шоколада. Имах три опции: да се върна; да бивакувам в гората или да изляза на платото. Там според условията щях да преосмисля стратегията. Вече не ми беше забавно. Можех да остана в София и да отида на кино. Всичко без любовна комедия! Вдигнах раницата и потеглих нагоре.

Затъвах дълбоко и реших, ако не изляза скоро на открито, да сложа снегоходките. Бях уморен и ми ставаше студено.

Крачех сам, заслушан в скърцащия звук, който издаваше снегът под обувките. Хипнотизираше ме. Не мислех за хижата, нито за връщане. Просто вървях, вторачен в светлото петно, няколко метра пред мен. Не помня, кога за последно смених захранването на челника. След малко щях да го сваля и да проверя ндикацията за изтощени батерии. След малко… Сега просто вървях. Наложи се да спра и да си облека полара под якето. С това дрехите се изчерпваха. Времето беше ясно и много студено. Ако вдигнех глава, можех да видя звездите отгоре. Толкова ярки, толкова далечни и чужди. Намирах се на открито, точно над гората и крачех напред. Преди минути видях кол от зимната маркировка.

Свалих ръкавицата и бръкнах във вътрешния джоб на якето. Извадих телефона и го погледнах. Ядосан на своята слабост, задържах пръст върху копчето и го изключих. Навярно, за да го включа по-късно. Какво щях да правя от сега нататък. До крайната цел, нямаше да стигна. Не ме чакаха. Само това оставаше, ПСС да ме търсят. Всъщност никой не знаеше къде съм. Включително и аз. Стори ми се смешно, но не достатъчно, че да се засмея. Съвсем скоро, трябваше да взема решение. Хижата и колата бяха далеко. Щях да изкарам вечерта на открито.

Преговорих на ум какво нося: минимално количество дрехи и малко храна. Глупаво, но от всички терзания губех фокуса. Отдавна карах на „автопилот“ и нямах оправдание. Нямаше за първи път да нощувам под звездите и при по-тежки условия съм го правил, но поне храна можех да взема. Или желаех да накажа себе си? Глупости! Исках да забравя. Да се откъсна от всичката помия в града. От мислите за Нея. Затова реших да бъде по моя начин. Трябваше да стигна до ръба, до границата на физическото оцеляване, за да се концентрирам единствено върху първичното – борбата за живот. Само така, докосвайки фундаменталното, шях да се дистанцирам от всичко излишно и паразитно – вид медитация, предполагам.

„Добре се подреди, Ивайло.“ – помислих си, в опит да иронизирам ситуацията. Тук нямаше да умра. За радост носех спален чувал и… нищо друго. Огледах се.

Бялото петно от челника осветяваше причудливите форми, които вятърът беше изваял от снега. Завъртях се. Следите ми изчезваха в мрака, там откъдето идвах. Схванах символиката. Едва ли имаше друго живо същество в близост. Намирах се на часове от всичко, което ме свързваше с цивилизацията. Каква дума само: цивилизация. Светлината изгасна и после бялото петно отново се появи. Така няколко пъти. Челникът премигваше, за да покаже, че батериите свършват. Представих си оранжевата, сигнална лампичка от едната му страна. Последният час е светила ярко, за да ми напомни, че е време да потърся място за бивак, но кой да гледа. Приемах несериозно нещата. Или си вярвах прекалено. Липсата на концентрация беше опасна…

Сам в планината, без жива душа в перимертър от часове ходене. В гората, щеше да ме хване шубето, но тук на открито… В ума ми изникнаха картини на хайдушки сражения и кървящи тела. Почти долавях стоновете, които умиращите издаваха. Надали имаше място в Балкана, където да не беше умрял някой. Много години и много история. Усетих, че подъзнателно търся начин да отвлека мисълите си от основното, с което трябваше да се заема. Сега. Веднага! Преди светлината да изгасне. Тогава щях да го закъсам. Това с батериите не ми беше за първи път, но да се ядосвам, нямаше смисъл. Мястото за бивак, бе най-важно в момента. Нямах палатка и дупката в снега бе единствената алтернатива. Уви, вятърът беше издухал почти всичко и се налагаше да импровизирам. Полузакрито убежише? Щях да използвам раницата, някак си…

Реших да вървя още петнадесет, двадесет минути. Трябваше да измисля нещо.

Светлината отново премигна. Останал сам в тъмното, макар за миг, обзе ме страх. Нуждаех се от няколко секунди, за да осъзная, че със или без челник, съм сам на това място. Със или без електромагнитните вълни или фотони, които човешката ретина регистрира, ние се носим в мрак из вселената. От тези размисли не ми стана по-леко. Времето ме притискаше. Идея си нямах има ли гора, в страни от платото или отвесни скали. Снегът беше фирнован и спешно се налагаше да намеря голямо навяване тук или да сляза по някой от склоновете. В противен случай щях да загазя.

Вече не търсех железните колове от зимната маркировка. Лутах се насам-натам, търсейки подходяща пряспа или голям камък, до който да се приютя.

Неусетно започнах да се изкачвам и тогава ги открих. Бях стигнал върха на ниско и плоско възвишение. Заскрежени пред мен, различавах обгорените останки от неголяма постройка. Малка хижа или заслон. Стенте, почти изцяло бяха разрушени, а покривът липсваше. На земята се търкаляха остатъци от греди и други едри боклуци. Това беше моето място. Бях чувал преди години, история за изгоряла хижа в района. Зимата била пуста и оставяли една врата отключена, за да могат планинари в нужда да намерят подслон. Друго не знаех. Нито обстоятелства, нито дали е имало жертви. Решили да я възстановят, но до строеж не се стигнало. Нещо му имало на мястото. Знам ли. Истории всякакви.

Тук щях да нощувам. Обиколих зидовете, с багажа на гръб. Стените бяха срутени почти до основи с изключение на една. От вътрешната страна имаше отломки и единствената възможност, бе да се свия до стената отвън. Нощта беше ледена. Светлината ми отново премигна и аз пропаднах в нищото. Не успях да се задържа на крака и се подпрях с ръце на земята, после се превъртях. Възвишението, на което се намираха останките, рязко свършваше с кратка стръмнина. Лежах в основата ѝ. Опитах да се изправя и затънах в снега. Срутените стени различавах на метри пред мен. В противоположната посока виждах ниска растителност. Размърдах се и отново затънах. Очевидно имаше големи навявания. Бързо свалих раницата и зарових из нея. „Само да не съм я забравил“ – уви. Лопатката липсваше. В последния момент, я оставих в багажника, за да не ми тежи. С ръце нямаше как да копая. И друг път съм нощувал в снежна пещера, но бях склонен да го правя, единствено по необходимост. Много работа и в крайна сметка целият си мокър. Панталоните, ръкавиците. Всичко. Вярно, че при минус петнадесет на открито, вътре е около нулата, но по стените се образува конденз и после капките падат отгоре ти. Разбира се, ако се загладят вътрешните стени и се направи улей за водата, нещата се подобряват, но за една вечер не си заслужаваше труда.

Разполагах с щеки и пикел. Него защо бях взел, да ме пита някой. Всички дрехи бяха на гърба ми. Чифт резервни ръкавици и два сандвича. Сандвичите и ядките съхранявах в пластмасова кутия. Свалих пикела и започнах да разбивам снега. С кутията от сандвичите щях да го изгребвам. Изгасих челника. За грубата работа светлина не ми трябваше. Съвсем скоро очите ми щяха да привикнат към мрака.

***

Опитах да се навра в дупката. Тялото ми опираше в стените и се заех да я разширявам. Изкопът беше дълбок и всеки път, когато исках да изгреба още сняг се навирах до средата, за да удрям с пикела. Тялото ми се извиваше в неестествена поза и определено беше много неудобно. Плувах в пот и бях мокър. Сухите ръкавици пазех за после и от известно време не си усещах пръстите на ръцете. Спрях, свалих ръкавиците и си наврях пръстите в устата. Единствено така можех да ги стопля. Когато болката стана непоносима, отново ги извадих и грабнах пластмасовото панерче, за да продължа работа. Не след дълго, то се счупи наполовина.

Извадих чифт тънки чорапи, които носех за всеки случай. Свалих ръкавиците и ги надянах на ръцете си. Поне в началото останаха сухи.

Това е!

Вкарах шалтето и успях по някакъв начин, да се наместя върху него. При всеки опит да затворя ципа на спалния чувал, с лакти и колене удрях стените на дупката. Имаше реална опастност да срутя тавана върху себе си. Мокрите обувки се закачаха в сухата материя на чувала и в резултат всичко се нагъна безобразно около тялото ми. Нахлузих сухите ръкавици и придърпах раницата, колкото мога, така че да закрива входа на моето импровизирано убежище.

Една от потенциалните опасности при подобни биваци е възможността от задушаване. Въглеродният двуокис е по-тежък от въздуха и затова се копае нещо като предверие, по-ниско от нивото, на което лежиш. Въглеродният двуокис слиза в предверието и ако има отвор ще излезе навън. Нищо подобно не направих. Намирах се в жалко подобие на пещера. Раницата ми едва закриваше входа. От пролуките около нея, усещах студения въздух с лицето си. Нямаше опасност от задушаване.

Затворих очи с мисълта да стана преди зазоряване. Вече можех да отделя време за размисъл. С огромно усилие напипах телефона в джоба. Извадих го. Нямаше входящи повиквания. Поех си дълбоко въздух. Изобщо не се чувствах добре. Какво щеше да ѝ стане, ако бе звъннала? Сигналът едва се ловеше. Ако стана в четири, няколко часа до колата, после можех да ѝ се обадя. Заслушах се в тишината. Снегът бе чудесен изолатор. Стори ми се, че дочувам звуци, които долитаха през дупките около раницата. Не бях сигурен. Бавно се унасях. Малката локвичка под мен се затопли и започнах да се чувствам почти уютно.

***

Събудих се с усещането, че не съм сам.

– Какво ще го правим? – Попита първата и погледна зад себе си.

Втората вещица повдигна рамене. Обърна се назад. Другата след нея се зачуди. Отправи поглед надолу. Той мина през снега и го усетих върху себе си. Сякаш ме докосваше. Трите създания мълчаха. Дали не сънувах? Лежах на една страна, свит в поза на ембрион. Топлината от тялото ми бе заледила снежната повърхност под мен и тя бе твърда като камък. Голяма издутина, точно под таза, ми убиваше ужасно, но не смеех да се мръдна, напрегнал слух до краен предел. От пролуките, около раницата, нахлуваше студен въздух и това подсказваше, че не сънувам. Горе над убежището, точно над мен, седяха три вещици. В радиус от много часове ходене, нямаше жива душа. Какво правеха? Затворих очи. В главата ми изникнаха картини, които нямаше как да си измисля сам.

Отвън на повърхността имаше три жени. Левитираха във въздуха без да докосват земята. Първата приличаше на пълничка лелка със заоблено лице и островърха, виолетова шапка, с голяма периферия. Около врата си бе заметнала прозрачен розов шал. Можех да направя асоциация с рисуван герой от детска книжка. Цялото ми същество обаче, знаеше че е напълно реална. Светлите цветове контрастираха с мрачното естество на силата, която долавях.

Втората, зад нея, бе слаба. Твърде слаба, почти суха. По дрехите имаше черно. Дълга, тъмна пола закриваше ходилата. Тъмна шапка, също островърха.

Последната вещица не сваляше поглед от мен. Усещах го по тялото си, но знаех, че пробожда душата ми. Лежах и не мърдах в тясното пространство, затворил очи, сигурен, че всичко зависи от волята ѝ. Ще живея или не.

– Нека го оставим. Нека си ходи този път. – Промълви тя.

Цялото ми желание да слизам по тъмно се бе изпарило. Не можех да си представя, че ще изляза там, горе, където са те. Сгушен в малката дупка, неусетно заспах.

Ивайло Златев, 27.01.2017

* „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, Робърт М. Пърсиг

ДУШ

ДУШ

Посвещавам на всички, изгубили вяра, че животът им може да се промени.

Водата се издигна по тръбата и изригна навън под формата на множество тънки струи. Ралица отскочи назад, по-скоро с досада и отегчение, отколкото изненадана. Подхлъзна се и за малко да падне в банята, ако не се беше подпряла на умивалника. За малко… При други обстоятелства би измърморила тихичко „мамка му“, но сега тежки мисли бяха изпълнили главата ѝ.

Все пак измокри гърдите си със студена вода и кожата ѝ настръхна. Възможно ли бе, последния път да е спряла душа, без да превключи смесителя „надолу“? Вероятно да. Разбира се, банята в хотелската стая нямаше нищо общо с нейната. Ралица отбеляза, че се занимава с подобни глупави разсъждения, за да избяга от онова, на което определено трябваше да обърне внимание. Тя нагласи температурата и влезе под душа. Къдравата ѝ коса се намокри и прилепна по главата. Топлата вода ѝ подейства отпускащо, свърза я със Земята и сякаш нищо от станалото вечерта, не се бе случвало. Разбира се, това нямаше как да е истина.

Часът беше малко след осем сутринта. Тя се опита да възпроизведе хронологично събитията от изминалата вечер.

Той я целуна. Всъщност, тя му позволи да я целуне. Какво толкова, просто флирт. Една невинна целувка по бузата. За лека нощ. Погали я по косата а след това устните му намериха нейните. И това беше началото. Веселбата и танците се оказаха прелюдия. Не го познаваше, бяха се срещали в офиса, но толкова. Нищо повече. После… после кой да предположи, че така ще се развият нещата.

Излязоха навън. Тя имаше нужда да запали цигара. Той не пушеше. Сигурно бе наясно със себе си и я чакаше да „смели“ случилото се. Мълчаха и двамата. Умът ѝ бе празен. Дръпна си дълбоко и бавно изпусна дима.

Всички коледни партита си приличаха. Тя натискаше някакво копче и се изключваше. Ежедневието оставаше назад, в комплект със съпруга и Димитър. Какъв голям мъж стана Митко. Как отлетяха тези пет години… а животът си върви. Оставяш всичко в града и вземаш няколко дена само за себе си. Говореха глупости с колежките. Обличаше новите си дрехи и тайно се наслаждаваше на тяхната завист когато им разказваше как е свалила няколко килца, без да прави нищо. Ралица нямаше проблеми с теглото. Обичаше да дразни момичетата. Ако не сега, кога друг път? После се скъсваше от танци. Беше кралицата на вечерта. Красива и очарователна. Мъжете я гледаха с желание, а жените със завист. Нямаше лошо човек да помечтае. Тази година дори спечели награда за най-… нещо си. Беше облякла къса, прилепнала по тялото, златиста рокля и супер секси, черен чорапогащник. Ако повдигнеше долния край на роклята, тъмният кант на чорапите се виждаше, колкото да подчертае линията на краката ѝ. Не беше за изхвърляне, все още. Дрехата открояваше гърдите, а къдравата коса контрастираше на златистото. И тогава се появи той. Колега, който я засипваше с онези погледи при всяка възможност. Разбира се, това я ласкаеше. Непознат, млад мъж в периметъра и тя се постара, ако трябва да бъдем точни. Знаеше, че я наблюдава. Купонът се оказа готин. От онези, след които си недоспал, с прегракнал глас, но зареден до горе.

После… стигнаха до целувката. Как точно се случи нямаше значение. Ако бе изчакал до сутринта, навярно и двамата щяха да бъдат прекалено изморени за каквото и да е. Първият блус и тя бе в ръцете му. Неговите ръце бяха на кръста ѝ и тя се надяваше да ги смъкне мааалко по-надолу. Усещаше издутината на панталоните му. Чувстваше се желана и жива.

И ето ги вън. Тя пушеше. Навярно бе под нулата и вече замръзваше. Дръпна си за последно и изгаси фаса в кошчето. Не можеше още да отлага развръзката. Утре вече нямаше да бъде същото. Не искаше да си тръгва. Погледна го. Той не сваляше поглед от нея и се усмихваше. Майната му, какво толкова. Бръкна в чантичката и извади втора цигара. С изтръпнали пръсти щракна запалката а после прибра краищата на палтото. Сякаш на пук, вятърът го разтвори. Ники се приближи и я прегърна откъм гърба. Обхвана я с мускулестите си ръце. Стисна я силно и на нея и стана топло. Усещаше дъха му по врата си. Тази близост я смути. Топлина се разля по цялото ѝ тяло.

– Колегите ще ни видят. Да се качим горе на топло. – Думите прозвучаха невероятно тъпо. Почувства се като ученичка, която не знаеше какво да каже. Какво правеше? Нещо се пробуждаше в нея…

Озоваха се в стаята ѝ. Той я дръпна за ръката и тя потъна в обятията му. Не ѝ позволи да светне. Залепи устни за нейните и в същото време потърси ципът на златната рокля. Помогна ѝ да я свали. Рали остана по бельо. Дишаше учестено и гърдите ѝ се движеха бързо нагоре – надолу. Младият мъж свали чорапогащника до коленете и я захапа леко, там където беше ръбът на бикините. Изправи се и я обсипа по шията с целувки. Ралица се опита да разкопчае колана му. Издутината на дънките бе станала голяма и твърда. Той я хвана през краката и раменете, и я понесе към леглото. Сложи я по гръб, вдигна правите ѝ крака и изниза чорапогащника. Бикините го последваха. Разкопча си панталона и го свали.

– Потна съм – прошепна тя. Той я облиза по шията. Измъкна гърдите ѝ над сутиена и прокара език между тях.

Люби я нежно, люби я грубо. В играта за двама, Ралица не остана пасивна. Боже, откога не ѝ се бе случвало нещо подобно. Майната на всичко. Това беше нейният живот!

Събуди се, легнала на една страна, с лице към прозореца. Усещаше неговото тяло плътно зад себе си. Едната му ръка бе под шията ѝ, така че да не ѝ убива, а с другата я беше прегърнал. Чудно, на каква нежност са способни хора, които изобщо не се познават. На времето, когато бе по-млада, си мислеше, че сексът би могъл да бъде просто форма на общуване между възрастни. Начин да кажеш нещо на някого и после да продължиш. Хората имаха нужда да общуват, нали? Сега, когато това ѝ се случи, установи, че мисли по същия начин. Изневеряваше за първи път. Всъщност сексуалният ѝ опит не беше кой знае колко богат. Обичаше да флиртува и винаги се озоваваше в центъра на внимание, но нищо повече. До сега.

Тя се раздвижи леко, сякаш за да се намести. В тази поза, дланите ѝ бяха между бедрата. Имаше нещо засъхнало там, което опъваше кожата. Докосна с пръсти мястото. Гладко и твърдо. Знаеше, че е сперма. Сигурна бе, че няма от какво да се притеснява. Харесваше ѝ да стои така, в тъмната стая, сгушена в топлата прегръдка на човек, който бе тук, единствено заради нея. Скоро щеше да съмне. Тя реши да открадне колкото може повече от оставащото време.

***

Нагласи температурата и влезе под душа. Къдравата ѝ коса се измокри и прилепна по главата. Тя взе сапуна и го разнесе там, където бе засъхналата сперма. Мястото между краката ѝ стана лигаво. Трудно се миеше. В този момент някой почука на вратата.

– Да. – Дрезгаво прозвуча гласът ѝ. Той влезе и я погледна. Малкото помещение бе ярко осветено. Гола пред него, тя се усмихна. Знаеше, че е красива и се оглеждаше в очите му.

– Хубава си. И така си хубава, с мокра коса. Различна и едновременно същата. – Протегна ръка и я помилва по главата. Докосна я по гърдите. Устните им се сляха. Правиха секс.

***

– Хей, не ти знам номера. Как се казваш?
– Никола, вече ти казах. – Той я целуна по устните. – Ще те намеря. – Обърна се и излезе. След малко тя чу външната врата да се затваря. Остана сама. Пое си дълбоко въздух и направи водата гореща.

Рали опита да се концентрира. Трябваше да събере мислите си и да анализира събитията. Тук, под душа, моментът бе подходящ. Пресегна се и избърса потното огледало. Стъклото бързо се замъгли, но времето бе достатъчно, за да прецени, онова което вижда. Съвсем скоро навършваше четиридесет. Боже, как лети това време. Беше хубава, безспорно и мъжете го оценяваха, но годините си личаха. Ъгълчетата на очите, ръцете. Независимо усилията, които полагаше, тялото се отпускаше. Гола в банята, това бе очевидно. Замисли се за живота си. Не бе успяла много. Всъщност никак. Поне детенце имаше. Митко растеше толкова бързо. Спомни си от колко неща се отказа, след раждането. Да порасне малко, да стане на пет, после пак ще си бъда същата. Така казваше на приятели и най-вече на себе си. Сякаш, за да се успокои, че животът не е свършил след бременността, че най-хубавото предстои или поне също толкова добро, както преди. Само дето нещата не станаха точно така. А може би ЕГН-то беше виновно? И ето сега, какво ѝ се случи… Всъщност, цялото ѝ същество бе жадувало за момент като този. Тя бе жива, красива, а кръвта ѝ гореща. Тялото искаше своето, душата искаше своето и кой имаше право да я съди? Мисълта я успокои. Животът си беше НЕЙН! Как позволи да я убедят в противното? Никога вече!

„И така си хубава, с мокра коса“, прошепна той, преди да си тръгне. Съпругът ѝ никога не бе казвал това. Или не помнеше. Какво се случи между тях? Кога се отчуждиха? Отговор нямаше. Вина имаха двамата. И сексът стана различен. Странно нещо е това бракът. Идея нямаше какво ще последва от тука нататък. Дали щеше да го види отново, вероятно да. Щяха ли да се любят отново, сигурно, но така ЖИВА, отдавна, много отдавна не се бе чувствала.

Ралица спря душа. Метна си снежно-белия халат и нахлузи чехлите. Водата отми всичко. И лигавото петно на крака ѝ, и бледите, почти незабележими следи от вина. Излезе от банята и изгаси лампата.

Ивайло Златев, 15.12.2016

МАЦКА

Друг разказ с подобно име: МАЦКА 2. Не знам дали имат нещо общо.

МАЦКА

Младата жена свали тънката си жилетка, извъртя се назад и я метна на облегалката. Остана по бюстие. Върху качулката на жилетката имаше две малки, сладки ушенца. С тях на главата, безспорно щеше да изглежда секси. Тя прокара пръсти по гарваново-черната си коса. На дясното рамо, впечатление правеше татуирано водно конче. От моя ъгъл виждах част от лицето: слабо, с изострени черти и едва забележимо, издадена брадичка. Леко крив нос. Харесваше ми.

До нея седеше значително по-възрастен мъж. Тя го хвана под ръка и сложи глава на рамото му. Той ми се стори някак небрежен, с къса, бяла коса, ниско подстриган и набола брада на пълното лице. Обърна се към нея и тя го целуна по устните. По-малко от шестдесет нямаше как да му дам. Ами тя? Погледнах ръцете ѝ. Ръцете никога не лъжеха.

Чернокосата красавица го погали с тънките си, дълги пръсти по бузата. Ако можех да я докосна, сигурен бях, че кожата ѝ ще бъде студена. Наближаваше четиридесет. Изглеждаше много слаба и това я състаряваше.

Те седяха на предния ред, едно място в страни от моето.

Чичкото (така го нарекох) гледаше към сцената, заинтригуван от онова, което ставаше там. Не бяха внесли музикалното оборудване и лампите светеха. Мацката го погледна влюбено и вкара пръст в ухото му. Чоплеше някакви кожички. После насочи внимание към носа му.

– Чакай да те изчистя. – Нежно прошепна. Стисна месестата част на ухото и я размачка между прътите си. Обхвана лицето му с длани и го целуна. Престараваше се. После завря красивата си муцуна във врата му и пое дълбоко въздух, сякаш за да вдиша аромата.

Сигурно бе заради парите с него, но не ми приличаше на проститутка. Не и с всичкото това фамилиарничене. Човек, едва ли води курви по концерти.

Вгледах се в нея. Прекалено лъскава, бутикова, а той небрежен. Очевидно тя държеше нивото високо, докато на него не му се налагаше. Можеше да си я позволи.

До нас премина млада двойка и чернокосата мадама отправи скришен поглед към тях. Завиждаше? Сякаш, за да разсее съмненията в себе си, тя за пореден път целуна по-възрастния си партньор. Стори ми се отблъскващо.

Бяха толкова различни. Начина по който изглеждаха, маниерите, стила на обличане. От ушите му стърчаха бели косми и се запитах дали се грижи за хигиената. Неговата приятелка или любовница, защото тази млада жена, определено не му беше съпруга, откровено преиграваше в опитите си да покаже колко ѝ е готино с него. Сякаш на всяка цена искаше да напомпа мъжкото му самочувствие. Вижте го какъв пич е, щом си позволява момиче като мен – крещеше с поведението си тя.

Неволно си ги представих в по-интимна обстановка. В неговата къща. Някъде в покрайнините, отвъд околовръстното, може би.

Тя се съблича и остава по бельо. Предизвикателна и дръзка. Чувства се уверена и плува в познати води. Отправя му поглед, изпълнен с желание. Иска да задоволи сексуалният си нагон и не крие своята алчност. Както винаги, инициативата е нейна. Отваря шкаф и вади огромен, изкуствен пенис. Там някъде има и белезници. Бикините ѝ са толкова изрязани, че се впиват в слабините. Маха сутиена си и малките гърди леко провисват. Това няма значение. Бутва мъжа върху леглото и той застава на четири крака. Господарката го удря по силно окосмения задник и забива нокти почти до кръв. Бърка между краката му и здраво хваща тестисите, заедно с мекият пенис в шепата си. Стиска все по-силно и робът стене от болка. Тялото му се извива и той хапе долната си устна. Не смее да се оплаче. Все пак не издържа и ляга по корем, но вместо да го пусне, Мадам затяга хватката и започва да го дърпа навън, сякаш, за да го събори от леглото. Болката е невероятна. Тестисите ще се пръснат. Коремът му се свива и той отново се повдига на ръце и крака, просейки милост. Все пак успява. С подчертани, театрални движения тя сваля една от черните си ръкавиците и се изплюва на ръката си. После се протяга и размазва слюнката върху лицето му. Кара го да се изплюе на дланта ѝ, след което го удря с всичка сила по белия задник. Разнася собствената му слюнка по ануса и грубо прониква в него със среден пръст. Прави бавни, въртеливи движения, за да разшири отвора. Вкарва още един пръст. Пенисът му става по-голям и по-твърд. С другата ръка хваща топките и започва да ги мачка. Застанал на четири крака, той е куче, което се подчинява на чуждата воля. Тя го гали отзад. Взема огромния, изкуствен пенис и го допира до аналния отвор. Постепенно усилва натиска, докато силиконовата играчка не прониква рязко. Съвсем бавно я вкарва цялата. Силно удря своя питомец, принуждавайки го да се търкулне по гръб. Изкуственият пенис, постепенно започва да излиза. Младата жена се навежда и лапа полу-твърдата пишка. Не след дълго, той се изпразва в устата ѝ.

Някой, все пак трябваше да чука тази красавица. Сигурен бях, че има любовник.
Тръснах глава и прогоних ярките образи. Видях, че двамата отново се мляскат. В своята неестественост това беше отвратително.

***

Милена се извъртя назад и намести жилетката зад гърба си. Дрехата се беше нагънала и сега ѝ убиваше. Концертът започна, но тя не бе тук заради него. Нейният мечо много си падаше по групата. Какво толкова, няколко часа. Тя обичаше музика. Предимно модерната. Чалга също ставаше. Преди години, колко нощи бе изкарала по дискотеките в студентски, но това отмина. Тя се размърда, сякаш за да се увери, че няма вече гънки, които да я дразнят и погледна към човека до себе си. Нейният Мечок! Имаше толкова нежност в душата ѝ. Протегна ръце и хвана лицето му с длани. Погълнат от онова, което ставаше на сцената, той изглеждаше толкова сладък. Тя го придърпа към себе си и го целуна. Продължително. Направи го нарочно, само за да го накара да се съпротивлява, в опити да се отскубне, за да не изпусне нещо от представлението. Някакъв тип се изкашля зад тях. Този пък какво искаше? Нека гледа. Навярно си мислеше: младо момиче с такъв старец. Глупак! Всички са глупаци! Какво знаеха те за любовта? Какво знаеха те, за онова, от което се нуждае всяка жена? Мъничко нежност и много сигурност. Нека гледат! Ако можеше, би излязла на сцената със своето голямо момче, за да покаже на всички как се целува истински.

Милена нямаше заблуди, относно чара си. Много мъже жадуваха да бъдат с нея и тя добре знаеше това. Нека всички завиждат на човека до нея. Тя едва забележимо се извъртя и го погледна скришом. Протегна се и го хвана за китката. Бавно издърпа ръката му към скута си. Разтвори крака и я пъхна под полата. Не почувства съпротива. Усещаше пръстите му. Той щеше да се нацупи, че го разсейва, но тя бе неговото коте, което търсеше своето внимание. Котетата така правеха!

Младата жена затвори очи и си представи, как по-късно вечерта, те свалят дрехите и се мушват под завивките. Тя се гушва в него, усещайки силното му тяло и тихичко започва да мърка от удоволствие. После заспиват.

Милена си спомни за баща си. Бяха неразделни, едно време. Когато ѝ четеше, тя се свиваше в него, а той я прегръщаше с голямата си космата ръка. Милена бе неговата принцеса. Помнеше мирисът му. Той я омайваше и тя заспиваше в блаженство на път към вълшебното царство. Колко много ѝ липсваше нейният татко.

***

Овациите не спираха. Изправени на крака продължавахме да пляскаме, в очакване на още едно парче. Музикантите напуснаха сцената. Това беше.

Чернокосата красавица се изправи и оправи полата си. За пръв път ми се разкри възможност да я огледам в цял ръст. Тя се обърна към мен и погледите ни се срещнаха. В този момент се случиха много неща.

Времето спря или мисълта ми хукна на бързи обороти. Тънките червени устни бяха леко разтворени, но не в усмивка. Едва доловим намек за любопитство имаше в очите, което щеше да изчезне веднага, щом времето възвърнеше нормалния си ритъм.

Силно и изгарящо желание изпълни цялото ми същество. Без да знам откъде се появи, аз не можех да му устоя. Въздухът вибрираше от наелектризиращото ѝ присъствие. Трябваше да я целуна. Исках да усетя вкуса на устните ѝ. Друго в този момент нямаше значение. Предадох се на магията.

Времето отново тръгна с обичайния си ход. Аз се наведох напред и я хванах за кръста. Дръпнах я към себе си и залепих устните си за нейните. Усещах дъха ѝ. Седалките ни разделяха.

– Хей! – Мъжът с бялата коса ме блъсна и аз седнах. Не откъсвах поглед от нея. Едва забележимо тя се усмихна.

За нула време едрият чичка прехвърли реда и силно ме фрасна в лицето. Причерня ми. Свлякох се на пода, като се държах за главата в опити да се предпазя. Нещо топло, плътно покри устните ми и започна да се стича по брадата и врата ми. Знаех, че е кръв. Усещах пареща болка. Този тип ми счупи носа.

Ивайло Златев, 29.11.2016