МАЦКА

МАЦКА

Младата жена свали тънката си жилетка, извъртя се назад и я метна на облегалката. Остана по бюстие. Върху качулката на жилетката имаше две малки, сладки ушенца. С тях на главата, безспорно щеше да изглежда секси. Тя прокара пръсти по гарваново-черната си коса. На дясното рамо, впечатление правеше татуирано водно конче. От моя ъгъл виждах част от лицето: слабо, с изострени черти и едва забележимо, издадена брадичка. Леко крив нос. Харесваше ми.

До нея седеше значително по-възрастен мъж. Тя го хвана под ръка и сложи глава на рамото му. Той ми се стори някак небрежен, с къса, бяла коса, ниско подстриган и набола брада на пълното лице. Обърна се към нея и тя го целуна по устните. По-малко от шестдесет нямаше как да му дам. Ами тя? Погледнах ръцете ѝ. Ръцете никога не лъжеха.

Чернокосата красавица го погали с тънките си, дълги пръсти по бузата. Ако можех да я докосна, сигурен бях, че кожата ѝ ще бъде студена. Наближаваше четиридесет. Изглеждаше много слаба и това я състаряваше.

Те седяха на предния ред, едно място в страни от моето.

Чичкото (така го нарекох) гледаше към сцената, заинтригуван от онова, което ставаше там. Не бяха внесли музикалното оборудване и лампите светеха. Мацката го погледна влюбено и вкара пръст в ухото му. Чоплеше някакви кожички. После насочи внимание към носа му.

– Чакай да те изчистя. – Нежно прошепна. Стисна месестата част на ухото и я размачка между прътите си. Обхвана лицето му с длани и го целуна. Престараваше се. После завря красивата си муцуна във врата му и пое дълбоко въздух, сякаш за да вдиша аромата.

Сигурно бе заради парите с него, но не ми приличаше на проститутка. Не и с всичкото това фамилиарничене. Човек, едва ли води курви по концерти.

Вгледах се в нея. Прекалено лъскава, бутикова, а той небрежен. Очевидно тя държеше нивото високо, докато на него не му се налагаше. Можеше да си я позволи.

До нас премина млада двойка и чернокосата мадама отправи скришен поглед към тях. Завиждаше? Сякаш, за да разсее съмненията в себе си, тя за пореден път целуна по-възрастния си партньор. Стори ми се отблъскващо.

Бяха толкова различни. Начина по който изглеждаха, маниерите, стила на обличане. От ушите му стърчаха бели косми и се запитах дали се грижи за хигиената. Неговата приятелка или любовница, защото тази млада жена, определено не му беше съпруга, откровено преиграваше в опитите си да покаже колко ѝ е готино с него. Сякаш на всяка цена искаше да напомпа мъжкото му самочувствие. Вижте го какъв пич е, щом си позволява момиче като мен – крещеше с поведението си тя.

Неволно си ги представих в по-интимна обстановка. В неговата къща. Някъде в покрайнините, отвъд околовръстното, може би.

Тя се съблича и остава по бельо. Предизвикателна и дръзка. Чувства се уверена и плува в познати води. Отправя му поглед, изпълнен с желание. Иска да задоволи сексуалният си нагон и не крие своята алчност. Както винаги, инициативата е нейна. Отваря шкаф и вади огромен, изкуствен пенис. Там някъде има и белезници. Бикините ѝ са толкова изрязани, че се впиват в слабините. Маха сутиена си и малките гърди леко провисват. Това няма значение. Бутва мъжа върху леглото и той застава на четири крака. Господарката го удря по силно окосмения задник и забива нокти почти до кръв. Бърка между краката му и здраво хваща тестисите, заедно с мекият пенис в шепата си. Стиска все по-силно и робът стене от болка. Тялото му се извива и той хапе долната си устна. Не смее да се оплаче. Все пак не издържа и ляга по корем, но вместо да го пусне, Мадам затяга хватката и започва да го дърпа навън, сякаш, за да го събори от леглото. Болката е невероятна. Тестисите ще се пръснат. Коремът му се свива и той отново се повдига на ръце и крака, просейки милост. Все пак успява. С подчертани, театрални движения тя сваля една от черните си ръкавиците и се изплюва на ръката си. После се протяга и размазва слюнката върху лицето му. Кара го да се изплюе на дланта ѝ, след което го удря с всичка сила по белия задник. Разнася собствената му слюнка по ануса и грубо прониква в него със среден пръст. Прави бавни, въртеливи движения, за да разшири отвора. Вкарва още един пръст. Пенисът му става по-голям и по-твърд. С другата ръка хваща топките и започва да ги мачка. Застанал на четири крака, той е куче, което се подчинява на чуждата воля. Тя го гали отзад. Взема огромния, изкуствен пенис и го допира до аналния отвор. Постепенно усилва натиска, докато силиконовата играчка не прониква рязко. Съвсем бавно я вкарва цялата. Силно удря своя питомец, принуждавайки го да се търкулне по гръб. Изкуственият пенис, постепенно започва да излиза. Младата жена се навежда и лапа полу-твърдата пишка. Не след дълго, той се изпразва в устата ѝ.

Някой, все пак трябваше да чука тази красавица. Сигурен бях, че има любовник.
Тръснах глава и прогоних ярките образи. Видях, че двамата отново се мляскат. В своята неестественост това беше отвратително.

***

Милена се извъртя назад и намести жилетката зад гърба си. Дрехата се беше нагънала и сега ѝ убиваше. Концертът започна, но тя не бе тук заради него. Нейният мечо много си падаше по групата. Какво толкова, няколко часа. Тя обичаше музика. Предимно модерната. Чалга също ставаше. Преди години, колко нощи бе изкарала по дискотеките в студентски, но това отмина. Тя се размърда, сякаш за да се увери, че няма вече гънки, които да я дразнят и погледна към човека до себе си. Нейният Мечок! Имаше толкова нежност в душата ѝ. Протегна ръце и хвана лицето му с длани. Погълнат от онова, което ставаше на сцената, той изглеждаше толкова сладък. Тя го придърпа към себе си и го целуна. Продължително. Направи го нарочно, само за да го накара да се съпротивлява, в опити да се отскубне, за да не изпусне нещо от представлението. Някакъв тип се изкашля зад тях. Този пък какво искаше? Нека гледа. Навярно си мислеше: младо момиче с такъв старец. Глупак! Всички са глупаци! Какво знаеха те за любовта? Какво знаеха те, за онова, от което се нуждае всяка жена? Мъничко нежност и много сигурност. Нека гледат! Ако можеше, би излязла на сцената със своето голямо момче, за да покаже на всички как се целува истински.

Милена нямаше заблуди, относно чара си. Много мъже жадуваха да бъдат с нея и тя добре знаеше това. Нека всички завиждат на човека до нея. Тя едва забележимо се извъртя и го погледна скришом. Протегна се и го хвана за китката. Бавно издърпа ръката му към скута си. Разтвори крака и я пъхна под полата. Не почувства съпротива. Усещаше пръстите му. Той щеше да се нацупи, че го разсейва, но тя бе неговото коте, което търсеше своето внимание. Котетата така правеха!

Младата жена затвори очи и си представи, как по-късно вечерта, те свалят дрехите и се мушват под завивките. Тя се гушва в него, усещайки силното му тяло и тихичко започва да мърка от удоволствие. После заспиват.

Милена си спомни за баща си. Бяха неразделни, едно време. Когато ѝ четеше, тя се свиваше в него, а той я прегръщаше с голямата си космата ръка. Милена бе неговата принцеса. Помнеше мирисът му. Той я омайваше и тя заспиваше в блаженство на път към вълшебното царство. Колко много ѝ липсваше нейният татко.

***

Овациите не спираха. Изправени на крака продължавахме да пляскаме, в очакване на още едно парче. Музикантите напуснаха сцената. Това беше.

Чернокосата красавица се изправи и оправи полата си. За пръв път ми се разкри възможност да я огледам в цял ръст. Тя се обърна към мен и погледите ни се срещнаха. В този момент се случиха много неща.

Времето спря или мисълта ми хукна на бързи обороти. Тънките червени устни бяха леко разтворени, но не в усмивка. Едва доловим намек за любопитство имаше в очите, което щеше да изчезне веднага, щом времето възвърнеше нормалния си ритъм.

Силно и изгарящо желание изпълни цялото ми същество. Без да знам откъде се появи, аз не можех да му устоя. Въздухът вибрираше от наелектризиращото ѝ присъствие. Трябваше да я целуна. Исках да усетя вкуса на устните ѝ. Друго в този момент нямаше значение. Предадох се на магията.

Времето отново тръгна с обичайния си ход. Аз се наведох напред и я хванах за кръста. Дръпнах я към себе си и залепих устните си за нейните. Усещах дъха ѝ. Седалките ни разделяха.

– Хей! – Мъжът с бялата коса ме блъсна и аз седнах. Не откъсвах поглед от нея. Едва забележимо тя се усмихна.

За нула време едрият чичка прехвърли реда и силно ме фрасна в лицето. Причерня ми. Свлякох се на пода, като се държах за главата в опити да се предпазя. Нещо топло, плътно покри устните ми и започна да се стича по брадата и врата ми. Знаех, че е кръв. Усещах пареща болка. Този тип ми счупи носа.

Ивайло Златев, 29.11.2016

ДЖОГИНГ

imgp4805_crop_s

Неизвестен автор на рисунката.

ДЖОГИНГ

Забавих темпото и спрях. Исках да продължа да тичам, но гърдите ми изгаряха. Подпрях се на коленете си. Трябваше ми време, за да дойда на себе си. После се изправих и спрях хронометъра. Бягането не се получаваше. Наближаваше полунощ и по тротоара нямаше жива душа.

Намирах се пред входа на полуразрушена сграда със странна рисунка върху фасадата. Тя силно контрастираше на тъмните, сиви стени и представляваше неестествено бяло, женско лице, с изкривени, гротескни пропорции. Сякаш гледах напудрената физиономия на гейша. С тънките си, червени устни, тя се усмихваше. Едното око бе по-голямо от другото.

Зачудих се как не бях забелязал къщата досега? Кога за последно минах от тук? Тясна пътечка водеше в запустелия двор и навярно заобикаляше постройката. Огледах се и тръгнах по нея, воден от любопитство. В тъмното дворче смътно се виждаха разбити плочки и голям изкоп. Трябваше да внимавам да не падна някъде. Щях да хвърля един поглед а после да си ходя. Бе станало твърде късно.

Къщата представляваше голяма, масивна постройка на два етажа и с подземен гараж. Изглеждаше сравнително нова. Част от покрива липсваше и предположих, че бяха започнали събарянето от него. Вместо прозорци зееха черни дупки, а там където имаше дограма, стъклата бяха счупени. Стори ми се, че долавям звуци, когато минавах край тях, а въздухът отвътре носеше миризма на застояло и мухъл. Не мислех да оставам дълго.

***

Тичах, гледайки пред себе си. Току що бях преполовил разстоянието и това ми подейства мотивиращо. Не трябваше да се отказвам. Утре бе ден за почивка.

Без да бързам наближавах. Вече различавах рисунката на стената и се зачудих какво ми говори изражението? Очите сякаш ме следяха, но разумът подсказваше, че това не е нищо повече от бяло, женско лице, нарисувано без особено умение.

Изглеждаше странно, че я събарят. Голяма сграда, на централен булевард. Възможно ли бе да се е случило нещо и сега никой да не иска да живее в нея? Кой беше художникът, сложил този белег на фасадата? Хрумна ми, че рисунката би могла да бъде предупреждение.

Точно отпред погледнах към входа. Вратата беше открехната, а по външните стълби се търкаляха счупени стъкла от лампата, осветявала някога преддверието. Опитах се да различа детайли от вътрешността. Бях любопитен и едновременно с това изпитвах непонятен страх.

Какво се криеше зад стените? Представях си бездомници и наркомани увити с вестници, а по земята купища спринцовки и мръсотия. Вътрешно обаче, знаех, че реалността е съвсем друга.

Нещо имаше в това място. То ме привличаше и плашеше. Мина ми безумната мисъл, че следващият път, когато тичам, бих могъл да вляза, за да огледам. Какво можеше да се случи? Никой нямаше да ме види през нощта. Ограда липсваше а вратата беше отворена. Само щях да надникна в някоя от стаите, колкото да си докажа, че призраци няма. После можеше и на втория етаж да се кача.

В продължение на месец така и не събрах кураж, за да реализирам своя план. Продължавах да бягам по стария маршрут и всеки път, когато минавах покрай изоставената сграда, странно чувство ме обземаше. Дори започнах да мисля, че усещам някакво необяснимо присъствие. Чувството се зараждаше веднага щом видех бялото лице на стената, до момента, в който направех завой в следващата пресечка. Пред самия вход то ставаше още по-натрапчиво. Сякаш невидима фигура стоеше и чакаше да мина по булеварда. Ние общувахме, неговата зловеща загадъчност и моето любопитство.

Идните седмици всичко продължи по старому. Аз все така правех своите нощни тренировки, като гледах да не обръщам внимание на емоциите, които се пораждаха в мен, винаги, когато виждах бялото, изкривено лице. Разбира се, не се реших да вляза и разгледам отвътре. Колкото повече мислех, толкова по-нелепа ми се струваше идеята. И навярно съвсем бих спрял да възприемам къщата по този зловещ начин, ако една вечер не видях нещо различно. В началото не бях сигурен какво, но забелязах, че входната врата бе открехната малко по-широко от преди. Дори различавах детайли от интериора ако се загледам. Стълба и две врати, които водеха към вътрешните помещения. Мебели липсваха, голи стени. На пода нямаше нищо. Отново забих поглед в тротоара и се концентрирах в бягането. Опасявах се, че мога да разбера повече, отколкото желая.

На стълбите, до входната врата, впечатление правеше бирена бутилка, пълна до средата. Сякаш някой преди малко я бе оставил, за да влезе и пусне една вода в тоалетната. Звучи идиотско, но ми изглеждаше като покана. Все едно чувах глас: “Не се страхувай, остави биричката и влез. После ще си я допиеш.“ Бях сигурен, че ако мога да погледна зад вратата, щях да видя сянка, протегнала ръка в очакване да пристъпя.

Продължих без да променям темпото. Навярно бях уморен. Вечер след работа, вместо да заспя на дивана пред телевизора, аз се мотаех по тъмните улици. Реших да не минавам повече от тук.

Разбира се, нищо подобно не се случи. Не желаех да робувам на суеверия и сякаш, за да докажа на себе си, още същата седмица хукнах по добре познатия маршрут.

***

Наближавах, изпълнен със смесица от любопитство и притеснение. Колкото и да си повтарях, че няма от какво да се вълнувам, с всяка крачка ставах по-нервен.

Този път вратата бе широко отворена. Бирената бутилка отново стоеше там, но съборена. От счупените прозорци на къщата навлизаше разсеяна светлина и погледнато от входа, всичко вътре бе осветено от бледо, синкаво сияние. Изглеждаше плашещо и отблъскващо. Усетих хлад и тръпки ме побиха. С големи усилия се въздържах да не ускоря крачката. Само си казах: „секунда и ще отмина“. Много дълга секунда. Метри по-нататък имах чувството, че някой е вперил поглед в гърба ми. Дори не помислих да се обърна. Прибрах се в квартирата, още под въздействие на изживяното.

Година по-късно, реших да разнообразя тренировката. В крайна сметка трудно е да намериш място и време за бягане, далеч от хората и шума на града.
„Какво толкова“, казах си, „отдавна не си минавал от там“. Излязох на балкона и протегнах ръка. Все още не бе заваляло. Нуждаех се от петдесет минути. После да вали колкото иска.

Винаги съм знаел: „имаш ли съмнения, не предприемай нищо“. Това е вътрешният глас и трябва да се слуша. Разумът обаче, друго шепти: „Отивай, отивай“.

Заваля. В началото слабо. Погледнах нагоре и не видях звезди. Такава беше и прогнозата. Усещах мириса на дъжд още на тръгване, но все пак ставаше въпрос за петдесет минути. Свалих си очилата и ги избърсах в тениската. Дъждът се усилваше и съвсем скоро премина в порой. Бях целия мокър. По бордюра водата се стичаше като река.

Бях изминал близо половината и оставаха поне двадесет минути тичане. Хубаво беше да се подслоня някъде. Проливният дъжд, често не траеше дълго.

Порив на вятъра стовари стена от вода върху мен. Загубих равновесие и залитнах в страни. Подпрях се на някакъв зид и одрах ръката си до кръв в грубата мазилка. През мокрите очила, бялото, изкривено лице, изглеждаше още по-стряскащо.

С една голяма крачка изкачих трите стъпала пред входа. Не възнамерявах да влизам. Щях да изчакам под стряхата. Тя обаче, се оказа прекалено малка, за да ме защити от дъжда.

Отворих по-широко вратата и седнах на прага с гръб към касата. Лявата половина на тялото ми беше вътре, а дясната вън. Не желаех да поглеждам към вътрешността. С периферното зрение не долавях движение и това ми стигаше. Свалих очилата и ги избърсах с пръсти. Водната пелена покри всичко на улицата. Стихията бушуваше. От къщата дочувах шум на капеща вода, която навлизаше през разглобения покрив и се процеждаше от етажа над мен. Капките барабаняха по ламарината на улуците. Отпуснах се и заслушан в дъжда, започнах да се унасям.

Бурята отшумяваше. Скоро щях да си тръгна. Подпрях се на ръка, за да се изправя и тогава една от вътрешните врати се открехна с едва доловимо скърцане. Привлечен от звука, бавно извъртях глава.
В стъклото на вратата, видях отражение на слаба и много бледа жена, която ме гледаше.

Ивайло Златев, 26.10.2016

УСМИХВАЙ СЕ!

УСМИХВАЙ СЕ!

Вдигнах ръка и си погледнах часовника, по-скоро по навик а после веднага забравих колко е часът. До края на деня оставаше много. Единствено това беше в главата ми. Бе рано за обяд и реших да се помотая из мола. Как щях да изкарам до седем?

Поредният ден, в който нищо не върви. Не спирах да се питам защо и вчера беше така и завчера. Чувствах се смазан и шоколадът, който щях да си купя от първия магазин нямаше да помогне.

Бръкнах в джоба на якето и извадих телефона. Прокарах палец по клавиатурата. На кого да се обадя? Просто исках да звънна на някого и да чуя познат глас.

– Здравейте. – Някакво момиче протегна ръка и ми подаде листовка. Бяла кожа с едва забележими, прозрачни косъмчета по нея. Дълги и тънки пръсти, изящни. Отминах намръщен, сякаш не съществува. Много са досадни тези с листовките! Бутнах вратата и излязох на паркинга.

Алеята до сградата бе претъпкана със служители от близките офиси и магазините, излезли да запалят цигара или да изпият кафе в обедната почивка. Имах навика да се заглеждам по фирмените тениски, само за да открия колко глупави бяха надписите по тях.

Точно пред изхода, кльощав тип с риза и вратовръзка крачеше нервно и хвърляше слюнка по телефона си. Вероятно „милото“ бе от другата страна на жицата. Слънцето печеше и по ризата му, под мишниците, се виждаха мокри петна. Самият аз вече се потях, с коженото яке на гърба и мотористките ботуши, стиснал в лявата ръка телефона а в дясната каската.

Дръпнах се встрани и потърсих свободно място до стената. Възпълничка лелка, с пола на цветя, допуши тъничката си цигара и се запъти към коша, за да изхвърли фаса. Заех нейното място и се облегнах на фасадата. Затворих клепачи. Слънцето минаваше през кожата ми. Усещах приятна топлина. Исках да се откъсна от света и лудницата около мен. Изглежда в тълпата, това не беше проблем.

Недоумявах как е възможно да се чувствам толкова тъпо, без видима причина? Мислите ми се върнаха към онова момиче с листовките. Държах се грубо а нямах право. Навярно девойчето се чувстваше ужасно. Всеки се преструва, че не я вижда. Реших да се върна и да взема брошура.

***

Погледнах момичето и решително тръгнах към нея. Тя протегна бялата си ръка. Усмихнах се и поех листа гланцова хартия. И стана чудо. Една широка, чаровна и невероятно красива усмивка изгря на лицето ѝ. По-голяма не бях виждал.

Хипнотизиран стоях без да мога да сваля поглед от нея. Бях омагьосан. Ето това е подарък! Бавно се отдалечих а денят вече не бе същият. Светлината нахлу в него и прогони мрачното настроение. Единствено огромната усмивка остана в главата ми.

Мислех за момичето. Исках да запазя спомена по-дълго. Къса, тъмна коса, срязана на черта. Черна рокля, високо над коляното, черни три-четвърти чорапи, не много големи гърди, красиви прави крака и ослепително бяла кожа. Кафяви очи и много тъмен грим. Готик мадама. Трябваше да я видя още веднъж!

Обърнах листовката, която държах. Верига за бързо хранене търсеше клиенти. Имаха ресторант, някъде на последния етаж.

Ако искаш нещо силно или мислиш за него, съдбата ще ти даде шанс. В това съм се убедил. Оставих краката сами да ме водят.

Обикалях безцелно вече час, трябваше да се връщам. Стъпих на ескалатора и погледнах нагоре. На другия край стоеше момичето с вълшебната усмивка. Под роклята виждах бельото ѝ. Смутено сведох глава. Беше ли редно… но не можех да устоя. Отново погледнах. Миг преди да слезе, тя се завъртя и краят на роклята се повдигна. Белите, прави крака силно контрастираха на черните бикини. Почувствах се засрамен, но не съжалявах. Тя беше жена. Имаше нещо интимно в момента. Бавно продължих към офиса, сигурен, че ще я срещна отново.

***

Грабнах каската и се отправих към изхода. Бях решил да проверя това заведение от рекламата. Надявах се да я видя.

– Здравей. – Каза тя и се усмихна. – Какво да бъде?
„Какво да бъде?“ – Нямах идея.
– Не съм сигурен. Нещо вкусно? – Успях да промърморя. Беше красива. Три обеци блестяха на лявото ухо а от деколтето на дрехата ѝ се подаваше татуировка. Едва ли ме помнеше.
– Дадох ти флайер днес, нали? – Изненада ме тя. – За трети път се засичаме. Първо прелетя като хала край мен, после се върна за тези глупави листовки а сега идваш тук. – Отново се усмихна, разкри ме. Погледите ни се срещнаха и аз изгубих дар слово. – Какъв мотор караш? – Премина към въпроса тя.
– BMW F650 GS. – Доволно тъпо отговорих. Откъде можеше да знае как изглежда моторът.
– Ендуро? – Последва още една усмивка. – Много е готин. Ще ме повозиш ли? – Не знаех какво да отговоря. Сетих се за черните бикини и правите бели крака, които нямаше как да видя зад щанда.
– Каска имаш ли? – Попитах с надежда и веднага съжалих, защото бе глупаво да си мисля, че някой би носил каска, просто ей така. Не исках да казва НЕ.
– Ще взема тази на Марто, момчето с мотопеда, което разнася пиците. Минутка и свършвам. – Нетърпеливо изстреля. – Ще ме изчакаш, нали?
– Ако се усмихнеш още веднъж.

***

Ме́лани беше зайче. Бяло, чисто и невинно, седемнадесет годишно зайче. На този свят нямаше никого и може би затова бе толкова доверчива. Сякаш ако подариш на някого доверието си, той би направил същото. Това, разбира се, рядко ставаше, но Ме́лани не се отчайваше, защото дълбоко в душата си знаеше, че съвсем не е толкова слаба, колкото понякога ѝ се иска. „Слънцето винаги изгрява. Просто го дочакай.“ И по-добре с усмивка на уста.

Ме́лани имаше най-чудесната усмивка, която можеше да съществува на света. Научи я майка ѝ – да се усмихва. Това бе най-важното, което ѝ остана от нея. „Усмихвай се, момиче. Усмихвай се!“ – Такива бяха нейните думи и Мел си ги повтаряше като мантра.

Баща си не помнеше, но историите, които бе чувала за него, нямаше да забрави. Бил рокер и двамата с майка ѝ пътешествали с неговия син, чехословашки мотор. Двеста и петдесет кубика. После се родила тя.

Един ден не се прибрал от работа. Минал обяд, дошла вечерта. Някакъв съсед видял смачкания син мотоциклет… Така пристигнала тъжната вест.
„Усмихвай се, момиче. Усмихвай се!“ Години по-късно, майка ѝ се разболя и умря.

Сега Ме́лани, по документи живееше при втория си баща. Той не беше лош и навремето се грижеше за нея. Но такива са мъжете… мислят с онази си работа.

Веднъж, докато се къпеше, той влезе в банята, дръпна завесата и протегна ръка да я погали по рамото. Не беше на себе си. Свали ръката надолу по гърба ѝ а после по задника. Каза, че постоянно мислел за нея. Дори се разплака.

Ме́лани го зашлеви с всичка сила по лицето и хукна в коридора. Отвори външната врата и както бе гола, излезе на стълбището. Босите ѝ ходила оставяха мокри следи по студената мозайка. Изкачи няколко стъпала и се блъсна в някого. Момчето от горния етаж. Тя бързо покри с длани гърдите си и го погледна в очите.

– Хей… – Не знаеше какво да каже той и отстъпи назад. Родителите му от година бяха купили апартамент в кооперацията, но така и не събра смелост да се запознае с Ме́лани. Когато се случеше да се срещнат по стълбите, той свеждаше поглед и бързо отминаваше без да промълви дума. Имаше пъпки по лицето и все мислеше, че е прекалено грозен, за да се осмели да заговори толкова красиво момиче. Бе влюбен в нея и когато мастурбираше, тя бе в главата му.

Ме́лани не отговори нищо. Трепереше.
„Усмихвай се, момиче. Усмихвай се!“ – Този път не ѝ се получи. Пъпчивият тийнейджър се окопити и свали раздърпаната си тениска. Протегна ръка. Двамата се разсмяха. Как тя можеше да вземе дрехата, без да разкрие гърдите си? Момчето затвори очи.

– Може да останеш у нас няколко часа. – Накрая каза той. – Нашите ги няма. Имам едни стари дънки, от времето, когато бях слаб. – Погледът му минаваше в страни от нея и се забиваше някъде в стената отзад.

Мел натисна бравата и бавно бутна вратата навътре. Коридорът бе тъмен. Ослуша се, но не чу нищо. Изглежда апартаментът бе празен. Не искаше да се връща, но нямаше избор. Къде да отиде? В крайна сметка доведеният ѝ баща не беше лош човек. Навярно напрежението му идваше в повече. А тя за в бъдеще трябваше повече да внимава.

Ме́лани знаеше, че е красива и не си правеше илюзии, за своето въздействие върху мъжете. Поведението на нейните съученици, ясно го показваше. Никога не си бе давала сметка, обаче, как нейната женственост влияе на втория ѝ баща. Мириса на тялото ѝ, изрязаните дънки, които си обуваше в къщи, раздърпаните тениски и бикините на простора.

– Влез, Мел, в кухнята съм. – Тя си пое въздух и бавно издиша. Едва загатната усмивка, по-скоро от напрежение, се появи на лицето ѝ.
Прегърбен, опрял лакти на масата и хванал брадата си, баща ѝ седеше на стол, забил поглед в плота на мивката. Единствената светлина бе тази, която идваше от улицата. Сенките по стените и пода по никакъв начин не разведряваха ситуацията.
– Да светна ли?
– По-добре недей… знаеш, че те обичам, нали? Така както обичах и майка ти. – Премина на въпроса той. – Да ме прости, че я споменавам. Нищо лошо не бих ти сторил, нищичко… но не издържам повече. Разбираш ли, не мога да живея така. Ти си красива, млада жена… Живеем заедно, грижим се един за друг. Ти разцъфваш с всеки ден, разкриваш се… толкова чиста, толкова невинна… женствена. Сутрин, когато вляза в банята, усещам ТВОЯТ мирис, ТВОЕТО присъствие. Ти си навсякъде, ти си в душата и ума ми. Ще се побъркам. А не искам да направя нещо ужасно. То е по-силно от мен… Трябва да си отидеш, скъпа, разбираш ли, преди да е станало твърде късно. Дано майка ти ми прости. Обичам ви и двете.

Ме́лани преглътна и тихо си прочисти гърлото. Сякаш щеше да каже нещо, но нямаше думи, с които да изрази онова, което чувства. Единственото, което успя да направи, бе да си придърпа дънките нагоре. Беше благодарна на момчето от етажа над тях.

Стана ѝ мъчно за човека в мрака, седнал пред нея. Той страдаше, защото я обича. Дори чуваше как подсмърча, неспособен да спре сълзите си. Добре, че не можеше да го види. Мел вдигна ръка и избърса своите. Прииска ѝ се да седне до него и да го прегърне, но знаеше, че това няма да помогне на никого. Напипа ключа на стената и включи осветлението. Така, май, беше най-добре и за двамата.
– Имам една приятелка. – Излъга тя. – Много сме близки. Техните са в Испания. Ще спя у тях няколко дни. Сега ще ѝ звънна а утре ще дойда да си прибера нещата.
– Ще се грижа за теб, чуваш ли. Няма да те оставя, заклевам се пред майка ти. – Мъжът покри лицето си с ръце и се разрида като малко дете.

***

Първата нощ, Мел изкара на гарата. Не знаеше къде да отиде. После си спомни за Невена. Като малка, двете с майка ѝ ходеха при Невена да им гледа на кафе. Още помнеше адреса.

Когато звънна на входната врата, жената отвори сякаш на мига, все едно очакваше своята гостенка.
– Влизай, дете мое. Да не забравиш да се събуеш. – Приветливо каза тя.

Седмица по-късно, Мел се обади на вторият си баща, за да му каже, че всичко е наред и да не се притеснява. Не си говориха много.

Три месеца след това, на рождения ѝ ден, той звънна по телефона, за да каже, че има подарък за нея. Така и не се уточниха как да ѝ го даде. Повече не се обади.
На другата година, Мел си намери сериозен приятел. Запознаха се в един бар. Тя беше свършила парите и се обясняваше на бармана, когато Смелият рицар на бял кон се появи и предложи да я черпи още едно. Скоро заживяха заедно.

– Нали знаеш, че си винаги добре дошла, скъпа? – Каза Невена на прощаване. – Каквото и да стане. – Целуна я по челото и я погали по бузата. Устните на възрастната жена се разтегнаха в тъжна усмивка. Какво ли бе видяла в последната чаша кафе, което изпиха? – И се отбивай, ей така, за чаша гореща леблебия.

***

Ме́л беше зайче. Бяло, чисто и невинно, седемнадесет годишно зайче. Само дето хич не му вървеше на това зайче.

– Хей, Мел! – Провикна се Принцът. – Ще ми направиш ли свирка?
Тя прибра червилото и притисна устни една в друга, като хубаво ги разтърка. Трябваше отдавна да е излязла. Усмихна се широко пред огледалото. По-скоро приличаше на озъбване. Без причина пусна водата в тоалетната, за да отложи още мъничко момента, когато щеше да излезе от банята. Изчака казанчето да се напълни и отключи.

– Здравей. – С престорено равнодушие изрече тя. – Тъкмо се приготвях и не съм те чула. Каза ли нещо? – Беше чела, че ако отговориш на агресията спокойно, това ще смекчи нейната сила.
Мъжът, с когото живееше, застана на пътя ѝ. Посегна и я стисна силно за лакътя. Здравите му пръсти се впиха в бялата кожа.

– При кого ще ходиш, малката? – Каза той и я придърпа към себе си. Прегърна я през кръста без да ѝ позволява да се отскубне и грубо навря лицето си в нейното. Захапа горната ѝ устна толкова силно, че младото момиче започна да се дърпа панически. Устата му се обагри с кръв. Той обичаше игричките и вкусът на желязо засили възбудата му. Зашлеви я през лицето. Какво си позволяваше тя? – Не се дърпай! Стой мирна! – Хвана я за раменете и я разтърси. Това, предизвика желаната реакция и съвсем естествено, уплашено до смърт, бедното момиче полагаше още по-големи усилия да се отскубне. – Сега ще те науча, кучко. Беше побеснял. Игрите с доминиране бяха неговият фетиш. Хвана я за косата и я задърпа към спалнята. Ме́лани продължаваше да се съпротивлява, но вътре в себе си знаеше, че няма смисъл. Той беше толкова силен и подобно диво животно щеше да вземе онова, което иска, независимо от волята ѝ. Блъсна я върху леглото. Тя си удари кокалчето на глезена и много я заболя. Падна по лице върху завивките. Той пъхна едната си ръка под нея и я повдигна нагоре а с другата събра краката ѝ. Мел се озова на колене, подпряна на ръцете си. Мъжът застана зад нея и повдигна късата, черна рокля. Рязко дръпна бикините надолу и я удари по дупето. Върху бялата кожа се появи червен отпечатък от ръката му. Продължи да я удря отново и отново, докато не остана бяло място по кожата. Свали си панталона и с рязко движение проникна в нея. Извади големия си, твърд член, покрит с кръв. – Майка му стара! Сега ли ти идва?! – Разгневен и превъзбуден стовари ръката си върху нея, сякаш, за да я накаже. – Поеми го отзад, кучко!

Ме́лани се предаде. По бузите ѝ се стичаха сълзи и премесени с грим капеха върху белите чаршафи.

***

Останал без сили, той се строполи до нея в леглото. Устата му беше полуотворена и от едното ѝ ъгълче се стичаше лига. Оргазмът бе толкова силен, че изгуби контрол върху тялото си. Не знаеше къде се намира. Избръснатият му корем не преставаше да се свива в конвулсии, сякаш искаше да изцеди всяка останала капка сперма в тялото. Бавно идваше на себе си.

Ме́лани лежеше на една страна и тихо хлипаше. Употребена и ненужна. Той се приближи и я целуна по косата. – Имам една приятелка… мога да я викна да си поиграем тримата…

***

От улицата през прозореца долиташе познатият шум на боклукджийските камиони. Ме́лани се събуди. Нямаше нужда да поглежда часовника. Отвън беше тъмно.

Той лежеше до нея, издърпал почти цялата завивка. Тя се зачуди иска ли да го убие, но реши, че няма причина за това. А и не смяташе да го задържа в живота си. Погледна към него… сега беше моментът.

Тихо и съвсем спокойно Мел седна в леглото. Изправи се и потърси с крак роклята по земята. Вдигна я от пода и се огледа за бикините. От прозореца влизаше бледа светлина и тя ги намери бързо. Доближи се на пръсти до вратата и тихо я отвори. Навярно дочул щракването, мъжът в леглото се обърна на другата страна и премлясна с уста. Младото момиче реши да не се крие. Така само щеше да събуди неговото подозрение, ако случайно я усетеше. Тя спокойно затвори и тръгна към банята. Светна лампата и бързо си обу бикините. Леко открехна вратата и пусна водата на душа. Навлече си роклята. Оставаше само да си вземе чантичката от закачалката и възможно най-тихо да се измъкне. Ослуша се.

Веднъж озовала се навън, Мел хукна по стълбите, стиснала в ръка, черните си боти. В осем трябваше да е на работа. Вечерта щеше да си вземе парите и да напусне. Нямаше търпение да види Невена. Колко хубаво, че не му каза къде живее. Той можеше, да дойде, за да я потърси, но това беше лошият вариант. Щеше да излъже, че след работа се прибира и да се разплаче. Нещо ѝ подсказваше, че вече няма да го види. Тя се усмихна.

***

Има дни в които не върви. Понякога седмици.
– Здравейте. – Някакво момиче протегна ръка и ми подаде листовка. Една широка и невероятно чаровна усмивка чакаше да бъде забелязана. В тази усмивка щях да се влюбя.

Ивайло Златев, 10.10.2016

ИДИОТ

ИДИОТ

Дида миризливата бавно прехвърли тежестта на болното си тяло назад и с мъка се отпусна на пейката. Проходилката остана да седи пред нея, за да пречи на всеки, решил да премине по тясната пътека към блок четиридесет и седем.

– Ох. – Каза тя и погледна триумфиращо съседките на скамейката отсреща. – Какъв хубав следобед, нали Пепи? – Пепи не помръдна. Продължи да стои все така скован, с изправен гръб, отправил взор напред. Сякаш бе глътнал дъска. Погледът му като лазер минаваше право през лицето на Димитричка и ако луната по някаква случайност се озовеше на пътя му, щеше да промуши и нея, за да изчезне в космоса. Тъпата усмивка на човек, изгубил акъла си, не слизаше от жълтеникавото му лице, вече двадесет години.

– Уфф. – Каза Димитричка, с престорено раздразнение и сръчка лилавата Маца, до себе си. – Мацо, айде да се разменим ма, че този жива ме изпи. Виж как се е изцъклил.

– Ела до мене. – Възползва се Дида. – Ще направим място, нали Пепи? – Пепи продължи да се усмихва, без да помръдне.

– Ааа, не! Мерси, тука съм добре. – С натъртена категоричност, отвърна Димитричка. Тази пейка си харесвам. Само да не ме гледа така, че ме плаши. – И посочи Пепи с глава.
Дида миризливата отстъпи.

Как вониш, не се траеш, помисли си Димитричка, но премълча. Някои хора не се усещат и продължи. – Тъй гледаше, котката на Мариелчето, в нощта преди да се спомине, горката. Цяла вечер стена и се въртя в леглото а пустото животно, забило поглед във вратата с ЕЙ ТАКИВА очи. Седи и не мърда. Да чакаше някого. После Мариелка притихна и Бог си я взе, милата а котката се затри някъде. Затова не обичам такива погледи. Пепи, разбираш ли? Спри да ме зяпаш. Ох Божичко, сякаш ме чува. – Пепи не трепна. Дебилската усмивка все така грееше на лицето му, а той – отправил взор някъде отвъд…

Всички мълчаха. Лилавата Маца не издържа.
– Ей, бре. Ама и аз що слязох при вас, онемяхте ли?

– Айде, качвай се горе, че тясно е тука. – Не остана длъжна Чолакова, в дясно от Димитричка. – Ако искам ще говоря, ако не – няма! Тръгнала да нарежда. Ти, вместо да подканяш, си намажи косата поне веднъж като хората, че с този лилав цвят за посмешище стана.

– Ууу, че си зла. – Отвърна Маца. – Син ти пак ли за чужбина замина и сама те остави, че си толкова устата, а?

– Момичета, моля ви! – Дида миризливата реши да прекрати свадата. – Чолакова, ако ти е тясно, при мене ела. Виж, че Маца е два пъти, колкото Пепи. – Понечи да добави още нещо, но спря, веднага щом срещна гневния поглед на Маца. – Леле, Мацо, извинявай. И аз съм дебела. Голяма уста имам.

– Ти да мълчиш, Дидо! – Обади се Димитричка. Какво си го омагьосала бедния несретник. – Всички погледнаха Пепи. – Няма зиме, няма лете. Все тука при тебе на пейката. Стои и се хили. И не е Пепи, Караденизов е! Петър Караденизов! Пепи беше миризливото ти куче, дето умря преди една камара време. Да беше си взела друго. Какво се е лепнал за тебе този идиот, не знам. Как ти се молеше на времето, да се омъжиш за него. Ама ти – принцеса. И кой най-верен ти остана? Той! Като куче. Инсултът го удари и пак при тебе. Седи и се хили. Виж го, на. – Отново всички обърнаха поглед към Пепи. – А ти, докъде я докара с тази проходилка, смърдиш, та се не траеш. Само Пепи до тебе. Уважение имай. Не е Пепи, а Петър.
Димитричка млъкна. Беше прекалила. Всички мълчаха.

– Ааааа иааааа иааааа. – Издаваше гърлени звуци Петър Караденизов и се хилеше тъпо, вперил поглед напред. От едното ъгълче на устата му се проточи лига. Миризливата Дида извади от джоба си кърпа и го избърса по устата.

Йорданка Коконова, по-известна сега като миризливата Дида, се отнесе в спомени.

Беше млада и целият свят се въртеше около нея. Колко я молеше Петър да се оженят. Плачеше, ама не било писано. Не беше лошо момче, но тя заслужаваше повече. Животът и́ бе длъжен. После се омъжи за онзи мухльо, богаташкият син, щото я излъга да преспят и тя забременя. За лош късмет се оказа, че баща му нищо нямал, а малкото, което заделил, завеща на сестра му. Каква ирония. Да имаш такива очаквания а как се развиха нещата. Преди години мъжът и́ се спомина. Остана да живее с разведената си дъщеря и внучката. Внучката много я обичаше а и тя нея. Ех на Баба. С дъщеря си не се понасяха, но как да я изгони. Една кръв са. А и себе си виждаше в нея. Виж, внучката съвсем друга беше. Тя можеше повече късмет в живота да има.

Дида въздъхна. Очите и се навлажниха. Ех, живот ли бе да го опишеш. Пуста орисия. Каква болест я хвана, вече едва мърдаше краката и кръстът не преставаше да я боли. Наложи се проходилка да и́ вземат. Тя си я плати, но внучката я донесе. И хигиената занемари. Навремето чистофайница а сега понамирисва. Права е Димитричка. Единствен, бедният идиот до нея седи. През всичките години Пепи до нея остана. Сам като кукувица. Без семейство. Ей го на. И след инсулта дори. Що не го взе на времето, да я пита някой. Но, това е животът. Добре поне, че внучката отвън я извежда, да се види с кукумявките. И те като нея, изкуфели и дърти. А-ха разплатили се с живота, ама не още. Апартамента на нея ще даде. На внучката. Онази кикимора, щерка си, без наследство ще остави. Неблагодарница. Как успя така да я възпита?

– Ааааа иааааа иааааа.
– Прекаляваш, Пепи. – Назидателно изрече Дида. Отново извади кърпичката и избърса устата на несретника до себе си. Дали от инсулта, дали от идиотщината, Пепи младееше. Приличаше на хлапе. На бавно-развиващо се, поостаряло хлапе. Или просто на мъжете по-малко им личат годините. – Момичета, чухте ли за онова дете, което отвлекли и изнасилили?

Все едно някой включи осветлението. Щрак. Притихналите жени на пейките изведнъж се оживиха.

– Дете, дете, на седемнадесет години е. – Поясни Маца.

– Дете си е. – Промърмори Чолакова. – Леля и́, по новините каза, девствено било. Отличничка. Не ходело по заведения и за пример било момиченцето. Милото.

– За пари идело дума. Баща му душманин. Зарад него пребили детето. – Не остана по-назад Димитричка.

– И май изнасилено било. – Допълни Дида.

– А бе да ви кажа, дим без огън няма. Знае ли ги човек. И бащата и майката. А момичето – наркоманче и за прахчета свадата станала, четох. – Маца се облиза по горната устна и прокара език по златния си кучешки зъб, сякаш да се увери, че още е там. – Избягала с гадже а после откуп искали. За наркотици. Все едно отвлечена била. Скарали се и хайде в канавката. – Продължи тя. – Ни жива, ни умряла.

– Изнасилена. – Допълни Дида. – Изроди. Дете още, поругано.

– А за танцьорката от онова шоу, разбрахте ли? – Реши да смени темата, Димитричка.
– И тя ли изнасилена? – Разпалено попита Дида и бутна проходилката в страни, за да вижда по-добре. Кръстът я болеше и трябваше да седи облегната през цялото време, без да може да се приведе напред.

– Уфф, не мога да ви слушам глупостите вече. Айде аз се качвам да сложа вечерята.

– Каква вечеря ма? Нали син ти замина за Англия? За кого ще я топлиш? – Чолакова нищо не отговори. Бавно се изправи, като се подпираше на колене и тръгна към входа. Дърти вещици. Себе си гледайте, по-добре. – Помисли си тя.

Пепи седеше изправен, сякаш дъска беше глътнал и тъпо се хилеше. От крайчеца на устата му отново се беше проточила слюнка, но този път никой не я избърса.

– То и аз тръгвам, че много се заседяхме. – каза Маца.
– Айде и аз, да не съм сама на пейката. – Побърза Димитричка.

Дида и Пепи останаха сами.

– Ех, Пепи. Да бяхме се взели навремето. Лошо ли щеше да ни бъде? Пусти живот. Как отлетя всичко, а сякаш вчера беше. Ей го, на. – Дида извади кърпата и му избърса устата. Придърпа проходилката и с мъка се изправи на нея. – Недей да седиш до късно, чу ли?

Петър Караденизов остана сам. Както винаги. Скован, с изправен гръб, сякаш летва беше глътнал, отправил поглед някъде напред. Усмивката неизменно седеше на лицето му а бейзболната шапка само го правеше да изглежда още по-смешен. Щеше да изчака точно тридесет минути, след което да стане и да се отправи към входната врата с усмивка на лице.
Винаги чакаше. Да не би Дида да реши и да слезе случайно. Тя никога не слизаше.

На втория етаж, някой се скри зад пердето на кухненския прозорец на апартамент двадесет и две, който беше точно над пейките.

***

На следващия ден, Дида не излезе пред блока.
Не се появи и на последващия.
В сряда сутринта, черна кола спря отпред. Входната врата се отвори и четирима мъже изнесоха ковчега. Следваха ги две жени. Младо момиче и неговата майка.
От този ден никой не видя вече Петър Караденизов. Сякаш никога не бе съществувал.

Ивайло Златев, 08.08.2016

ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ

Други разкази за Малвина: МАЛВИНА.

ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ

Двадесет и три минути. Малвина пусна телефона в чантичката.
Колко да чака? От самото начало подозираше, че идеята не е добра, но вече бе сигурна. Стигна края на площада пред билетен център и се обърна кръгом. До стената пред входа, няколко кибика пристъпяха от крак на крак и сега им се отвори възможност, за пореден път да я огледат отзад, без да се страхуват, че ще ги види.
Идиотска ситуация.

Повече от час по-рано, тя си обу любимите, плътно прилепнали дънки и се завъртя пред огледалото. Знаеше, че има готин задник и панталоните го подчертаваха. Сложи си от парфюма, за който се изръси цели сто и седемдесет кинта, а после отново съблече тениската и се зарови в гардероба. Искаше да избере нещо секси, но не провокативно. В крайна сметка, изборът се свеждаше до друга тениска, така че реши, цветът да е определящ. Бялото не беше зле.

За своите двадесет и две години, тя нямаше кой знае какъв опит с мъжете, а това беше трагедия. Вечерите, които изкарваше в игра на Белот и наливайки се с бира в нечия квартира не се брояха, след като все още бе девствена.

Девствена! Самата дума звучеше ужасно и в своето отчаяние тя се лепна за Димитър. Момчето не изглеждаше зле и Малвина подходи със задната мисъл да станат гаджета, а в не толкова дългосрочен план, да премахне бремето на девствеността от себе си. После щеше да му мисли.
Само дето, онзи бе мухльо.

От половин час, Малвина опъваше тигели по влажните плочки пред НДК. Времето бе мрачно и духаше лошо. Друг, освен нея нямаше. Тя спря, за да подпре стълб на улична лампа, но така изглеждаше още по-нелепо.

Младото момиче крачеше с хубавите си крака, обути в тесни джинси, по напукания мрамор на малкото площадче. Съвсем леко криви в коленете, при всяка крачка, краката и́ се допираха едва-едва. Младостта винаги е секси. С или без червени ботуши. Малвина ги обу за всеки случай. Тя отново спря и бръкна в червената си чантичка. Извади телефона и го погледна. Стори и́ се, че усеща вибрация. Вече за десети път, последните няколко минути. По навик го мушна в задния джоб, но моментално го извади и прибра в чантата.

Някакъв тип седеше на пейка, отсреща в парка и не спираше да я гледа. Той също проверяваше телефона си често, само дето беше мъж, а те можеха да чакат. Малвина се почувства жалка.
Реши за последен път да измине разстоянието до билетен център, а после да си ходи. Забави крачка. Не искаше да се отказва, след като изгуби толкова време. Дори презервативи купи, ей така, ако се наложи. Не беше убедена, че знае как се слагат, но това щеше да уточни в движение. „Защо не открих някой мил, зрял и нежен мъж?“ – се чудеше тя.
Край. Поне опита.

Миг, преди да се обърне и по най-бързия начин да се отправи към дома си, за да прекрати унижението, тя видя младеж с прическа „Курт Кубейн“ да ръкомаха флегматично. Димитър вече я дразнеше. Да беше хукнал, вместо да се влачи с тази тъпа, пружиниращо-подскачаща походка.

– Здравей – каза той и се ухили, все едно не бе закъснял цяла вечност. За кого се вземаше? – Как си? – Продължаваше да се държи, сякаш нищо не е станало.
„Тъпак“ – помисли си Малвина.- На косъм беше – тихо изрече тя и се усмихна лъчезарно.
– На косъм за какво? – Тя остави въпросът да мине покрай ушите и́.
– Къде ще ходим? – Попита, с надежда, младежът да поеме инициативата.
– Знам ли. Може да вземем по бира и да се пуснем по Витошка… Ако ти е позволено да пиеш, разбира се. – Направи се на интересен той. – Чакай да ти кажа за новия PlayStation, който купиха на Румбата, техните… а Малвина се надяваше на секс. Не можеше да повярва.

Един безкраен час обикаляха по булеварда, а той говореше за новата игрова конзола, за отбора по баскетбол, за това колко тъпи и задръстени били момичетата от неговия клас. Когато се разминаваха с младите мъже по тротоара, тя виждаше жадните погледи, които и́ хвърляха и поне сто пъти се запита как можеше да бъде толкова отчаяна, че да се захване с дечкото до нея. Момчето очевидно, идея нямаше за какво бяха излезли и караше както си знае – с тъпи приказки за неща, които изобщо не я интересуваха. А минаваше за готин в своите среди. Виж, истинският мъж щеше да знае какво да прави.

Малвина се приближи до „Курт Кубейн“. Ръката и́ докосна неговата. Димитър се дръпна в страни.
– Знаеш ли, сетих се, че имам да свърша една работа. – Каза той. – Забравих, сори. Ще ти пиша във „фейса“. Или по-добре ти ме „add“-ни. Аз съм DimmiSexyboy, с двойно „m“ и главно „S“. – Малвина знаеше акаунта му. – Той я погледна въпросително. – Какво очаква, тя да го целуне ли? Смотаняк. Навярно утре щеше да разправя колко тъпи са женките, а сега щеше да бяга при дружката си да цъкат смотаната игра или да гледа порно и лъска, каквото там имаше да лъска. Малвина си го представи седнал пред компютъра със свалени панталони. Знаеше, че точно така ще стане. Набързо прогони видението. Усмихна се широко. Беше бясна. Най-вече на себе си. Видя камък зад момчето и за миг спря поглед върху него. После протегна ръка. Димитър на свой ред също изпъна своята. Китката му бе като риба.

– Хайде. – Тя се обърна и тръгна. Повече нямаше да се обади. DimmiSexyboy се завъртя бавно и замислено направи крачка в своята посока. Имаше чувството, че нещо изпуска. В този момент кракът му срещна камък и младото момче залитна напред.
„Колко са досадни тези момичета.“ – Помисли той, доволен, че си тръгва.

***

Двадесет и пети декември, единадесет вечерта. За ритуала нямаше определен час, стига да е след залез. Руските вещици твърдяха, че е задължително да бъдеш сам в къщата. Това можеше лесно да се изпълни, ако Малвина не разказа всичко на Петя, която поради липса на по-подходяща се водеше нейната най-добра приятелка.

Петя не бе „посветена“, нито девствена. За второто се кълнеше. Независимо, че бе само две години по-голяма, тя разбираше от мъже. Въпреки това си оставаше едно лековато и повърхностно кифле. Навярно Малвина дружеше с нея, единствено заради житейските поуки, които се опитваше да почерпи от нейните пикантни истории, в голяма степен преувеличени. Уви, софт порното, което гледаше, докато се пипа, нямаше как да замести липсата на реални преживявания.

– Огледалце, огледалце, я кажи… – Малвина погледна Петя сериозно.
– Не е смешно. Ама никак. – Каза тя и видя как усмивката на нейната приятелка, замръзва на лицето и́.
Момичетата седяха коленичели между две големи огледала, поставени едно срещу друго в средата на стаята.

– Уф, че си СКУЧНА!!! Какво очакваш да стане? – Петя погледна Малвина. – Да видиш мъжа на живота си? Или оная му работа докъде стига? Много си особена, да знаеш. Ако не беше такава надута, досега някой да те е изчукал. Огледалце, огледалце… Глупости. – Петя тръгна да се изправя на дългите си, кльощави крака, стиснала устни в сърдита гримаса. От продължителното седене, тялото и́ бе сковано и тя неволно бутна огледалото зад гърба си. То бавно се наклони назад и преди Малвина да успее да го хване, започна да пада сякаш на забавен кадър. Малвина застина с протегната ръка. Стори и́ се, че стъклото се пръсна на малки парченца, още преди да докосне пода, веднага щом тунелът, образуван между двете огледални повърхности се разруши. Тя вдигна поглед към Петя, която изглеждаше така, все едно бе видяла призрак. Малвина се завъртя бавно към здравото огледало. Нещо ставаше със стъклото. Там, където преди малко беше тунелът, сега имаше тъмно, опушено петно. То постепенно се смаляваше докато стъклото не възвърна типичният си вид.

– Какво беше това? – Извика тя на изправеното, пребледняло като платно, момиче. – Петя! Какво беше това?
– Не знам. Не съм сигурна. – Произнесе, като в сън, Петя. – Сякаш… тунелът изчезна, малко преди да се пръсне огледалото… и тъмна сянка се появи на негово място… някой се огледа. Образът бе толкова неясен. Стори ми се, че видях фигура да седи до теб, с лице към огледалото. За миг я зърнах. Може да се лъжа… Страх ме е. Искам да се махаме. Моля те.
Петя се наведе и хвана Малвина за ръка.
– Моля те Вини.

Малвина погледна здравото огледало. Вече нищо не личеше. Знаеше, че не е игра на въображението.
Изведнъж всичко и́ се стори много зловещо. Цялата тази история, на връх Коледа, огледалата, неадекватното поведение на Петя (сякаш не я познаваше) и глупавата идея да се занимава с това ужасно поверие, забавлявало руските девойчета на село.
Жълтата светлина от лампата засилваше тягостното настроение.

– Вини, моля те! Хайде да се махаме! – Петя все още я стискаше за китката, забила нокти до кръв.

Малвина си пое шумно въздух и издиша бавно, като изду бузи. Изправи се и погледна в лицето своята приятелка. Тя бе толкова красива и някак… по детски изплашена. Разбираше защо я харесват момчетата. Искряща и чиста невинност струеше от нея, а закачливи светлинки горяха в очите, ако спечелиш сърцето и́. Малвина я харесваше. Дали не бе влюбена? След всичката интимност, която споделяха. Прииска и́ се да я целуне, но се въздържа.

– Много загазихме, Петя. Ужасно я оплескахме. – С бързи крачка те се отправиха към вратата. Преди да тръгнат, Малвина метна скъсан чаршаф върху здравото огледало, който беше приготвила по-рано.

***

– Искаш ли да отидем у нас? – Петя трепереше, бледа като лист, все още под въздействие на случилото се. – Паркирах наблизо. Една бира не пречи, нали?
– Няма да помогне.
– Кое няма да помогне? Вини, плашиш ме още повече. Какво беше онова, дето видях? Мислех… мислех, че всичко е на шега.
– Никога не е „на шега“. Аз съм виновна. Хайде обувай се и да изчезваме. После ще ти обясня. Цялата настръхна, нали?

На излизане Малвина си наплюнчи пръста и го избърса във вратата, като го прокара вертикално надолу. Надяваше се да запечата апартамента и това, което се криеше вътре, докато измисли какво да прави. Дано проработи.

Тука остани, нареждам,
Тука остани, заключвам,
Тука остани.

– Тихо промърмори, почти на себе си. Беше изключително важно да го произнесе на глас, за да придобие материално изражение. В този момент, човек, надарен с подходящото зрение, можеше да види голяма черна, островърха шапка на главата и́. Непросветените нямаха този шанс.

Младата вещица стисна Петя за ръката и я повлачи след себе си, по стълбите надолу. Беше крайно разтревожена.

***

– Петя, побързай с този ключ, майка му стара!
– Секунда Вини, вече сме у дома. Толкова съм изморена…

Малвина не искаше да тревожи излишно своята приятелка, но ако Петя бе способна да добие представа за онова, което тя виждаше с периферното зрение, щеше да изпадне в истерия.

Леко в страни и назад от двете момичета, на ръба на стълбищната площадка, точно до парапета седеше малко, бяло куче и гледаше в тях. По-точно не беше куче, а нещо като мъгла с формата на куче. Малвина го мярна с крайчеца на окото си, а когато се обърна нямаше нищо.

– Какво е станало с осветлението?
– Преди си работеше. – Отвърна Петя, без да се замисля. – Бравата заяжда понякога. Готово.

Влязоха в апартамента.

Впечатление в коридора, правеха шкафовете, натъпкани с кутии за обувки и разбира се, пълни с обувки, които Петя често забравяше какви са. Ето защо на пода се търкаляха поне три или четири чифта, които младото момиче беше извадило, за да може да избере какво да обуе. Върху някои от кутиите имаше надписи.

ЧЕРВЕНИ, КОЖЕНИ. СВАТБАТА НА БЕБО

Или

СЛАДКИТЕ САНДАЛКИ ОТ АМАЗОН

Последните, между впрочем, обу само веднъж, понеже се оказаха малки, но сърце не и́ даде да изхвърли.

Малвина влезе и настъпи чифт пантофи. Прокара ръка по стената и щракна ключа. Нищо. Все така тъмно. Бързо затвори и се облегна на вратата.

– Петя, искам да си плюеш в ръката.
– Какво?!
– И аз бих го направила, но апартаментът си е твой. Хайде, по-бързо.

Петя с неохота се подчини без да се престарава. Малвина я хвана за китката и избърса дланта и́ в касата.
– Добре. – Каза тя. – Въже от конски косми не ти се намира, нали? – И се усмихна широко. – Забрави.
На пода лежаха захвърлени някакви панталони и Петя се оплете в тях, залитайки напред. Момичетата се сблъскаха и строполиха на земята, избухвайки в смях.

– Какво беше онова нещо у вас, Вини?
– Не знам. Когато поставиш две огледала едно срещу друго под определен ъгъл, между отраженията се образува тунел. Всъщност два тунела, зависи кое огледало гледаш. Понякога в тунела може да видиш бъдещия си мъж… или просто някой да премине при теб. Аз не открих жениха си, но ти видя нещо, нали? Утре ще се обадя на госпожица Силвия. Да лягаме искаш ли?

– Искам. – Малвина умираше от страх, но замълча. Можеше да усети паническия ужас в душата на Петя, която с големи усилия се опитваше да го контролира. Браво на нея! Те лежаха на студения под, все още с палтата. Малвина се обърна на страна и отмести с ръка перчема от лицето на своята приятелка. Съвсем лекичко се усмихна.
– Да ставаме и да махаме тези дрехи. Утре ще го мислим. Свещи имаш, нали?

***

Петя свали дънките и остана по бикини. На оскъдната светлина от пламъка, цветът трудно се различаваше. Бръкна в някакъв шкаф и извади дълга, широка, тениска. Небрежно и без никакво театралничене нахлузи през глава дрехата.

– Изгаси свещта, да не се запалим! – Каза Малвина, която вече топлеше леглото. Тя наблюдаваше момичето пред себе си, залисана от грацията в нейните движения.

Петя притежаваше тялото, за което Малвина само мечтаеше. Вярно, че гърдите бяха твърде малки, а краката прекалено слаби, но изглеждаше толкова елегантна, толкова фина. Младата вещица не можеше да откъсне поглед от нея. Затвори очи и се опита да прогони мислите. Не искаше да урочаса своята най-добра приятелка по невнимание.

Петя духна свещта и се вмъкна под завивките. Във въздуха се разнесе миризмата на тлеещ фитил.

– Вини, кажи нещо…
– Какво да кажа? Радвам се, че сме тук, двете. Особено след всичко, което се случи тази вечер.
– Разкажи ми за мъжете. – Петя се обърна към нея. – Ти сериозно ли не си целувала момче?
– Ъ-хъ.
– А момиче?…
– Имаш в предвид по ОНЗИ начин?… Не, не съм.
– Да те науча ли? – Петя се приближи. Малвина усети дъха и́, топъл и приятен. Всъщност нямаше нищо против да изпита малко близост. Тялото и́ жадуваше за това от дълго време. Можеше да усети топлината, която излъчваше момичето до нея. Петя я докосна леко по рамото. После бавно спусна ръка надолу към гърдите и спря, когато усети зърното на Малвина под тениската. Завъртя пръст около него, като едва го допираше.
– Научи ме. – Прошепна със закъснение, Вини. – Научи ме.
Устните им се сляха.

***

Малвина се събуди от слаб, дращеш звук, който в първия момент не разбра откъде идва. Погледна към Петя, която лежеше по корем, с ръка, провесена от леглото. Чуваше дишането и́, едва доловимо, равномерно. Опита да се абстрахира от страничните шумове и напрегна слух до краен предел… Нищо. И точно, когато реши, че напразно се тревожи, отново го чу. Идваше от коридора. Някой драскаше по външната врата с нокът или нокти. Спря… и пак започна. Сякаш малко животно удряше с лапи по вратата, скимтеше и се „молеше“ да му отворят.

Трябваше да се обади на госпожица Силвия.

Притеснена, тя се изправи в леглото и бавно спусна крака на земята. Внимаваше да не събуди момичето до себе си. Стаята беше изстинала и тялото и́ настръхна. Огледа се за тениската, която по-рано, използваше за пижама. В този момент отново се разнесе характерният звук, но по-ясно. Някой търсеше внимание.

С походка на котка, младата вещица тръгна към вратата. Бледата светлина от прозореца осветяваше нейното голо тяло. Черната, островърха шапка беше на главата и́.

– Вини, къде отиваш? – Сънено, промърмори Петя. – Не ме оставяй.
– Да пишкам. – Каза Малвина. – Веднага се връщам. – И тихо излезе от стаята. В коридора вече нищо не виждаше. Спря и се ослуша. Приглушен и едва доловим звук от преминаваща кола, долетя от улицата. Това я отпусна и сякаш разсея мрака. За съвсем малко. После чувството за клаустрофобия, което я обземаше в тъмни пространства се върна с нова сила. Очакваше всеки момент някой да протегне ръка и да я сграбчи за рамото. Пое дълбоко дъх и почти безшумно издиша. За пореден път се ядоса на себе си, че не се обади на госпожицата, когато можеше. Сега дори не знаеше къде остави телефона. Голяма червена лампа, алармираше в главата и́, че не е сама. “Само спокойно!“ – прошепна си тя. Опря ръка в стената и тръгна към входната врата. Настъпи дреха на пода. Пръстите и́ докоснаха бравата и тя инстинктивно ги сви. Нищо не чуваше. Убедена, че не трябва да го прави, пристъпи напред и допря ухо до вратата. Затаи дъх.

Навярно стоя минута или две така, замръзнала в напрегната поза, леко приведена. Нищо. А може би наистина си въобразяваше? Мислите и́ отново се върнаха към Петя. Виж ти как се развиха нещата. Отстъпи назад и тръгна към спалнята, внимавайки да не се оплете в панталоните, захвърлени на пода. Нямаше търпение да се върне под завивките и да гушне своята приятелка. Колко прекрасно беше да усеща тялото и́ близо до себе си.

Едва направила няколко крачки, познатият звук от драскане я върна в реалността. Ясен и отчетлив. Сърцето на Малвина спря. Още преди да осъзнае случващото се тя чу тихо скимтене от към стълбищната площадка. Повече не и́ трябваше. Хукна напред и влетя в спалнята. Затвори след себе си. Петя стоеше седнала в леглото и гледаше с широко отворени очи.

– Вини… не сме сами, нали? – Ужасът просто се лееше от слабото, изопнато тяло.
– НЕ! – Малвина легна и се зави. Петя се мушна под завивките и се сгуши до нея.

***

Силвия отвори очи. Представа нямаше колко е часът, но знаеше, че минава три. Пробва да си спомни какво я събуди, но без резултат. Навярно лош сън. От опит знаеше, че не след дълго, посланието ще изплува на повърхността. Можеше да бъде дума, незнайно как заседнала в главата или натрапчив рефрен от песен. Скоро щеше да разбере. Само да внимава за неща, които не се вписваха в общия контекст:

Вечерта мина чудесно. Със сестра си се срещаха твърде рядко, за да си омръзнат. Колко са пораснали децата… Силвия нямаше потомство и това, навремето много я потискаше. Сега вече се примири. Дори подарък получи. Е, то беше ясно. Все пак се престори на изненадана, въпреки, че никой не и́ повярва. Онзи ден Малвина също и́ направи подарък, а тя не можа да върне жеста. Вини беше като дъщерята, която никога не е имала. Жалко, че не прие поканата да празнуват заедно Коледа. Децата и сестра и́ много щяха да се зарадват. Каза, че имала работа…

Силвия се изправи рязко в леглото. Трябваше да тръгва, при това веднага. Нямаше време да буди сестра си. Тя щеше да разбере. Все пак откъсна лист от тефтера до нощната лампа и надраска:

НЕ СЕ ТРЕВОЖИ!

Вини се нуждаеше от нейната помощ.
На излизане, Силвия сложи на главата си черната шапка. Тихо затвори и се затича по стълбите.

Ивайло Златев, 29.06.2016

СИЛВИЯ

СИЛВИЯ

За толкова време се научих да разпознавам мъката. Като остра миризма е. Като ярка, силна светлина. Излиза от сърцето, излива се през очите, лъчиста енергия, която трепти около тялото, а когато е наситена, обгръща душата, плътна като отчаяние. Отразява се в хората, заобикаля ги, но други… минава право през тях, камбана, която бие в гърдите, танцува в резонанс, вибрира с твоите струни, дълбоко отвътре, за да се вмести в една мъничка сълза, която ще избършеш или по-добре ще оставиш да изсъхне, също като надеждата. Животът е казал сбогом, малко преди да си замине. Очите не лъжат. Никога!

Силвето седеше сама срещу лъскава витрина, някъде в мола и не сваляше поглед от претрупания със стока щанд зад стъклото.

Младо момиче, с права черна коса, бяла риза и много тесни дънки се усмихваше лъчезарно на всеки, влязъл в магазина и с още по-голяма усмивка го изпращаше на излизане. Навярно много щяха да се върнат, ей така, за да поговорят с девойчето. Пуста младост. Силвия утре щеше да навърши седемдесет години. Кога мина това време, Боже. Мислите и́ трескаво прехвърляха спомени. Мирисът на трева в градината и трепета от първата целувка. Слънцето, изгарящо очите и́. Колко красива бе в онази рокля, дето майка и́ уши. Животът едва започваше.

Как позволи всичко да се изплъзне и старостта да го открадне?
Погледна младото момиче зад стъклото и очите и́ се напълниха със сълзи. Навярно и то сега откриваше живота, както някога тя. Навярно една любов щеше да пламне точно днес и да лумне в пожар за цял един живот, докато смъртта ги раздели.

 

Силвия седеше на пейката, вече час и определено привличаше внимание. Старица, дошла от друг свят. Облечена семпло, но не бедно, подобно всяка жена на тази възраст, която не се е „запуснала“, тя изглеждаше спретнато.

Чисто, светло палто, без нито едно петънце, купено от магазин за конфекция, преди петнадесет години. Черни, лачени пантофи, с ток, който сега отново излизаше на мода. Накъдрена, червеникава коса. (Още използваше онези, металните ролки с дървено топче на края и ластик, които се киснат в гореща вода, преди да се сложат.) Малък „златен“ часовник с кожена каишка, плътно стегната на лявата китка и ярко-червено червило, контрастиращо на светлата и́, изпъстрена със старчески петна кожа. На главата си имаше плетена, кафява баретка, килната леко на една страна и разбира се – чантата. От години я носеше единствено на празници и погребения. Черна и лачена. Дръжките бяха напукани, но иначе нищо и́ нямаше. Времето не прощаваше.

Сети се за деня, когато я купи. Тя и нейният Петьо. Щеше да навърши петдесет и пет. То в онези времена всичко по битаците се намираше.
– Турска – каза злобната Стояна от партера, когато разбра от къде са я взели.
– Турска, но добра. Турците и те хубави неща правят, не само боклуци – опита да се защити Силвия.

 
Без да сваля поглед от младото момиче, Силвето протегна ръка и докосна черната, поовехтяла чанта, до нея на пейката. Колкото да се увери, че още е там и да задържи спомена по-дълго. После той избледня, но емоцията, съживена след петнадесет години, остана.

– Госпожо? Госпожо? Чакате ли някого? – Възрастната жена се бе унесла в мислите си. Не разбираше какво става. – Госпожо, госпожо.
Млад мъж с униформа, стоеше леко наведен пред нея и се взираше в лицето и́.
Силвия прогони спомените.
– Какво има, младежо? – едва промълви.
– Чакате ли някого?

Дали чака някого? Нямаше кого да чака. Просто искаше да усети живота още веднъж. Да почерпи от неговата свежест и омая. Тук сред младите. Искаше да чуе тяхната глъчка, да изпълни дробовете си с дъха и мириса на тяхната жизненост.

– Не господине. Никого не чакам. Простете за неудобството. – Силвия се изправи бавно, подпирайки се на коляно. Усмихна му се едва забележимо, сякаш за да се извини, но мислите и́ бяха отлетели. Подръпна леко яката на палтото, за да стопли гърдите си, по скоро от притеснение, отколкото че усещаше студ и тръгна към изхода. Прииска и́ се да погледне слабичкото момиче зад витрината още веднъж. Сякаш щеше да види себе си. Един последен опит да върне надеждата в душата си. Да върне вярата, че животът е мъж, паднал на колене пред теб и протегнал ръка.

– Госпожо! Забравихте си чантата.
– Ах. – тиха въздишка се отрони от старческите устни. – Благодаря Ви, младежо. Благодаря Ви.
Силвия погледна към витрината. Момичето я наблюдаваше и се усмихна щом срещнаха погледи.
Сърцето на жената се изпълни с благодарност.

***

Лео се отърка в краката и́.
– Почакай, миличък, само минутка.

Силвия затвори входната врата и щракна резето. Посегна към ключа за лампата, но пръстите и́ се свлякоха по него, без да натисне копчето. Нямаше нужда от светлина. Бе у дома си. В техния дом!
Съблече палтото и бавно го окачи на закачалката. Прокара длан върху ревера, все едно искаше да усети плата. Допирът с материята отново извика спомени, мили и ярки.

– Ето тук ще я поставим, дано Лео не я издере, само. – Каза Петьо и се наведе, за да пъхне пръсти под ръба. Тя придържаше горния край.
Толкова бяха чакали тази пуста закачалка. От онези, хубавите, с голям кожен гръб, рафт за шапките и шкафче за обувки.
– Ама хвани и ти от другия край, де, наведи се! Няма да падне. – Подкани я той.

Силвия тръсна леко глава. После ходиха и купиха ново бомбе, че бива ли така, нова закачалка и стара шапка. Не върви.
Безброй чудни моменти, имаха заедно. Цял един живот.
Тя виждаше мъжа си навсякъде. Сякаш никога не си бе тръгвал. В кухнята, в дневната, на терасата. Колко въртяха онази антена, за да хванат втора програма. В радио сянка изпадали, така каза. Миличкият нейн. Ако можеха стените да говорят… но как само със спомени ще живееш?

Лео Четвърти се отърка в нея, за да я подсети, че трябва да остави палтото и да му сипе в купичката още гранулки.

– Трай миличък. Виж какво си направил тази закачалка. Кожа не остана по нея. И дъска ти донесохме, ама ти не. Тука ще си точиш ноктите. – Наведе се и го погали зад ушите. Котаракът се притисна в ръката и́.

Господин Лео Четвърти. Първият писан беше Лео. Години след като го намериха, една студена януарска вечер, Силвия посегна да му се порадва а той не помръдна. Пухкавото тяло беше студено и вкочанясало. Замина си в съня, на рафта под телевизора.
Последва вторият Лео. Оранжев хубавец. Него кола блъсна. Не изкара дълго, горкичкият.
Миша, също не се задържа много. Отидоха червените завеси в хола и го пратиха да гостува при майка и́ на село. Една котка в повече, там нямаше да пречи. Но как без домашна животинка и ето: Лео Четвърти. Така, за благозвучие, нали четвърта маца в дома беше. Сива улична, превъзходна.

 

Силвия бръкна в шкафа под мивката и извади пакета с котешка храна.
– Много ти давам, миличък, но какво да те правя. Само ти ми остана. – Седна на стола и приглади мушамата на масата с ръка.

Вече три месеца, откакто си замина Петьо. Господ си го прибра. Бог наказва тези, които обича. – Така говореше баба и́.

Две години се бориха с рака. Две дълги и мъчителни години. Толкова надежда, толкова молитви, но така му било писано. Бог обича всички ни и неведоми са неговите пътища. Какво ли не пробваха. Всякакви билки, всякакви отвари. Последния месец изкара до леглото, стиснала за ръка единствения човек, когото обичаше с цялата си душа. А той мълвеше:

– Боже, изгони болката, Боже, изгони болката, Боже, изгони болката… – Сякаш, тя, болката, човек беше. И така докато морфинът го отнесе в своето царство на сънища. Какво ли е сънувал нейният Петьо? В началото по една ампула на ден, много скоро по две, после през няколко часа.

Тя седеше до леглото и гледаше как любимият спи. Броеше часовете покой, които оставаха, дарени от морфина и се взираше в гърдите му. Дишането бе толкова леко, че завивката едва-едва се повдигаше.
Силвия седеше до леглото, гледаше завивката, затаила дъх и се молеше. Моля те, Боже, вземи го при себе си. Да не се мъчи повече. В съня му го вземи. Гледаше завивката втренчено и се молеше да не се повдигне отново. После плачеше в кухнята.
Как щеше да живее сама?

 

Един прекрасен пролетен ден, за пръв път след седмица дъжд и облаци, небето се разтвори и слънцето озари цялата земя.
В този ден, Животът с вик на неописуема агония, напусна изнемощялото старческо тяло. Лео се бе скрил в банята.

Силвия остана сама, както никога до сега.

От тогава насетне, битието и́ се превърна в черупка на един изгаснал живот, нейният. По някое време реши да ходи в мола, сред хора да бъде, но всички и́ се струваха сенки от един чужд свят, в който нямаше място за нея. Душата и́ отлетя, заедно с последния лъч светлина, в деня, когато Петьо си тръгна, за да го намери там на небето и отново бъдат заедно.

***

– Хайде Лео, миличък. Не е страшно. Моля те. – Силвия го побутна лекичко. Сивият котарак не мърдаше. Беше извил глава назад и я гледаше в лицето. – Хайде душко, че ме заболя кръстът така, наведена. По стълбите надолу и пред баба си Мара да спреш. Тя е дърта вещица, ама тебе харесва. Ще те прибере. По мириса на пържени кюфтенца ще я намериш. И да легнеш на изтривалката, и да не мърдаш от там. Все ще излезе и ще те види. Горката и тя самичка, приятелче ще и́ бъдеш, нищо, че е проклета. Тя за пред хората само.

На Силвия сърцето и́ се късаше, но не искаше да я намерят с изядено от котката лице. Животинка – истински звяр.

– Сбогом миличък. Хайде да те видя. – Лео се бе вторачил в светлите и́ очи. През годините те смениха леко цвета си и станаха по-сиви. Някога бяха сини, като небето, където сега бе любовта на живота и́.
Тя докосна дебелия писан по гръбчето за последно. Прокара ръка към опашката и леко я стисна. Мяо, сбогува се Лео. Мигна с очи и тръгна надолу.

 

Силвия заключи и отиде в спалнята. Приглади с ръце белите си коси и седна на ръба на леглото. То изскърца. Нейната половина винаги скърцаше. Така и не изхвърлиха тези пружини. Колко време се каниха матраци да купят, ама хайде. Пресегна се и взе черно-бялата снимка, поставена в дървена рамка на шкафчето. Двамата, преплели ръце, отпиват от чашите с вино. Той с красива, черна коса, а тя в бяла рокля, повдигнала сватбеното було пред лицето си. Колко млади и хубави бяха. Старата жена бавно легна по гръб и изпъна роклята, за да няма гънки, постави снимката върху стомаха си и кръстоса ръце върху нея. Вече нищо не я задържаше, той си бе отишъл. Боже, не живяха зле. Никак даже. И детенце си имаха, дъщеричка. Сега пораснала, някъде из широкия свят, да търси своето щастие. Отдавна спря да се обажда. Веднъж на Нова година и веднъж на Велик ден. Не винаги. Животът и нея завъртя, не и́ се сърдеше. Силвия затвори очи и прогони мислите от главата си.

***

Двамата седяха в кино „Ленин“, хванати за ръце а на екрана пред тях, един подир друг минаваха кадри от живота им: Първата целувка в градината на село, неделните следобеди, когато ходеше на свиждане в казармата, старата Жигула и палатката на плажа. Всичките онези вечери, когато излизаше от завода и с поглед го търсеше, къде ли стои, дошъл да я посрещне на портала…

Ангел слезе от небето и целуна Силвия по челото.

***

Милият Лео. Никъде не отиде. Върна се и легна върху изтривалката пред вратата а после не мръдна от там, докато съседите не дойдоха, за да разбият ключалката.

Ивайло Златев, 22.04.2016

РЪБЪТ

This slideshow requires JavaScript.

РЪБЪТ
(13ти ФЕВРУАРИ)

– Уффф, Иво. Забравих термобельото.
– Моля?
– Термобельото. Остана вкъщи.
– Клинът?
– Не, горната част. Сигурна бях, че съм го взела.
– Стига бе. – Замислих се. – Ще ти дам моето. Аз ще облека старото поло, а отдолу вълнен потник, като едно време.
– Ще ти бъде студено.
– Знаеш, че нося на студ.

Леко се подразних от факта, но в крайна сметка ставаха такива неща. Една зима се ка́чих на Ботев само по тениска и яке без подплата. Как не замръзнах в онази виелица.

– Ако искаш лягай. Десет и половина е. Утре ставаме в четири. Уговорката с Митко е за пет без петнадесет а при б’ат Арни (другия Иво) ще бъдем в пет. Избирам инвентар, нагласям раницата и съм готов. Осмицата взе, ли? Карабинери, лента? Прибра седалката, нали?
Не получих отговор. Таня също се ядосваше.

***

1:30 след полунощ. За сън почти не остана време. Само при мисълта за трите часа шофиране и незнайно колко дългото изкачване на ръба, ми се искаше да вдигна телефона и съобщя на всички, че никъде няма да ходим. Последната седмица не спах много а сега имах пред себе си два часа и половина. Какво се бавех още? Сигурен бях, че другите отдавна са легнали и ще бъдат отпочинали, за разлика от мен.
Изнесох раницата в коридора, метнах якето върху нея, изгасих лампата и си легнах. Как мразя да става така!

***

Първо будилникът звъня.
Стара руска „Слава“. Пет минути преди телефона. Обикновено е трудно да се нагласи прецизно, защото чертичките на циферблата са през две минути, а механизмът не е от най-точните, но съм свикнал.
После телефонът. Ако никой не го спре, ще свири отново и отново.

4:15, Таня стана и отиде към лампата.
– Светвам. – Бързо успях да покрия с ръка очите си. Не исках да напускам топлото легло. Къде бях тръгнал? Губех всякаква мотивация само при мисълта за предстоящия ден.
Просто трябваше да се изправя. След десет минути щях да се чувствам по-добре.

Излязох от банята, с ясното съзнание, че вече закъсняваме. Може би половин час а може и повече. Смятах да направя сандвич и да хапна преди тръгване. Тайно се надявах, Таня да се е погрижила.
– Иво?
– Да.
– Забравила съм гетите.
– МОЛЯ?
– Забравила съм гетите. – Това не ми хареса. Първо термобельото, сега тъпите гети. Зачудих се какво да правим.
– Еми… без гети тогава. Вятърът ще е отвял снега. – Сам не си вярвах. – Ще вземеш моите.
Таня се замисли.
– Да питаме б’ат Арни? Нали имаше някакви стари? – Вече набирах номера.

***

От всички нас, единствено Митко бе наясно как да намерим началото на траверса. Прерових „мрежата“ – без резултат. „Веднага преди Голямата лавина“. Само да знаех, къде е въпросната Голяма лавина…
– Митак, няма да се разсърдиш, нали?
– Не, разбира се. – По пътя от хижата се задаваше скиор в червени дрехи, може би спасител.
– Извинете, за ръба, от тука, нали?
– Джамджиев ръб? Право нагоре. Вие до къде?
– До Вихрен.
– До върха?! Късмет! – Човекът напъна щеките и продължи надолу.

Свалихме раниците и започнахме да се приготвяме. Обух седалката и закачих инвентара, защото не исках да правя цялото упражнение по-късно, с котки на краката и вероятно на стръмно. Таня и Митко харесаха идеята. Още повече, железата нямаше да тежат върху раменете а на кръста.

Времето изглеждаше тихо, въпреки прогнозата, която определяше деня като възможно най-ветровития за седмицата. Над 2000м обещаваха вятър със скорост 90км/ч и повече, а това беше сериозно. Надявах се да не е вярно. Много често предварителната прогноза се местеше с ден-два. Кой знае?! И друг път сме ходили в силен вятър, но определено не беше приятно, движехме се по-бавно и със сигурност рискът от инциденти се увеличаваше.

Учудващо, Иво се мота най-много с котките. Често аз съм по-бавният. Пет или десет минути след всички ни, той беше готов. Това ми направи впечатление. Каза, че били някакви специални. Взел ги изгодно от Австрия, защото са две леви. Но нали е майстор, оказало се, че когато обърне едната тя става и за дясна. Изглеждаха много стабилно, с оранжеви зъби.

Б’ат Арни поведе групата. Наложи се да подбираме маршрута си, заради дълбоките навявания в страни от пътя.
– Мога ли да взема „сапунерката“, за да снимам нагоре? – Таня ми я подаде.
Шегувахме се и настроението бе на ниво. Споменах, че Валтер Бонати, излизал в планината по риза, а когато било студено, закопчавал последното копче. Беше забавно.

Наближаваше единадесет. По-скоро единадесет и половина.
Митко спомена, че навремето качвал ръба и слизал за десет часа. Искаше ми се да не е много сложно. Със сигурност щяхме да се връщаме на челници.
Вървях последен. Обикновено съм в началото или края. Не обичам да съм по средата. Когато сме двама няма как да си в средата, но ако има трети, предпочитам да съм отзад. Вървя и снимам, когато мога. Pentax-a натъпках в раницата. Ако спрем някъде и не ме мързи можеше да го извадя, но за изкачването бе по-удачно да е прибран. Поне нямаше да ми разваля баланса. Малкото Sony сложих в джоба на гърдите. Лесно за обслужване. Вторият комплект батерии за GPS-a бяха на топло в чантата на фотоапарата, но не вярвах да се наложи да ги използвам. Докато се изкачвахме между дърветата, включих Garmin-a, за да запиша пътеката.

Озовахме се на открито, в началото на реброто към Джамджиев ръб и погледнах в ляво. Голямата лавина изглеждаше внушително. Огромен улей, който в долната си част ставаше тесен. Концентрирах се върху ходенето. От самото начало изключително стръмно. Очакваха ни близо 1000м де-нивелация.
– Хей, Таня. Спри да те снимам. – Тя спря и се обърна. – На пред гледай.

Тук вече се усещаше вятърът. Все пак не мисля, че беше 90км/ч. Преди няколко дена, докато проучвах маршрута, намерих снимка на целия ръб и околността, придружена с описание. Опитах се да възстановя детайли в паметта си.
Времето ставаше все по-мрачно. Температурата, навярно, малко под нулата. Забих поглед в земята и продължих нагоре, с цел да настигна останалите.

Измина час, откакто вървяхме. Все така стръмно, един след друг. Междувременно, поривите на вятъра започваха да ме притесняват. Спрях и се обърнах назад. Извадих сапунерката, колкото да направя една снимка за протокола. Изглеждаше толкова стръмно! Как щяхме да слизаме по тъмно, представа си нямах. А същинската част предстоеше.
Неусетно наклонът намаля и се оказахме върху нещо, подобно на плато. Спомнях си го от фотографията. Важно бе да стоим отгоре, внимавайки да не слизаме в ляво, където бе Голямата лавина или в дясно.
Спрях да мисля за това и опитах да се концентрирам върху поривите на вятъра. Опитах да отгатна, кога ще бъде следващият, за да реагирам максимално бързо с щеките, в усилие да се задържа изправен. Снегът беше издухан и на места се показваше жълтата трева.

Аз, Таня, Митко и Арни. Някъде пред нас, от облаците сняг, които виелицата умело създаваше, изплуваха високи, черни скали. Бе толкова стръмно, че за да ги обхвана с поглед, трябваше да гледам нагоре. Опирах главата си в раницата и вратът ме заболя от напрягане.
С Таня изостанахме леко.
– Ще ми извадиш ли маската от горния джоб? Очилата ми замръзват и нищо не виждам.

Скоро настигнахме останалите. Знаех, че в началото на ръба има паметна плоча и се оглеждах за нея.
– Не е тук. – Каза Митко, досетил се, какво търся. – Има още. Спираме да се облечем и хапнем на бързо.

Вятърът вилнееше. Намерихме голямо скално образувание и всички се прикриха зад него. За мен не остана място. Преместих се в страни, като измърморих нещо, ядосано. Изобщо не мислех да слагам дрехи отгоре си. Щях да изям един сандвич и това е. И малко вода.
Хлябът, доволно сух. Две филии с риба тон по средата. Можеше поне, лютеница да намажа или кисела краставичка да сложа, но пусти мързел. Няма да ми бъде за първи път, дебели филии да ръфам. Дано не счупя зъб, че и това се е случвало.

Отхапах кората и я изплюх. Изобщо не докосна земята. Вятърът я поде и тя започна да левитира пред мен, нагоре-надолу, отдалечавайки се. Стори ми се зловещо. Дори много. С всяка крачка по пътеката, с всяка изминала минута, планината ставаше все по-сурова и по-неприветлива. Предупреждаваше ни.
Дръпнах връзката на раницата и щракнах катарамата на капака, когато някой извика:
– Хващай, хващай!
Забих пикела, за да не падне и се обърнах към склона. Нещо голямо и червено лежеше на снега десетина метра по-долу. Какво беше?
– Пухенката, на Таня пухенката! Дръж я! – Веднага стоплих.
В тази виелица не е трудно да изпуснеш каквото и да било. Още повече с голяма площ и толкова леко. Извъртях се към скалата и натиснах раницата към земята. Щеше да бъде жалко ако и тя тръгне по склона.

Отново се обърнах и погледнах там, където преди малко видях якето. Нямаше нищо. Това беше ужасно. Да изгубиш пухенка! Хукнах надолу. Ставаше все по-стръмно. Слизах от платото и навлизах в широк улей на север от Голямата лавина. Задържах се върху снега само с последните два зъба на котките, на пети. Иво ме следваше. Таня и Митко се изгубиха в мъглата.
– Едната ръкавица също отлетя. – Каза б’ат Арни. – Оглеждай се и за нея.
Уви, нищо не виждах. Дори храсти липсваха. Нямаше никакъв смисъл да се навлиза повече в улея. Стръмно и опасно. Бяхме петдесет метра под останалите.
– Виждам я, ръкавицата! – Иво сочеше някъде пред себе си. Аз нищо не различавах.
– Къде?
– Чакай, ще я взема. -Каза и се изстреля надолу.
Минути по-късно го видях да идва към мен, с ръкавица в ръка. Не се сдържах. Фигурата му се губеше в снега, който вятърът завихряше метър-два над земята. Щеше да се получи добър кадър. Извадих Sony-то и направих няколко снимки.

Създалото се положение бе изключително неприятно. Можеше да се върнем, но всички мълчахме. Предполагам си го мислехме. Първо термобельото, после гетите, късното тръгване, а сега пухенката. Поредният лош знак. Какво още търсехме тук?!?
Събрахме се заедно. Таня бе облякла връхното яке и нахлузила дебелите лапи. Знаех, че много лесно и́ замръзват крайниците. Затова винаги носеше много дрехи.

– Вземи моя полар. Голям ти е, ще го облечеш върху якето. – Казах без да се колебая.
Аз носех вълнен потник, поло и мембрана. В раницата памучна тениска с къс ръкав, за извънредни ситуации. Знаех, че държа на студ. Все пак Валтер Бонати е ходел по едната ризка само. Сигурен бях, че не е вярно.

– Вземи моя полар. Хайде! – Повторих отново, по-настоятелно. Отворих раницата и го извадих. Таня го облече. Заприлича ми на човечето на Мишлен.

Извадихме въжетата и започнахме да ги размотаваме. Щяхме да направим две свръзки, с аргумента, че така ще се движим по-бързо, отколкото ако всички сме вързани заедно. Не знам, дали това бе по-доброто решение. Иво и Митко, аз и Таня.
Все още мислех за отлетялата пухенка и за знаците, които ни съпровождаха от самото тръгване. За силния, ураганен вятър и цялото начинание. Никой, обаче не изглеждаше разколебан.

Нещо се замотах с въжето. Двадесет и седем метра на двама човека. Прекалено дълго. Просто трябваше да направя възел в единия край, да измеря приблизително десет-петнадесет метра, втори възел за мен а остатъка от въжето в раницата. Обърках се. Може би притиснат от ситуацията или напрежението. Не се получи добре.

Скала́та, която ни служеше за прикритие, подсякохме от юг.
Отдавна катерим с Иво и знам, че има навика да избира маршрути, интересни за него, но в повечето случаи излишно сложни за останалите. Нямаше нужда допълнително да утежняваме прехода, затова бях нащрек. Преди да продължим отидох при него и му извиках:
– По най-лесния път, човече! По най-лесния! – Планината заглуши думите ми. Надявах се да ме е разбрал. Същото си казахме дни, преди да тръгнем, когато се чухме, за да обсъдим детайлите.
Вече нямаше смисъл да „траквам“ пътеката. Грешката на GPS-а бе съизмерима с чупките, които правехме по релефа. За никаква прецизност не можеше и дума да става. Зачудих се, дали да не го изключа, но ме домързя. Какво пък. Пътят е ясен. Все по ръба. Ако нещо се обърка, носех втори комплект батерии.

Продължавахме да се изкачваме. Така щеше да бъде до върха.
Половин час по-късно се озовахме върху силно наклонена плоча с южно изложение. Трябваше да траверсираме, а после да слезем по нея в подножието на скалата. За щастие имаше клин, който уви, трудно достигах.
– Внимавай, Таня. Мога да падна. – Улеят на Голямата лавина беше под нас.

Времето напредваше.
От позицията си в основата, виждах момчетата отпред. Вече бяха достигнали началото на участъка, който повечето в интернет, определяха като най-сложен. Погледнах нагоре. Отвесна стена, висока десет метра. Чисто катерене. Стори ми се четвърта категория пряко сили, но от опит знаех, че ако нещо в катеренето изглежда лесно, обикновено не е така. Без осигуровка и прочие.
Исках да пазим дистанция, затова изчаках Митака да тръгне по скалата. По средата някъде, имаше клин. Щом изчезна от поглед, повиках Таня.

Събрахме се в основата. Ръждива халка се подаваше от една цепка, на нивото на очите и аз се щракнах. От тук нещата бяха по-различни. Пет-шест метра по-високо, забелязах още един клин. Подейства ми успокояващо.
– Не ми харесва много, да знаеш. – Таня се беше приближила и слушаше внимателно. – Известно време ще бъда без осигуровка, докато стигна клина. – Продължих аз. – Може да падна, което няма да е добре. Ще падам пет и пет – десет метра, а на въжето ще направя фактор двойка. Общо взето ще се пребия.

Погледнах под себе си. Склонът се губеше в мъгла, но сигурен бях, че това е УЛЕЯТ. Кой знае какво имаше долу. Трябваше да внимавам. В случай, че се „улабя“, Таня нямаше какво да направи. Зачудих се, дали да не и́ кажа да се откачи от мен, докато не се осигуря. Не бях убеден, как е по-добре, затова нищо не споменах. Наместих си маската и тръгнах.

От известно време, лявата котка ми създаваше проблеми и при натоварване, закрепящата пластина в предната част, се изместваше на страна. Надявах се да не падне, но знаех, че съвсем скоро и това ще стане. Дано не е сега, когато драпам нагоре, почти без осигуровка.
Общо взето, катерене си беше. Може би четвърта категория. Но с раница на гръб и вятър трябваше да се внимава. За щастие без драми. Включих примката и продължих още толкова. После щях да осигуря Таня.
Иво и Митко ме чакаха на края. Когато всички се качихме, б’ат Арни се приближи до мен и каза:
– Никакъв шанс да се върнем обратно. – Бах напълно съгласен. Не си представях как ще откатерваме скалите по тъмно, в тази виелица. – И рапел няма от къде да пуснем. – И с това бях съгласен. – Ако се напънем можеше да се получи, но по тъмно едва ли.
Решихме да продължим към върха а после да се спасяваме през лятната пътека към хижа Вихрен.
Планът криеше много неизвестни и като цяло бе доволно рисков. Все пак имаше голям шанс снегът да е отвят. Още повече планирахме да слезем по южния склон, а вятърът духаше от юг-югозапад.
– Давай да се качваме. – Казах аз. Нещо в мен не искаше да се отказвам. За добро или лошо, Иво бе на същото мнение. – Само избирай по-лесния път, човече! Хайде, махаме се.

Бях загубил представа за време. Нямаше смисъл да поглеждам часовника. Малки и големи скали. Понякога минавахме от ляво, понякога от дясно. Понякога отгоре. Все още имах желание да снимам и светлината беше достатъчно.

„Пиууууууу“ – батериите на Garmin-a свършиха. Отчетох факта, но не му обърнах особено внимание. Какво да направя? Трябваше да спра устройството преди това да се случи. Леко се подразних на мързела си.
Където можех, прекарвах въжето между камъните. Вървяхме без да си говорим. Пазехме дистанция и толкоз. Всеки потънал в мислите си.

Оценявах положението като сериозно. Водата в бутилката бе замръзнала, а в раницата не ми се бъркаше. Намирахме се някъде на ръба, без ясна идея колко остава. Нито имахме представа за естеството на терена пред нас. Дали бяхме минали най-трудното? После слизането по лятната в нощта… За последно бях минавал по нея преди десет години, в края на август. Нямаше колове, а сега маркировката щеше да бъде затрупана. Твърде голяма вероятност да се изгубим. Хубаво поне, че имах втори комплект батерии. Малко стари наистина, но поне бяха заредени.
Прогнозата обещаваше, следобед вятърът да се обърне от север-северозапад, но нищо подобно не се случваше. Това не бе задължително лошо, защото на слизане, по него можеше да се ориентираме за посоката.
Все пак, ситуацията съвсем не ми харесваше.
Имаше моменти, в които едва ли не пълзяхме, за да устоим на поривите на вятъра. Започна да ми става студено.

***

Наистина можех да измисля нещо с това въже! Прекалено дълго! С Таня бяхме сравнително близо един до друг и тя постоянно се препъваше в него. От време на време правех по някоя намотка в ръката, но ръцете ми трябваха за пикела и въжето отново се озоваваше на земята.
– Таня, не на врата! – Развиках се аз. – Не на врата! – Сигурно и́ бе писнало да го настъпва. Ако намотаеш въжето през рамо на врата си и паднеш, ще се обесиш!

Изкачването се очертаваше много дълго. По моя преценка, трябваше да сме минали половината, но по нищо не личеше. Опитвах да си припомня снимката, която бях гледал преди няколко дена, но тук на терен всичко изглеждаше съвсем различно. Постоянно изкачване, траверс по ръба или подсичане на скални издатини.

Току що, преодоляхме участък, който трябваше да обкрачим, все едно седиш на кон. Сравнително къс и не толкова сложен. През цялото време нащрек, в очакване на следващия бурен порив.
Отпред се извисяваше поредният скален гребен, три до пет метра висок. Иво по навик, се насочи право към него, с намерението очевидно, да мине отгоре му. Не ми се катереше, още повече излишно. Спокойно можехме да го заобиколим от ляво и после леко да наберем височина. Снегът изглеждаше фирнован и не очаквах изненади. След няколко крачки се убедих, че това е пътят. Въпросният гребен бе само началото на поредица от зъбери, всеки по-висок от предходния, явяващи се естествена част на самия ръб, която нямаше как да преодолеем с катерене. Със сигурност трябваше да подсечем по южния склон и после постепенно да продължим нагоре.

Реших да споделя тези наблюдения, но другите не се виждаха. Последно ги забелязах няколко метра, успоредно над нас. Къде, майка му стара, се бяха покрили? Изнервен тръгнах да се изкачвам, право към скалите. Чувствах умора и ми беше студено. Намерих ги приклекнали в малка ниша от северната страна. Иво обличаше пухенката си. После сложи якето върху нея. Ясно. Изчаках Таня и я погледнах въпросително. Тя стоеше и гледаше. Нямаше повече дрехи, нито пък аз. Наведох се и пристегнах лявата котка, колкото можах. Каишката бе замръзнала на камък. Надявах се да не падне, понеже ако сваля ръкавиците, за да я наместя, после щях да си лапам пръстите, за да ги стопля.
– Хайде да тръгваме, че умрях от студ. – С полото и мембраната, не трябваше да се застоявам, ако исках да запазя топлината си.

Арни и Митко поеха първи. Пътеката слизаше леко на юг, заобикаляше малък, но стръмен хребет и после диагонално водеше отново към ръба. Снегът беше замръзнал и ние вървяхме, без да затъваме. Железата на краката ни, вършеха своята работа.
Веднага, щом Митко изчезна зад хребета, тръгнах след него. Без усилие се движех по следите му и само след няколко минути стигнах до мястото, където го видях за последно. Спрях и дадох знак на Таня да ме последва. Намирах се на стръмен участък, четиридесет и пет, може би петдесет градуса, с лице към снега. Бях се извъртял леко на страна и внимателно следях движенията на Таня, която ме настигаше. Разстоянието между нас бе само няколко метра, когато мощен порив ме отдели от земята. Не разбрах какво става.

Сякаш направен от хартия, оставен на произвола на стихията, усетих се в безтегловност. Изгубих всякаква ориентация. Бях във въздуха.
В следващия момент, пропаднах надолу и със страшна сила, и вик се стоварих по гръб на замръзналия сняг. Приземих се върху раницата и полетях по склона с бясна скорост. Все едно се намирах в шейна, легнал по гръб. Опитах да се извъртя и забия пикела, но раницата ме държеше педя над земята. Продължавах да набирам скорост и миг по късно, ударих в нещо десния си крак. Болката бе силна и остра. „СЧУПИХ ГО“ – помислих си. Усетих, че съм във въздуха. Навярно неравност или малка скала ме изстреля като трамплин. Отново върху снега. Скоростта растеше. Представих си как летя надолу. Всеки момент очаквах да се разбия в камък, предусещайки болката и така от скала на скала, пропадайки в бездната.

ЗАГУБЕН СЪМ!
Само това си помислих!

И в него, същия миг, когато мисълта, че си тръгвам изпълни цялото ми съзнание, неземна сила ме хвана през кръста и спря рязко.

Въжето се опъна като струна. Аз увиснах, леко на една страна. Все още стисках пикела в дясната ръка. Таня извика. Обърнах се по корем. Бях зашеметен и не осъзнавах съвсем, какво точно се случва. Погледнах нагоре, очаквайки да видя, как моята спътница се носи по склона, на другия край на въжето, повлечена от силата на динамичния удар. Някаква смътна идея, че трябва да забия пикела, опитваше да се материализира в главата ми. Бях длъжен да направя всичко възможно, за да спра нейното пропадане и нашата обща гибел.
Невероятно момиче. Браво! Няколко метра по-долу от своята първоначална позиция, Таня бе успяла да спре. С пикел и котки, забити дълбоко в снега. Никой от нас не се движеше. Лежахме и не мърдахме. Глезенът ужасно ме болеше.

– Хайде, няма нищо. Ставай! – Чух я да вика от горе. Първа се беше съвзела от шока.

„Как ще се махна от тук, щом кракът ми е счупен?“ си мислех в момента. Нямаше начин някой да ме смъкне по тези скали. Абсолютно никакъв!

Леко раздвижих пръсти а после ходилото. Съвсем плахо. Усещах болка, но беше подвижно. Извъртях се по корем и опитах да стана. Погледнах нагоре към момичето, което направи онова, което трябва, без колебание. Двадесет и пет килограма по-лека от мен. Тя стоеше и чакаше да тръгна. Въжето между нас бе опънато и не и́ позволяваше да се изкачи по склона.

Подпрях се на пикела и застанах на колене. Щеките, които бях закачил на раницата, се бяха разместили и стърчаха в страни. Ако се завъртя можех да видя едната от тях. Лявата котка, откачена от обувката, висеше на ремъците. Замахнах силно и забих левия крак дълбоко в снега. Погледнах надолу. Улеят на Голямата лавина. Тука бях паднал.

Стъпих на десния крак и напънах. Болеше ме, но вече не така остро. Навярно от адреналина. Предположих, че е навехнат. Бавно тръгнах нагоре. Ляв крак, десен крак, пикел. Ляв крак, десен крак, пикел. Наклонът си го биваше и се страхувах снегът да не се свлече надолу.

„Отче наш, Който си на небесата!
Да бъде Твоето име, да бъде Твоята воля,
Както на небето, така и на земята.
Насъщния хляб, дай ни и днес
И прости нам дълговете…“

Това шептях, изкачвайки се по склона.

„Отче наш, Който си на небесата!
Да бъде Твоето име, да бъде Твоята воля,
Както на небето, така и на земята…“

– Обери въже! Обери въже! – Таня вече стигна до мястото, от където я повлякох. Знаех, че няма къде да ме осигури и навярно щеше просто да го намотае до себе си, но така се чувствах по-сигурен. – ОБЕРИ ВЪЖЕ! МЕРСИ!

Събрахме се заедно и аз опитах да застана възможно най-стабилно. Автоматът на лявата котка беше разбит. На здравия крак! Просто изкъртен. Не бях виждал подобни поражения. Не можех да си представя къде и как съм я ударил. Наведох се, свалих ръкавиците и се помъчих да я изхлузя от обувката. Не стана лесно. И без това лявата винаги падаше. Почувствах дори облекчение, че ще имам повод да ги изхвърля.

Ръцете ми станаха червени и мокри. Вече не си чувствах върховете на пръстите. Бързо ги налапах и изчаках да се стоплят.
Ако не сте пъхали влажни ръце в тесни вълнени ръкавици, мога да ви кажа, че е почти невъзможно. Едната ръка вкарах, помагайки си с другата, но втората нямаше как. Захапах края на ръкавицата и се опитах да намушкам пръстите навътре. Дърпах, дърпах…
– Майка му стара. – Дърпах и псувах, изнервен до краен предел.

Иво и Митко се показаха някъде над нас. Не бяха видели нищо и вече се чудеха какво се е случило.
– Паднах. – Извиках. – В улея. Изгубих лявата котка.

Решихме да обединим двете свръзки в една. И четиримата щяхме да се вържем заедно. Аз по средата, след Димитър. По-близо до него, за да може да ми помага, издърпвайки ме с въже или като ми прави стъпки в снега. Наблюдавах го как се връща при мен и колко му е трудно да се задържи на снега, въпреки, че екипировката му бе пълен комплект. Нямах представа как ще се изкачвам по заледения ръб и фирнован склон. Дано по-скоро стигнем върха. Започна да се смрачава.

Бях загубил всякаква представа за време. Просто вървяхме в редица и никой не говореше. Вятърът продължаваше да бушува и често се налагаше да лягаме по лице, за да не ни отвее.
Ритах колкото мога по-силно със здравия крак. Пързалях се и драпах с ръце, в опити да хвана всичко каквото мога, за да се задържа. Арни ми даде единия си пикел, така че вече имах два и ги използвах по всеки възможен начин. Бях уморен, гладен и жаден и въпреки усилията, които полагах, за да се движа, усещах, че замръзвам.

При мене се съединяваха двете въжета. Това на Митака и моето. Изглежда не ги бяхме нагласили добре, понеже на всяка крачка се спъвах в някакви краища, които се влачеха по земята. Дясната котка също се откачи и остана да се мятка на крака ми. Това ме потисна още повече. Глезенът постоянно напомняше за себе.

„Отче наш, Който си на небесата!
Да бъде Твоето име, да бъде Твоята воля,…“

Положението бе много сериозно.
Колко остава до върха? Защо се движим по южния склон, вместо по ръба? Все въпроси без отговор.

Точно катерих един камък и нещо проблесна. С оранжевата, скиорска маска на лицето трудно можех да определя цвета, но определено силна, ярка светлина освети околността. Това беше странно. Погледнах пред себе си и видях Митко да гледа към мен. Дали не беше снимал? Прекалено силно за светкавица, но кой знае. Продължих да се катеря.

В следващия момент, отново силна светлина озари околността и се разнесе гръм. Силен и страшен. Със сигурност не беше светлина от фотоапарат! Гръмотевица?! Насред зима?! По това време? Чух още една. Усетих, че се паникьосвам. Ако беше светкавица, то тя падна много близо до нас. Аз с котки, размахващ алуминиеви пикели и с две стърчащи нагоре, щеки на гърба.
Опитах се да забавя дишане и да се овладея.

„Боже, не ме оставяй.
Боже, не ме оставяй.“

Не спирах да се катеря.

***

Отдавна бе тъмно, но челник никой нямаше на главата. Трябваше да се бърка в раниците и т.н. През покритата с лед маска и оранжево стъкло, нищо не виждах.
Всеки път, щом се спънех, опъвах въжето и рязко дръпвах Димитър – мъка за всички.
– Митко, трябва да спрем и оправим тези въжета. Не мога така. Митак!
– Какво? Не те чувам?
– Трябва да спрем!
– Иво?! Другият Иво иска да спрем. – Извика Митко.
Това изкачване нямаше край а дори върха не бяхме стигнали. Какво ни чакаше след това? Шансът да се затрием, бе повече от реален.

***

Наместих се по-удобно в малката ниша и за пореден път опитах да си припомня снимката. Трябваше да вървим по нещо като плато до самия връх, а ние все по скали се катерехме. Склонът се издигаше зад гърба ми. Определено не бяхме на ръба, а се движехме по южната плоча диагонално. Катерехме скалите на четири крака. Силните пориви ни поваляха с лице на земята.

Без котки и с навехнат глезен бе изключително трудно. Всяка крачка се превръщаше в мъчение. На места заставах на колене и трескаво търсех в тъмното, къде да се захвана с ръце. Стърчащ камък или цепка. Крещях на човека пред мен да обере въжето, докато самия аз се оплитах в краищата, влачещи се по земята. Треперех.

– Къде е Вихрен, защо не сме горе? – Едва намерих сили да извикам, с надеждата някой да ми отговори. Иво не знаеше. Той, аз и Таня минавахме за първи път по този маршрут.
– Виждам го, ей там. – Димитър посочи с глава някъде в тъмното. – След малко ще излезем на северната стена.
Не му вярвах. Вътрешният ми глас казваше, че в този мрак и вихрушка няма как да е сигурен.

От пет минути бяхме спрели, за да сложим челниците. Наместих се.
– Иво, дай да оправим тези въжета. Само се спъвам и ми е още по-трудно.
Арни се приближи и бях благодарен, че се зае със задачата. Нуждаех се от почивка. Вятърът не преставаше.
– Дали да не излезем на ръба? – Предложих. – Тук не мога да се катеря без котки. Бързо се измарям и губя много сила.
– На ръба ще ни издуха. – Знаех, че е прав.
Опитах да си представя слизането по лятната. Толкова много имаше да вървим. Много неизвестни и много условности.

„Отче наш, Който си на небесата!
Да бъде Твоето име, да бъде Твоята воля,…“

Не спирах да шептя. Бяхме в беда. При това голяма.
– За първи път бедствам. – Каза, някак на шега Митко. Сигурен бях, че не му е до шеги. Не трябваше да го изрича. Можеше да стане къде-къде по-лошо.
Нагласих челника.
– Хайде да тръгваме. Много ми е студено. – Всички веднага станаха.

 

Не помня колко вървяхме така. Ходенето се превърна в низ от малки изкачвания и малки слизания. Концентрирах се върху движението и броях стъпките. „Една, две. Една, две, Една две“ . Набелязвах лесни цели, за да не губя мотивация. Все някога трябваше да намерим този връх. Ако нещо не станеше, разбира се. „Една, две. Една, две“. Бях на автопилот.
Не разбрах кога се озовахме на ръба.
Сещам се, че Димитър посочи на север, в ниското и каза, че вижда заслона на Казаните. Имаше някаква зловеща ирония в думите му. Спасение, недостъпно за нас. Щяхме да слизаме в другата посока.
Крачките отново се заредиха в монотонна поредица.

***

Момчетата пред мен изчезнаха някъде. Зад скала или пряспа. Погледнах назад и видях Таня. Не много далеч. Успокоих се. Все пак не бях сам.

Постепенно наклонът намаля и се озовах на нещо като плоскост. Трудно различавах каквото и да било, с изключение на светлината от два челника в тъмното отпред. Таня ме настигна и изпревари. Пристигнах последен.

– Вихрен!
– Къде? – Попитах. – Мислех, че не съм разбрал или някой се шегува. Огледах се, но нямаше нищо. – Къде? – Повторих с раздразнение в гласа.
– Ела при нас. – Приближих се, като влачех наранения крак. Единствената ми котка, висеше на замръзналата си каишка, абсолютно безполезна. Само пречеше.
– Ето погледни. На върха си!
В дясно от мен се издигаше металната пирамида. Покрита с лед, тя приличаше на призрак, който изплува от мрака, за да се превърне в предзнаменование на нещо ужасно. Не можех да споделя ентусиазма на останалите.
– Някой да има нож? – Исках да срежа вървите на котката. Постоянно я настъпвах и се закачаше къде ли не. Очевидно никой. Иво Арнаудов дойде и започна да я дърпа. Оставих го да свърши работата. За пореден път бях благодарен.
Готово. Щракнах желязото с карабинер за седалката, като внимавах зъбите да сочат навън и погледнах другите.
– Хайде да се махаме. – Осветих си часовника. – Осем и половина е. Някой знае ли пътя?

Преди години се бях качвал, в разгара на лятото, по светло. В крайна сметка какво можеше да се обърка? Слизаме по южния склон и след известно време стигаме характерно плато. Там ще видим. Единствено за посоката трябваше да внимаваме. От компас нямаше нужда. Вятърът бе юг-югозапад, така, че докато бие в лицето и леко от дясно, всичко е наред.
Арни хукна надолу.

– Виждам пътека. – чух да се провиква. Нямаше какво да чакаме.
В началото крачех без проблеми. Снегът беше фирнован, но не прекалено твърд, така, че с пети можех да се задържам достатъчно стабилно отгоре. Подпирах се на пикелите и гледах да пазя болния крак. Митко бързаше след Иво и въжето постоянно ме подръпваше зад него. Трябваше да спирам, ако исках да не падна.

През цялото време слизайки, гледахме да пазим леко в дясно. Никакви детайли не помнех за терена, затова се доверих на останалите. Лично аз не различавах пътека. Вятърът не спираше да вилнее.
Започнахме да правим леки чупки в ляво и дясно, и все по-трудно забивах пети в снега. Кантовете на обувките не държаха и единствено на пикелите разчитах. Исках да вярвам, че серпентините са за улеснение а не, защото търсехме пътя.

По моя преценка час или малко отгоре бе напълно достатъчен, за да стигнем до поляната, която в случая щеше да бъде под снега. Уви и помен нямаше от нея. Склонът бе все така стръмен. Нещо не беше на ред!
Митака настигна Иво, аз него а после при нас дойде и Таня.
– Влизаме в улей, не е тука. – Каза Иво. Ето това не исках да чувам. Изобщо не му се виждаше края. Бях жаден и гладен. Опитвах се да дишам под яката на якето, за да се сгрея.
– Не трябва да има улеи. – Казах тихо, но всички ме чуха. – Объркали сме пътеката.
– Няма пътека от доста време. – Успокои ме Арни.

Какво толкова направихме? Просто трябваше да слизаме на юг. Не беше истина. За миг си представих, как се лутаме изтощени, в опити да намерим спасение. Лопатата остана в багажника и копаенето на пещера посред нощ, на склона и под напора на силен вятър с ръце, изглеждаше ужасна алтернатива.
– Ще включа GPS-a. – Свалих едната ръкавица и разкопчах малката чантичка, закачена на раницата.

***

Натиснах бутона и… нищо. Натиснах отново… после пак. Батериите бяха заминали. Трябваше да го изключа преди много време а не да го оставя да работи в този студ. Съжалявах горчиво. Всички ме гледаха с надежда. Не само аз бях уморен. – Имам други в раницата. – Казах. – Няма страшно.

Разбира се, никога не става по лесния начин. След пет минути ровене, вече държах втория комплект батерии. Стисках ги в ръка, за да ги стопля и отворих капака на устройството. Не исках вятърът да навее снежинки вътре.
Оказа се напълно ненужно. И тези бяха заминали. Дисплеят дори не запали.

– GPS-а не работи. – Новината беше отчайваща.
Идея си нямах къде се намираме. Знаех само, че улеи не би трябвало да има пред нас. Бяхме слезли прекалено в ляво или твърде на дясно. В първия вариант не знаехме какво ни очаква, във втория… не ми се мислеше.

– Таня, имаш ли телефон? – Как не се сетих? Като фен на Openstreetmap бах инсталирал offline gps приложение на смартфона и́.
– Чакай да го извадя.

Хванах устройството и с характерно движение на китката прокарах показалец по екрана. Кой да предположи, че ще използвам смартфон в такава нощ в планината?
Седемдесет процента заряд. Ура! Ето това беше добра новина! Пуснах програмката и зачаках. Два спътника, шест спътника, девет спътника. Локализира ни. Поставих телефона върху раницата и нахлузих ръкавиците. Трябваше да си стопля пръстите. После отново щях да извадя едната ръка и да задам крайна точка хижа Вихрен.

Иво и Таня гледаха изправени от страни. Митко се приближи и хвърли поглед на картата. В близост нямаше пътеки. Според навигацията се намирахме някъде на западния склон на Вихрен. НА ЗАПАДНИЯ?!? Тук нямаше НИЩО! Няма пътеки, няма хижа, НИЩО! Ако не беше проработил телефонът или Таня го бе оставила в колата, както аз моя, щяхме да бъдем изгубени. ИЗГУБЕНИ!

***

Проблемът при устройствата за сателитна навигация без триосен компас е, че за да установиш посоката, т.е. да ориентираш картата, съобразно посоките на света, трябва да се движиш. В противен случай, приборът няма как да знае на къде си го завъртял.
Ако стоиш на едно място, няма никакъв шанс да разбереш от коя страна ти се пада пътеката, примерно. Юг или запад.
Единият от начините е да повървиш малко на някъде, докато GPS-а ориентира картата по посока на движението или да извадиш магнитен компас и нагласиш картата по него. За целта обаче, трябваше да има ориентир, който се вижда добре. Върхът щеше да свърши работа, но ме домързя да вадя компас.

Всички се бяха събрали около мен и гледаха в очакване.
Програмата изчисли пътя до хижата и на екрана пътеката светна в оранжево.
Казах им да ме чакат и тръгнах напред, за да видя накъде ще се завърти картата. Оранжевата следа на екрана, трябваше да бъде в горната част. Така щях да разбера, че се движа по изчисления маршрут. Поне имах идея какво трябва да се направи.
Навярно съм изглеждал тотално объркан, но не беше точно така.
– Тука е. Елате при мен. През цялото време сме слизали на юг-югозапад и сега сме някъде по западния склон на върха. Тръгваме в другата посока.
– Сигурен ли си?
– ДА!

 

Иво, Митко, аз и Таня.
Поне не се налагаше да набираме височина. Според телефона ако се движим успоредно на хоризонталите след четиристотин метра трябваше да излезем на пътеката. Нищо друго не оставаше освен да вървим.
– Иво, малко по-нагоре. По-нагоре.
– По-нагоре, Иво. – Димитър предаваше думите ми. – По-нагоре.

Вързани един за друг. Не знам как се чувстваха останалите, но лъч светлина огря тъмната нощ. Знаехме на къде се движим и това беше повече от добре.
Къде щяхме да се озовем без телефона в ръка, просто не ми се мислеше.

– Колко остава до пътеката?
– Триста метра. – Излъгах аз. – От известно време устройството имаше проблем с изчисляването на метрите, но това отдавах на ниската скорост на движение. Не исках да тревожа групата. Все пак следвахме начертаната следа.
– Колко още?
– Двеста и седемдесет метра. – Излъгах.
– Сигурен ли си? Повече вървим…

Отново включих на автопилот. При всяка крачка глезенът ме болеше и единствено внимавах да ползвам следите на Митака пред мен. От известно време се чувствах много гладен, но желанието час по-скоро да се махнем от тук бе по-голямо.

Отклонението, което бяхме направили, се оказа повече от сериозно. В крайна сметка, малкото ъглово изместване горе на върха, водеше до голямо линейно тук долу. Трябваше да извадим телефона, преди да тръгнем. Как не се сетихме. Груба грешка. Щяхме да си запазим силите. Физическите и моралните. Както и студоустойчивия ресурс, в моя случай.

Продължавахме да се движим хоризонтално и това беше бонус. Поне не се изкачвахме.
Час, може би два. Тези четиристотин метра край нямаха. На картата обаче, малко по малко се приближавахме към пътеката. Вятърът вече, духаше в гръб.

Вървяхме по замръзнал сняг и за щастие нямаше опасност от свличане или лавина. На места прекосявахме навявания, но те бяха къси и не много дълбоки. За сега се справяхме, но по-трудната част предстоеше. Веднъж тръгнали по пътеката, щяхме да пресечем участъци с много сняг и потенциално много опасни. Все пак щяхме да слизаме по летния път. Дано всичко се наредеше някак.

„Отче наш, Който си на небесата!
Да бъде Твоето име, да бъде Твоята воля,
Както на небето, така и на земята…“

Още петдесет метра. Двадесет метра. Налагаше се да наберем леко височина. Знаех, че ако продължим направо също ще пресечем пътеката, но не исках да рискувам. Прекалено уморени бяхме, за да импровизираме.
– Леко нагоре, Иво. Леко нагоре.
– НАГОРЕ. – повтори думите Митко.
Тръгнахме нагоре.
Пет метра. Според GPS-а вече трябваше да излезем на пътеката. Арни се изгуби пред нас. „Моля те.“
– Кол… Виждам кол! – Долетя някъде отпред. Какво облекчение. Благодаря ти, Господи!

 

Всички бяхме с приповдигнато настроение. По-голямата част от прехода остана зад гърба ни. Използвахме случая да пием малко вода и да се усмихнем един на друг.
Според навигацията в ръката ми, след малко щяхме да направим лека чупка и после да завием деветдесет градуса в ляво, т.е. по източния склон. Стръмен и опасен. Имаше поне два участъка, където лавинната опасност беше сериозна. Пътеката се гънеше в широки серпентини и подсичаше всичко, което не трябваше да се подсича. После продължаваше надолу, почти права, за да премине в серия от извивки, перпендикулярни една на друга. Последните сто – двеста метра до хижата – само слизане.

Ако спускането от върха до тук би трябвало да бъде тривиално, то оставащата част по принцип си бе сложна. Заобикаляха се различни форми на релефа и трябваше да прекосим малка горичка от клекове. Поне имахме телефона с неговата карта. Погледнах екрана. Двадесет и три процента. Нямаше много заряд. Исках да преминем сложния участък с извивките преди батерията да падне.

– Хайде да тръгваме. Няма много време. – Подканих другите.
Прехвърляйки се от южния склон, където се намирахме в момента, върху източния, се озовахме на широк участък с навявания и много сняг, което не беше изненада, като се има в предвид посоката на вятъра юг-югозапад.
– Иво, внимавай! Снегът е много и не достатъчно твърд. – Опитах да се провикна.
Последните десет, дванадесет часа носех скиорска маска и през носа дишах много трудно. В повечето време си поемах въздух през устата и при всеки опит да кажа, каквото и да е, гърлото ми се разкъсваше от болка.

Затъвахме едва-едва над глезените. Май не беше толкова зле. Големи широки крачки. Стъпка в стъпка. Всяка предпазливост бе добре дошла.
Смартфонът държах в дясната ръка, а в лявата пикела. Другия дадох на Таня. При тази скорост на слизане трудно пазех равновесие. Само това липсваше, да се спъна и изпусна навигацията.

– Хей, да ходим по-бавно. – с усилие извиках.
– А защо да не ходим по-бързо? – Подразни се Иво. Навярно бе много уморен.
– Защото не мога по-бързо! Нося GPS-a и нямам котки. Едва стъпвам на десния крак. Ето защо. – Не останах длъжен.

В крайна сметка намалихме темпото. Дори леко се отпуснах. Бе значително по-тихо и там, където пресичахме евентуални лавини, снегът в повечето случаи, бе издухан а тревата се подаваше отдолу.

– Дай да взема телефона. Ще му затворя калъфчето да не се мокри и да пести батерия.
В предложението на Таня имаше смисъл. Подадох и́ го. Така щях да се движа по-лесно. Още повече, очаквах известно време да ходим само надолу. По моя преценка сто-двеста метра. В момента се намирахме леко в страни от пътеката, но това не представляваше проблем. Скоро щяхме да я пресечем.

Опитах да размърдам пръсти в ръкавицата. За да държа малката джаджа, по-рано се наложи да махна мембраната и сега вълната беше цялата в лед. Почти невъзможно бе да я прегъна.
Изпитвах облекчение и в същото време тревожност. Другите отпред, казаха , че виждали хижата и аз им вярвах, но всичко щеше да свърши, едва когато слезем долу и се намъкнем в леглата. До тогава смятах да съм нащрек.

Просто крачех по инерция, внимавах за крака и се надявах по-скоро да се приберем, защото усещах, че ми става все по-трудно да поддържам телесната си температура. Започвах да треперя, бях уморен, гладен и жаден.

***

Наближавахме ключовия завой в южна посока. След серия чупки, щяхме да се прехвърлим на съседния склон, водещ към нашето спасение. Беше от изключителна важност да уцелим правилното място. В противен случай, не знаех какво ни очаква. Спрях рязко и погледнах към Таня. Въжето между мен и Димитър се опъна и той също спря. Съжалих, че не го предупредих. Не е много приятно някой да те дръпне, когато си се засилил надолу. Предполагам по същия начин е спрял и Арни, някъде в тъмното.

Разтворих калъфа. Смартфона оживя, но приложението за навигация бе спряло. Всички, по-рано открити сателити, бяха изгубени.
– Майка му стара. – Тихо изпсувах.
– Какво има? – Таня ме чу.
Само два… Щеше да мине време, преди LG-то да намери достатъчно спътници, за да може да ни позиционира върху картата. Батерия – един процент.
„Моля те“, само пътеката искам да видя.
Дисплеят изгасна.
Гледах черния екран и отказвах да повярвам, че това се случва.
– Пичове, нямаме GPS.
– Какво?
– Нямаме GPS. Мисля, че около петдесет метра надолу ще стигнем отбивката. Не съм сигурен. Оглеждайте се.
Мълчаливо продължихме. Всички бяхме изтощени и нямахме сили да се замисляме за евентуалните последици ако отново се изгубим. Другарите ми приеха новината с безразличие.

***

– Таня, откъде се включва това нещо? – Бях свалил ръкавицата. Наближавахме критичния участък и исках да проверя, дали ще мога да ползвам телефона отново.

Седемнадесет процента. Чудесно. Батериите се бяха стоплили и изглежда имахме шанс.
– Митко, Кажи на Иво да побърза. Леко в дясно. Наистина искам да стигнем завоя, докато все още има заряд.
– Ти май се подиграваш? – Арни ме чу. – На ляво, на дясно. Да не съм маймуна?
Познавах добре Иво и знаех, че се шегува. Как останалите изтълкуваха интонацията в гласа му, не бях сигурен.

Километър и двеста до хижата, според телефона. Вече и аз виждах светлините. По някаква причина мащабът на картата се менеше от само себе си и се налагаше да го коригирам. Някаква настройка трябваше да бутна, но не ми се ровеше. Пробвах с върха на лявата лапа (тази с мембраната) да върна мащаб 100 метра и за щастие се получи. Нямаше да махам ръкавицата. Все пак беше досадно. Почти не свалях поглед от екрана. Опитвах се да запаметя всяка подробност, в случай на нужда по-късно.
Представа нямах колко е часът. Единствено исках да се махнем от тук.

Пет процента. Всеки момент трябваше да сменим посоката. После щяхме да слизаме по моите спомени и лампата на хижата, за ориентир.

Без да бързам приближавах Иво и Димитър. Забавих крачка. Спрели, те говореха нещо. Мястото бе сравнително равно и удобно за отмора. Бях гладен, жаден и вече замръзвах.
– Какво правим?
– Кратка почивка. – Отговори Арни. – Сега на къде?
Погледнах дисплея. Един процент. Стоейки, нямаше как да определя положението на пътеката. В ляво от нас или в дясно? Дали я бяхме подминали или предстоеше да излезем на нея.
– На дясно. – Казах уверено. На слизане, се падаше от страна на дясното рамо.
– Не може да е там. – Отвърна Иво. – Има някакъв хълм.
Уви, да. Трябваше да се катерим.

– Ще извадиш ли термоса? – Помоли Митко. – Под дъждобрана е. Взел съм топла вода.
Течността още пазеше топлината. Подейства ни ободряващо. Когато поднесох чашата към устата си, ударих нещо твърдо и без малко да я разлея. Нямаше какво да бъде. После разбрах, че от влагата, температурата и изпаренията, дебела, ледена кора се спускаше в естествено продължение на скиорската маска, почти до брадата.

Телефонът изгасна. Това беше! Бях объркан и хълмът в дясно не се побираше в представата ми на къде да продължим. Все пак някъде там, трябваше да има пътека.

– Хайде на ляво. – Каза Иво. Тази височина няма да катерим, за да се окажем в нищото. Продължаваме в ляво и надолу!
Въжето се опъна и аз ги последвах без да успея да възразя. Ситуацията не ми харесваше. Изобщо не знаехме накъде да вървим. Стрелба в тъмното.

От известно време, треперех постоянно. Опитах да не мисля за това.

Започнахме бързо да губим височина. Наклонът растеше и се зачудих къде ще ни изведе. Снегът под краката ни, ставаше все по-дълбок. Отначало до глезена, после до коляно. Все по-дълбок и по-мек.
– Стъпвай в моите стъпки. – Извиках на Таня. – Тази работа не ми харесва.
Навлизахме в улей, който се разширяваше надолу. Иво се насочи към десния край, за да не се движим в средата. Затъвахме до кръста. Какво правехме?! Тревогата ми се засили. Светлината на хижата през цялото време бе насреща ни. Толкова близо…

Иво се изгуби от поглед. Склонът рязко ставаше по-стръмен и Арни прехвърли ръба. След малко се появи.
– Няма да стане! Това е лавина. Надолу е още по-стръмно.

Дори не исках да приближа, за да погледна. От самото начало бе ясно, че не това е пътеката. Познавах Иво и много добре знаех през какви места сме минавали. Щом казва, че няма да стане, значи наистина НЯМА да стане.

– Да пробваме в дясно. Ще изкачим стената на улея а после ще видим. – Продължи той. – Иначе не знам.
Стояхме и се гледахме. Положението изглеждаше безизходно. Премръзнал, нямаше да издържа още дълго. Трябваше да измислим нещо, в противен случай…
– Тръгваме нагоре. По стъпките. Докато стигнем там, където пихме вода. – Казах с решителност. Тука нямаме работа. – Таня, обръщай се и стъпка в стъпка, право на горе. ХАЙДЕ!

Никой не възрази. Мисля, че всички разбираха в какво сме се забъркали.
Крачка, втора, пикел.
Крачка, втора, пикел.

„Отче наш, Който си на небесата!
Да бъде Твоето име, да бъде Твоята воля,
Както на небето, така и на земята…“

– Да спрем да си починем. – Иво се провикна. Въжето ме сряза в кръста. Митко спря. Не помнех някога, откакто обикаляме заедно планините, Арни да е искал почивка!

Минута по-късно продължихме. Склонът се оказа много стръмен. С какъв акъл се набутахме в улея? Казах им аз на дясно, ама кой да слуша. Както и да е. Само по-бързо да излезем от тук.

 

– Вече няма стъпки. – Извика Таня. Бавно я настигнах. – Вятърът е издухал всичко.

Наведох се напред, за да повдигна раницата с ръце. Вече колко часа я носех? Раменете ми се късаха. Огледах се, но следи не виждах. Тук ли бяхме почивали? Не знам. Може би да, може би не. Останалите се присъединиха към нас. Никой нищо не каза. Стояхме и мълчахме, всеки потънал в мислите си, оставил се на умората.

Сега се наредихме. Прехвърлих в главата си идеята за снежна пещера. Как щяхме да копаем, единствено с пикели? И с пластмасова кутия за храна съм го правил, но се чувствах толкова уморен. Дупка за четирима… часове щяха да минат. Знаех, че нямам толкова. Започнах да осъзнавам, че при определени обстоятелства, можеше тук да си останем. Напълно реален сценарий.
Стояхме и мълчахме. Всеки на автопилот.
Свалих вълнената лапа и бръкнах в джоба. Извадих телефона и го включих. Моля те!

Устройството светна. Пет процента. Не можех да повярвам.
Изчаках да намери сателити и локализира положението ни.
– ИМАМЕ GPS! – Не сдържах радостта си. – ИМАМЕ GPS!

Новината не предизвика особен ентусиазъм. ТРЯБВАШЕ да направя нещо иначе си отивахме. Виждах го пределно ясно.
– Води ти. – Някой каза. Не чаках втора покана. Грабнах пикела и едва ли не хукнах на там, където смятах, че се намира юг.

За да определя посоката, трябваше да се движа. Без значение на къде. Много скоро синята точка на екрана, щеше да се превърне в триъгълник, с ясно направление.

Пътеката се появи на екрана, някъде в края му. Отдалечавах ли се или приближавам? Изгубих всякаква пространствена ориентация. Единствено бях втренчен в дисплея.

Хълмът, който упорито целяхме да избегнем, се извисяваше отпред. Оказа се висок и стръмен. Забих дълбоко пикел в снега и настървено заблъсках с крака, в опити да издълбая стъпки. Удрях, докато болката в навехнатия глезен стане нетърпима. После забивах отново пикела и отново правех стъпки. Забивах и блъсках, забивах и блъсках. На другите зад мен, им бе по-лесно, заради котките.
Всичко което знаех, е че не искам да оставам тук. Времето минаваше и възнамерявах да използвам телефона до край. Друг шанс навярно, нямаше да имаме.
От върха стърчеше малка козирка. Не ми пукаше. Минах право през нея.
Горе спрях да отдъхна и да изчакам останалите. Бавеха се, въпреки котките. Всички разчитаха на мен. Синята точка на екрана бе точно върху пътеката. Движехме се на юг.

– Хайде, да не спираме. – Викнах силно, отнякъде намерил сили.
„GPS signal lost“ – Изкуствен женски глас оповести. Това не ме притесни. Сигурен бях, че вървя в правилната посока. След секунди отново ще хванем спътници. Навярно снегът и влагата в атмосферата пречеха на сигнала.

„GPS signal restored“ – с радост изчурулика телефонът.
Мисля, че се завъртяхме върху широкото, подобно на малко плато възвишение, за да слезем от другата страна, но съвсем не бях сигурен. Изглеждаше, че се въртим в кръг. Сляпо се доверявах на електронната джаджа. Откъде минавахме, нямах представа.
Слязохме, а после се изкачихме отново, но по някакъв магичен начин се озовахме не там, където първоначално бяхме излезли.

– Следи! Виждам следи от снегоходки! – Извика Таня. И наистина, много приличаха на следи. Кой знае, всичко можеше да бъде. Намирахме се на пътека и това бе достатъчно.
„GPS signal lost“ – стрелката се обърна в противоположната посока и за миг помислих, че не сме там, където трябва. Прогоних мисълта от главата си.
Смътно си спомних, как едно време, когато качвахме Вихрен, заобикаляхме или катерехме някаква голяма изпъкналост в релефа. Надявах да е било именно това.
„GPS signal restored“

Виждах гориста растителност пред нас и пътеката водеше натам.
– Защо не пробваш от тук, не е толкова стръмно? – Митака беше прав. Върнах се и заобиколих. После коригирах посоката. Исках да следвам навигацията.

Шестстотин метра до хижата. Навлизахме в улей. Пътеката минаваше по десния му край, после по левия, но общо взето все надолу. По някое време щяхме да направим завой на деветдесет градуса и пресечем малка горичка от високи клекове, след което, отново да се спуснем право надолу и така до хижата.
Улеят изглеждаше сравнително безопасен, въпреки, че Димитър бе на друго мнение. Прекосихме склона, като се целех в група борчета по средата. По-нататък имаше още дървета и мислех да слизаме от бор на бор, в права линия. Опасност от лавина все пак съществуваше. Известно време виждах светлината на хижата пред себе си. После изчезна зад клековете. Слизахме по улея, в неговата най-вдлъбната част.

Според картата под нас имаше речно корито. Наклонът намаляваше, снегът ставаше по-дълбок а пътя ни препречваха паднали дървета и храсти. Под снежната покривка се криеха големи камъни, характерни за планинските рекички и морени.

Ако запазим посоката, рано или късно щяхме да пресечем автомобилния път, сега неизползваем. От там до хижата ни деляха не повече от 200 метра. Бяхме спасени.
Таня ме настигна. Решихме да следваме реката, докато не излезем на шосето. Право надолу през гората. Наклонът едва се усещаше. Вървяхме по равно.

 

На всяка крачка затъвах до кръста. Болният крак попадаше или под клон, или се оказваше заклещен между камъните под снега. Травмирах го непрестанно и всяко стъпване причиняваше болка. Понякога сядах в снега, изгубил сили. Разбитите котки висяха на седалката и когато пропадах дълбоко или полягах на земята, те се впиваха в бедрото ми. Това ме изнервяше, но бях прекалено изморен, за да сваля раницата и прибера безполезните железа вътре.
Таня излезе напред, за да прави пъртина. Искрено и́ благодарих. Да стъпвам в нейните следи бе по-лесно, но въпреки това се налагаше да спира, за да ме изчаква.
Петдесет метра до пътя. Ще ги изтрая!

 

Бях ядосан на момчетата. Имаше нужда някой по-тежък от Таня да поведе групата, но от друга страна знаех, че те изобщо не се сещат за моя крак, в този момент.

– Иво, виждам пътя! – Таня се провикна. Не може да бъде. Опитах се да я догоня. Погледнах телефона. Беше изгаснал.
Идея си нямах, дали това бе наистина.
– Какво мислиш? – Продължи тя.
– Чакай. – прибрах LG-то в джоба и хванах пикела. Забих го до човката, но нищо твърдо не усетих. Никакъв асфалт. – Не знам. Прекалено тесен… Да повървим още мало?
Таня „хукна“ надолу. Знаеше, че сме близо.

Движехме се между дървета и постепенно губехме височина. Всяка крачка бе усилие и постоянно опъвах въжето между двама ни.
Спрях да си почина. Вече треперех неконтролируемо. Навярно форма на хипотермия. Сигурен бях, че няма да издържа дълго. Дишах тежко и шумно. Другите ме настигнаха.
– Какво става?
– Не знам.
– Онова горе, май беше пътят?
– Не знам.

Продължихме да слизаме. Можеше да се мотаем тук до безкрай. Сетих се за надгробната плоча до хижа Бенковски. Хората бяха умрели на двеста метра от постройката.

Още няколко крачки. Не биваше да се застоявам, колкото и уморен да се чувствам.
Излязохме на малка поляна. На другия край на въжето, онзи пред мен, нямаше никой. Възелът лежеше в снега а стъпките продължаваха към дерето. Щяхме да почакаме.
Не след дълго, Таня се появи на отсрещния край на полянката.

– Няма го! Не е тук. – Браво на нея! Решила бе, да ни спести мъките, в търсене.
В най-лошия случай щяхме да стигнем долчинката и после обратно. На къде трябваше да вървим? Самата мисъл, че се въртим, напълно объркани, някъде около шосето, изтощени и премръзнали, беше плашеща. Губех и последните сили в себе си.

– ЧАКАЙТЕ! Трябва да ям нещо! – Казах. – Таня, бръкни, моля те в джоба на раницата и извади един шоколад. Не издържам вече!
– В кой джоб?
– В КОЙ ДЖОБ, МАЙКА МУ СТАРА?! В най-горния. – натъртих раздразнено. Бях изнервен.

Свалих ръкавиците и се заех трескаво да чупя шоколада на парчета. Захапах едно и започнах да го стривам между зъбите, за да се разтопи по-бързо. Поне три зъба съм чупил със замръзнал шоколад през годините. Подадох опаковката на другите. После взех остатъците и не казах нищо, докато не изям всичко.
Веднага се почувствах по-добре!
Бръкнах в джоба и извадих телефона. Натиснах копчето на гърба. След миг, дисплеят светна с логото на марката. Два процента. Картата се зареди. Синята точка, указваща нашата позиция, се намираше едва на двадесет метра от пътя. Въпросът бе, дали сме го минали или предстоеше да го пресечем.

Изобщо не ми се занимаваше да търча по поляната, за да разбера накъде да се движим. И батерията нямаше да стигне. Спомних си, как се разклоняваше рекичката, по чието корито слизахме. Посоката и́ бе запад – изток. Пътят: север – юг. Хижата трябваше да бъде на юг от коритото.
– Подминали сме го! Там, където забих пикела. Там е било! – Казах, почти на себе си.
– Сигурен ли си?
– ДА!

Развързахме въжето. Замръзнало и тежко. От доста време се влачеше по земята и нямаше никакъв смисъл от него. Само се спъвахме. Някой го намота, криво – ляво. Понеже бе мое, се предполагаше аз да го нося. Нямах сили за това. Никакви.
– Кой ще вземе въжето. Не мога да го нося. Много съм уморен.
Не се наложи да повтарям. Митко го хвана и закачи на раницата си. Тръгнахме по стъпките в обратна посока. Вече не затъвах толкова. Дишах все така шумно и тежко. Бях заровил муцуна в яката, с надеждата да се топля от дъха си. Вече не толкова ефективно. Опитах се да увия шала около врата си плътно, но той бе отдавна замръзнал. Твърд като ламарина. Според GPS-a, посоката бе правилна. После изгасна. За последно.

Напредвахме учудващо бързо.
Стъпихме върху пътя, потънал в сняг и навявания. Все още не бях напълно сигурен. Нищо не ни оставаше освен да тръгнем на юг по него. След малко направихме лек завой.
– ХИЖАТА! – Чух да викат отпред.

Аз крачех и не вдигах глава, забил поглед в краката си. Исках да запазя чувството на облекчение, възможно най-дълго.
– Стигнахме ли? – Попитах Таня.
– Да, Иво. Стигнахме.
Погледнах пред себе си. Сградата на хижата се извисяваше няколко метра пред нас.

СЛАВА БОГУ!
Спасени!

Митко и Арни, влязоха първи. Аз пристъпих прага последен. Намирахме се в малко предверие. Останалите се заеха с котките. Не знаех дали е заключена вътрешността или не. В лошия случай, просто щях да седна върху раницата и да заспя.

Погледнах си часовника. 3:48 след полунощ. Ходили сме близо осемнадесет часа и петдесет минути.
Отворено! С метличката, която намерих, изметох снега от обувките и се намъкнах вътре.
Хижарят излезе от столовата.

***

Две седмици по-късно, приятели откриха пухенката на Таня в близост до Байкушевата мура, на слизане от Кончето. По улей, който местен планинар препоръчал.

Ивайло Златев, 28.03.2016

НЯМА СТРАШНО

НЯМА СТРАШНО

Ей до тук ми дойде от приказки „няма страшно“.
Лесно е да кажеш, ако не ти пука, но това не е кураж, от мен да знаете.

Лятото на две хиляди и първа. Новобранец в химическото поделение в Г.О.

– Няма страшно, маме. Не бой се. Още година, не остана. – Тъй говореше майката на Орлинчо. Затворено и срамежливо хлапе. Стеснителен до неадекватност.
Какво му е било, само Орлинчо си знаеше, когато седем месеца по-късно го намериха с прерязани вени в банята на поделението.

Понеже следобед, после занятия не оставаше време а и топла вода нямаше, някои се къпеха рано сутрин. Към пет, пет и тридесет. Половин час, преди дневалният да се разбеснее из коридорите, крещейки, колкото му глас държи и акълът позволява:
– Ставайте, мамини, ставайте. Аааааайде всички. Не остана. – Службата, разбира се, к’во друго?

Добре, че не бях аз дежурен същия ден. Не искам да мисля как щях да нахълтам в изпълненото с пара помещение, за да събера мърдите от банята и да намеря всичко в кръв. Плочките, мозайката. Кървавата река, стичайки се към канала. Голото тяло. Клетникът се беше изкъпал преди това и сгънал дрехите върху пейката.

Някои си режеха вените, но тъй правеха, че да ги намерят. Те не желаеха да умират. После ги уволняваха поради непригодност. На никой не му трябваха самоубийци. Току виж се разчуло. Други крак чупеха или пръст. На лявата ръка, ако ползват дясната.

Но Орлин Василев не искаше да го открият приживе или да се осакати. Рано сутринта. В банята. Горкото момче.
– Няма страшно. – Така каза майка му.

Неделя, след свиждане, малко след като я видял за последно, копеленцата нещастни се събрали в стаята за гости, вече празна и започнали да се гаврят с редник Василев. Дошъл Загорски и събул панталоните на хлапето, и докато другите държат, започнал да го налага с колана си, така, че катарамата хубав отпечатък да оставя върху бялата кожата, след всеки удар.
После скочил отгоре му. Със своите сто и десет килограма, не се налагало някой да натиска клетия нещастник към масата и започнал да го… сещате се.
Било бутафорна имитация на акт. Загорски не си свалил панталоните. Сигурно се е изпразнил в гащите накрая. Не знам.

По някое време, изникнал капитан Бойчев. И него бесове гонеха, ама разбран беше. Две седмици по-късно имаше хора с разбити носове и аркади по скулите.

Никой от личния състав не се опъна на Загорски. То смееш ли… След тренировка в стаята за фитнес и натъпкан с анаболи луд ставаше. Откачил! Агресията струеше през големите, червени пъпки на лицето му.
– Ефрейторе, звяр ставам. – Така говореше, когато бяхме дежурни в столовата. – Искам да смажа някой. – И забива юмрук в дланта си. – Да му изпия сосеца.
Вземаше метални канчета и с все сила ги удряше в чутурата си.
– Ефрейторе, виж к’во правя. Не се чупят, мамицата им. – Достоен българин!
После и него уволниха, бил човек на някого. Майка му се разтичала и го уреди.
А Орлинчо си преряза вените.

– Няма страшно, маме. – Само дето не дочака Орлин Василев, края на тази пуста година.
Затова не ми казвайте „няма страшно“!

 

Три месеца после клетвата, всеки направление получаваше и умирисаният Зил 157 „Джуган„, с който ни откарваха към новия живот на „стари кучета“, бе последното, което оставаше като спомен от любимото поделение.
Само дето, не те правят ей тъй „старо куче“.

– Няма страшно. Всички минават. – Говорехме си последната „новобранска“ нощ. От слухове дочули какво да правим, за да „оцелеем“ първата вечер на новото място. После ставало по-лесно. Кураж.
Кураж, кураж ама…
Някъде, след полунощ, нахлуват в спалното, по тъмно и с юмруци, шутове стигат до теб. Мешка на главата и удрят, бият, ритат, ебат те. Каквото такова. На заранта „старо куче“ си вече. Ама не баш. Някои до края ги тормозеха.

 

Имаше един Пеев при нас, „Търновския“ му викахме. Хубаво момче, отворено. Много говореше, ама добряк. Да направи нещо лошо, от глупост ще да е, не от проклетия.

Идва веднъж при мен в караулното и удря автомата с приклада в земята. Силно и рязко. Той, Калашника, нищо му няма. От инерцията, затворът до откат надолу, после пружината – щрак нагоре и патронът в цевта.
– Ти луд ли си?! – Крещя колкото мога на тъпото говедо. И веднага при лейтенанта. На такива, главата трябва да счупиш, та да разберат. Ще вземе да гръмне някого. От тогаз не ме долюбваше много, но респект си спечелих.

Ако имаше нещо, от което да се бои Търновския, то бе високото. Луд, луд, ама коленете му омекваха и забелваше очи на балкона.

Да е било края на лятото. Тогава в казармата все нормативи покривахме. Знам ли вече. Но онази сутрин, няма да забравя.
В десет, заранта, всички строени на алеята с препятствия. Отвесни стени, гуми на зиг-заг, ями с вода. Ей такива. Ние пред гредата.
Греда, разбирайте, два пилона с дъска по между им. Вярно дебела, но тясна. Двадесет сантиметра, преко сили. Иначе дълга. Десет метра, може и повече а отдолу пясъчник.
Бяга кашика по стълбата. После по гредата. А не беше ниско, майка му стара. Колкото дъската дълга, толкова пилоните високи.

Стоим ние пред стълбата а командирът инструкции дава. Потим се. Търновският и той бърбори. Голяма уста имаше.
– Аз ще те науча, копеленце. Редник Пеев, пред строя. Покажи, как се преодолява.
– Аз, такова, не мога, господин лейтенант.
– Как не можеш бе? За чий те е пратила майка ти? – И шамар зад врата. От онези, силните. – А да плямпаш можеш. Марш нагоре!
Като платно изсветля Пеев. Държи се за стълбата а краката треперят. Стигна дъската.
– Моля Ви, господин лейтенант.
– Давай и мълчи. На моя отговорност!
Всички вперили поглед. Само циркова музика липсва, ей тъй, за акцент.

Пясъчникът долу, тесен се оказа. Главата на ръба. Зелена диня да хвърлите на плаца, същия звук ще чуете.
Спасиха го Пеев, но се повреди нещо. Луд беше преди, но вече му захлопа дъската. Нямаше кой лигите да му бърше и го уволниха по болест. Няма страшно!

 

Онзи ден да е било, гледам новините, че нали кабелна плащам, викам си айде да разцъкам каналите. А то на всичките, един младеж, за казармата говори. Не било лошо, казва.
– Също и за здравето полезно. Повече движение, повече физическо натоварване.

Ей на това, „медиен плурализъм“ викам. Чиста пропаганда. Аман от слагачи. Полезно било за здравето.
Току виж, върнали военната повинност. Ама те я върнали вече, само дето още не знаем. Че що, ще го дават този българин смел в национален ефир?
А на война, като на война. Крака, ръце и ОФП. За които не знаят: Обща Физическа Подготовка.
Но… няма страшно. Може пък да ни се размине.
И да не се уплаши някой, че имало изродщини в родната казарма. Не бойте се, деца. То беше онова време, мрачните и тъмни години на соца. Сега вече натовска армия. Други стандарти. Младежта образована и културна.
Няма страшно, Ви казвам!

Ивайло Златев, 10.03.2016

МИНУС 25

МИНУС 25

Пътят чезнеше в мрака, почти пред колата, гонен от пожълтелите, фарове. Трябваше да ги сменя и навярно отдавна бих го направил, ако имах едни пет стотака за даване. Не, че щяха да ме съборят, стотачките имам в предвид, но не ми се харчеха. Ето защо се налагаше да карам на дълги, ако все пак исках да виждам нещо отпред.

Двигателят работеше равномерно и аз спрях радиото, за да чувам звука на мотора. Бях се отпуснал в седалката, втренчен в черната, асфалтова ивица пред мен и не мислех за нищо. За нищо от онова, което обикновено изпълва съзнанието, като мътна вода, понесла всякаква мръсотия, събрана от утайката на делниците. Гледах в безмислие шосето, благодарен на парното, на вентилатора, на колата и нощта, на зимата, за дето ми даряваха тази частица блаженство. Не исках никъде да стигам. Не и сега. Нито след час или два. Бензин имах достатъчно. Преди петдесет километра заредих. До горе. Малка бензиностанция, насред полето. При минус двадесет. Когато е под нулата, било добре, резервоарът да е пълен. Иначе се образува конденз. Кой да ти каже? Още не бях излязъл от колата и момчето с дебели дрехи и още по-дебели ръкавици се появи от някъде.

– Много е студено. – Казах, този път не колкото да не мълча.
– Да – промърмори младежът. Имаше отнесен поглед а по лицето му разчитах отегчение. Сигурно е кофти работата, зимата, нощем.
– Минус двадесет – продължи той. – Небивал студ. Нямам спомен за по-кораво време. На къде сте?
– Към София.
– Защо от тук? Пътят до никъде не води.
– Как до никъде?
– Ей тъй. Ще ни закриват на пролет. По-добре обърнете и трийсетина километра назад има отбивка. За магистралата.
– Хм… мерси. Не бързам и GPS-ът е с нова карта…
– Вие си знаете, но времето не е добро. Студено е, кой знае къде ще Ви откара колата. Петдесет и пет лева. Все пак, аз бих се върнал на магистралата. – Започна да казва още нещо, но се отказа. Обърна се и бавно тръгна към стъклената постройка на бензиностанцията.

Думите му звучаха странно, но това нямаше значение. Просто още един чудак.
Минус двадесет и един. „Рено“-то запали от половин оборот. Свалих шапката и пуснах „Хоризонт“. Не се приемаше чисто, а други станции нямаше. Какво ли трябва да стане в България, за да ловим националното радио в цялата страна? Поредният въпрос без отговор. Обикновено изпращам една полу-гласна по адрес на управниците, но този път им се размина. Бе толкова уютно в колата. Просто караш и слушаш песента на двигателя.

Минус двадесет и три. Нов рекорд. Дори не подозирах, че термометърът може да покаже толкова. Всичко бе малко… не́нормално. Един след полунощ.

Погледнах в огледалото, колкото да се уверя, че нищо не се вижда. Нямаше отблясъци от задните светлини върху асфалта. Поглед в лявото огледало и отново нищо. С изключение на луната. Голяма и ярка. Навярно пътят слизаше надолу, понеже по това време, луната би трябвало да е високо в небето. Обзе ме чувство на клаустрофобия. Сам в тъмното, почувствах се притиснат и затворен. Ново усещане, като се има в предвид, че се намирах в собствения си автомобил. Единствено лампичките по таблото напомняха, че няма причина за дискомфорта, който изпитвах.

Сетих се за филм, дето бях гледал като малък. Разказваше за кола, обитавана от призрак. Главната героиня караше за вкъщи, вечер след работа и когато погледна в огледалото, видя жена, облечена в бяло на задната седалка. Вдигаш очи и срещаш нечий поглед. Тръпки ме побиха. Ами ако… Не, няма да гледам в огледалото. Беше ми добре, преди да се сетя за филма и преди да ме обземе необяснимото чувство за клаустрофобия. Мисълта заседна в главата ми.

Измина час, откакто заредих. Малката, синя стрелка на GPS-а, продължаваше да стои върху иконката на бензиностанцията, без да мърда. Търсех отбивка, която не откривах. Времето напредваше и усещах умора. Леко изнервен, натиснах газта.

Намирах се на запустял, третокласен път. Онова момче май имаше право. „Шшшшшшшшшш“ – изгасих радиото. Пътят никъде не водеше, още по-малко в София. Уви, бях изминал прекалено много километри, за да се връщам.

В страни от шосето, с периферното зрение видях нещо. Каквото и да бе, остана зад мен. Погледнах в огледалото и благодарен си поех дъх. Отбивка. Крайно време беше. Натиснах спирачката. Щракнах бутона с катинарче и заключих вратите. Пуснах аварийките и много бавно, внимавайки да не изляза в банкета, обърнах. Сам, по средата на нищото. Приличах на огромна неонова табела с тези аварийни светлини. Сякаш някой или нещо щеше да ме види. Не исках да привличам внимание. От известно време, необяснимо чувство на страх и притеснение ме беше обзело.

„Хванах“ се за отбивката като удавник за сламка. Пътят изглеждаше още по-тесен. Силният вятър навяваше сняг като пудра върху асфалта. Летях с повече от сто и вече не ми беше забавно.

Минус двадесет и пет. Термометърът, навярно се беше повредил.

Пресегнах се да изключа навигацията, когато таблото внезапно изгасна. Фаровете също. Това никога не се бе случвало. Изправих се рязко и натиснах педала на спирачката. Колата леко поднесе. Усетих ABS-а под крака си. В следващия момент се забих в някаква пряспа, задницата продължи настрани и спря в снега, успоредно на пътя. Двигателят беше изгаснал. Никаква изкуствена светлина. Единствено луната осветяваше пейзажа. Навред около мен се стелеше пръхкав сняг, носен от вятъра, който, ако се заслушах, можех да чуя как свири в полето.
– Бах мама му – тихичко промърморих.

Постепенно, зрението ми привикна към светлината. Май не беше толкова тъмно. Вгледах се напред. Различавах завой и за щастие, всичко стана преди него.
– Ебаси късмета – още по-тихо си казах. За радост нямаше мантинела. При тази виелица отвън, не ми се излизаше. Освободих от скорост и натиснах „Start“ бутона. Нищо. Втори опит и отново нищо. Таблото не светеше. Включих радиото, но напразно.

Гумите от дясната страна се намираха извън пътя, затънали в сняг. Левите стояха на платното, но дори да запаля евентуално, нямаше как да изляза. Диференциалът щеше да върти само дясното колело и толкова. Сетих се, че в багажника държа лопата, но защо да я вадя? Колата бе като умряла. Започна да става студено. При минус двадесет и пет, бе въпрос на минути температурата вътре да се изравни с тази отвън, в полза на последната. Преди инцидента, телефонът седеше на седалката, но след удара, можех само да гадая къде е. Откопчах колана и се наведох. Намерих го от първия път.

Трескаво натисках копчетата, но дисплеят оставаше все така черен.
– Какво ти става, бе?! – Ударих по кормилото и поех дълбоко дъх. Облегнах се назад и се втренчих в стъклото пред мен. Отново си поех дълбоко въздух. Вече беше студен. Добре, че поне намалих скоростта, преди да се врежа в снега. Надявах се колата да е без драскотина. Погледнах си часовника. Малко горд, че противно модата, все още носех механичен.

2:45, наближаваше часът на вещиците. Не обичам да съм буден по това време. Сетих се отново, за онзи филм с призрака. Вече треперех, а от устата ми излизаше пара. Щеше да бъде по-лесно, ако просто се обърна назад, вместо да проверя в огледалото. Нарочно гледах в страни, но очите ми, някак самички се връщаха в средата, така, че огледалото за обратно виждане да попадне в периферното зрение. Извъртях се рязко и погледнах назад. Раницата, килната на една страна и шапката до нея. Ами да, раницата. Връщах се от планина, така че можех да си облека якето и гащеризона върху дънките, а после в спалния чувал. На сутринта щях му мисля. Все пак съм в България, не на пуста планета. Издърпах се за волана и с крайчеца на окото видях, как нещо проблесна в огледалото. Подскочих като ужилен. Рязко се извъртях за втори път… разбира се нищо. Вече ми се привиждаше. Успокоих се.

Около чистачките се натрупваше сняг. Вятърът не спираше и вероятно до сутринта щях да съм заринат в навявания. По стъклата отвътре се образуваше скреж.

В страни и леко напред от мястото, където бях заседнал, забелязах нещо като горичка или парк. Някак не се вписваше, но каквото и да беше, щеше да почака до сутринта. Дори ми се стори, че виждам ограда.
Приготвих се за сън. Вятърът виеше още по-силно. Посегнах да си дръпна ръкава, за да погледна часовника, но се отказах. Мисълта, че седя в не заключен автомобил, в три след полунощ, съвсем сам, изобщо не ми харесваше.
Искаше ми се да мога да заключа вратите.

Свалих облегалката, сложих ръкавиците и придърпах шапката надолу. Напъхването в спалния чувал се превърна в изпитание. Най-вече за нервите. Извъртях се с лице към пътя, завих се през глава и се свих на кълбо, до колкото беше възможно това. Отпред, коленете ми опираха във вратата. Опитах се да „изключа“.
– Каква вечер, само, каква вечер! – едва прошепнах.

***

Събудих се от силно разклащане. Отворих очи. Сгушен в спалния чувал, с ръце между бедрата, напрегнах слух. Представа си нямах колко е часът. Цяло чудо бе, че съм успял да заспя.

Вятърът бучеше. Плавно набираше сила, зловещата му песен ставаше все по-силна, след което също така плавно се губеше, достигнал своя предел. Подобно ластик, който разглезено дете опъваше и после бавно отпуска, в страх да не го изпусне. Имах чувството, че стихията се засилва, някъде от полето, събира снега от земята и го завърта във фуния с център моята кола а после чезнеше в мрака, там, от където бе тръгнала.
Започнах да броя…
– Едно, две, три, четири…
– ууууууууУУУУУУУУУууууууу – Отговаряше той. Колата се заклати лекичко, подета от всички страни.
– Едно, две, три, четири… – Продължавах аз. Унасях се. – Едно, две, три, четири… – уууууууууууу.

Силно разклащане ме изкара от унеса. Силно и отчетливо. Нямаше нищо общо с лекото разлюляване в края на всяко уууууууууууу. Какво беше това?

Продължавах да жумя и да се ослушвам. Вече не чувах вятъра. Нито звук. Изкушавах се да отворя очи, колкото да видя, дали не се развиделява, но вътрешно знаех, че още е рано. Това бяха най-тъмните и студени часове на нощта. После щеше да съмне. Леко се раздвижих и веднага настръхнах от допира с хладните части на чувала, които до този момент не докосваха тялото ми. Ако се намирах във фризер, навярно така щях да се чувствам.

Ново, силно разклащане. Люшнах се наляво и главата ми се удари в дръжката на задната врата. Нямаше звуци, които да ме предупредят или каквото там друго. Сякаш нещо голямо блъсна автомобила странично, без да предизвика никакъв шум.

Още веднъж. По-силно. Главата ми отново се удари във вратата, после коленете в предната.
И още веднъж. Някой се опитваше да обърне колата. Тласък след тласък с кратка пауза по между им.
Сетих се, че не съм заключен. Какво да направя? Невъзможно бе да е човек в този студ. Не и по това време. Тласъците бяха прекалено ритмични дори преднамерени, за да бъде вятърът. Диво животно? Поне удар в ламарината щеше да има.

Колата отново се заклати. После спря. Осъзнах, че не желая да се изправя и проверя какво става, защото просто ме беше страх. Какво щях да видя? Реших да си трая. Ще дочакам утрото, а после… по-далече.

***

Сърцето ми биеше като лудо. Лежах и не смеех да мръдна, в очакване нещо да се случи.

Изминаха пет или десет минути, от последното разтрисане. Може и повече. Все още нищо не ставаше. Безкраен миг след безкраен миг. Бе толкова тихо, че ако се заслушам, можех да чуя цъкането на часовника на ръката ми.

Размърдах крака. Исках да се обърна на другата страна, защото тази, на която лежах беше изтръпнала. А дали всичко не бе сън, който много бързо щях да забравя?

Внезапно, отпред, откъм двигателя, долетя протяжен, дращеш звук, който металното купе многократно усили. Не бях убеден, откъде точно идва, но при други обстоятелства щях да кажа, че някой драска по колата с твърд, остър предмет. Дори бях сигурен, че можех да го видя, ако се изправя. Разбира се не станах.
Предна дясна врата…
задна дясна…
калник…
багажникът отзад…
Въображаемият злосторник забави ход. Звукът направо се забиваше в мозъка. Дали не драскаше с нокти?

Вече го чувах ясно и отчетливо, точно до главата ми, от другата страна на вратата. Спря. Представих си как наднича през прозореца, с поглед забит в мен, на едно стъкло разстояние. Не смеех да се отвия и погледна нагоре.

***

– Хей, има ли някой? – Събудих се от викове и удари по стъклото. – Има ли някой?

Разшавах се и отворих очи. През дупка в спалния чувал, там, където качулката затваряше горния край, навлизаше силна, ярка светлина. Веднага разбрах, че е съмнало.

– Има ли някой, ало?
Без да се колебая разтворих ципа и се подадох навън. Наместих шапката и се изправих на лакти.
Белобрад старец търкаше прозореца с ръка и ми говореше.

– Момче, жив ли си? Какво правиш тука?
Загледах се във възрастния мъж.
Кожен калпак и протрито зелено палто. Горните копчета разкопчани и гърдите му голи, все едно не зимен а слънчев мартенски ден беше. Ръкавите трудно стигаха до китките, а от тях се подаваха сухи кокалести ръце. Сигурен бях, че дъхът на стареца мирише на вкиснато вино.

– Недей излиза, стой си там, че вънка студено. Тези дни големи студове, да знаеш. Ама то тука, винаги по-хладно държи. Дори лятос. И жива душа няма. То и аз не минавам често, ама сега, нещо ме буташе. Да ме питаш, не мога ти кажа, защо дойдох. Близо съм аз, ей там зад завоя. Пет къщи сме, старци. На пръст вече миришем.

Открехнах вратата.
– Здравей, дядо. – Прочистих си гърлото. – Аз… тука закъсах…
– Виждам, виждам. Няма страшно, синко. Гост ще ми бъдеш. Днес или утре внучка ми идва, ще извадим колата. Па ще ти кажа аз, една приказка, да видиш… Ей го на, де е старото гробище. Тук си нощувал.

Погледнах в страни, там, където мислех, че има горичка. Сега, на дневна светлина, различавах висока ограда, а зад нея, нещо като парк. Вътре, черни дървета протягаха клони към небето, подобно разперени пръсти. На двадесет метра от пътя и близо петдесет от мен, по права линия, се издигаше още по-високо, желязната порта на оградата, която заедно с дърветата, зловещо контрастираше с белия сняг, навян на преспи около нея.

Погледнах стареца. Той беше вдигнал глава и отправил поглед към гробището.
– Всички там ще отидем… ама някой друг път… Момче, късметлия си. Страшни неща стават тук, нощно време. Хайде на топло.

Ивайло Златев, 12.02.2016

НАТАЛИЯ

НАТАЛИЯ

– Здравей. „Капитал“ и „Жълт труд“.
– Новият „Капитал“ ще излезе в събота.
– Знам. И без това го чета цял месец. Ще взема стария. Уффф и някакъв шоколад. Черен нямате, нали? Хайде, то се е видяло, че пак ще пълнеем.
– Този, с бонбонките ми е любим – момичето се усмихна и в малкото, тясно, и претъпкано със стока магазинче сякаш стана по-топло.

Сините и́ очи светеха. На главата си бе сложила дълга вълнена шапка с пискюл на върха, а под шапката се подаваше права, сламено-жълта коса. Устните бяха розови, без червило и по лицето нямаше грим.

Тя протегна ръка и посочи шоколада. Носеше вълнени ръкавици с отрязани пръсти. Ноктите бяха малки и без лак.
Едва сега осъзнах, че в тъмния магазин бе доста студено. Тихичко издишах с отворена уста, колкото да докажа на себе си. Пара не се появи. Момичето ме видя.
– Хладничко е, помага за коледно настроение – тихо промълви.

Само дето, Коледа мина преди седем дена. Днес бяхме 31-ви, четвъртък. Има-няма още няколко часа и Новата година дошла.

Бръкнах в джоба и извадих парите.
– Колко беше… седем и… – вдигнах глава и я погледнах. Срещнах очите и́, тя ме гледаше внимателно, но умът и́ не бе тук. Не исках да си тръгвам. Къде щях да отида?
– Хей – усмихнах се. Търсех да измисля нещо. – Цял ден ли ще бъдеш на работа – прозвуча тъпо, все едно си правя устата за среща. Исках просто да си поговорим. Все от някъде трябваше да започна.
За щастие не се наложи да обяснявам.

– Уффф, да за съжаление – каза тя. Можеше да си взема почивен, но… всъщност тука е по-добре, струва ми се.
Вгледах се в лицето и́. Не беше от онези напудрени красавици, но имаше приятни черти. Дори много. Това обаче, нямаше значение, бе мила и това ми стигаше.

– Няма ли с кого да празнуваш – излишна прямост от моя страна? Тя не се засегна.
– Нямам. Живея с майка, но не ми се прибира. Вчера отново се скарахме. Вече само се караме. Много съм лоша. Ами ти? – Реши да смени темата.

– Аз… – спрях и се замислих. Усетих се, че въртя телефона си в ръце и това не ми хареса – скоро ли ще свършиш – попитах? – Вече е шест. Ако желаеш може да походим малко и ще ти разкажа?

Навярно щеше да откаже. Какво ми пречеше да стоя прав и да си говорим, лекувайки рани с балсама на нейното присъствие. Ядосах се на себе си. Беше ми приятна компанията и́.

– Аз… – след кратка пауза продължих – реших да им тегля една майна на моите. Оставих ги в едно кафене и се чупих. Бях тръгнал към колата, но се отбих при теб, за да взема вестници и шоколад. Голям шоколад. Бях замислил да изям половината по пътя а остатъка в колата, докато разлиствам „Жълтия труд“ и внимавам да не падне парченце на седалката, че стават ужасни петна. „Капитал“-а и без това не чета. Само пари давам а после изхвърлям след две седмици, когато си купя следващия брой.

Засмях се. Тя ме погледна и също се засмя. Малки бръчици се появиха край сините очи. Мило и красиво момиче. Шапката много и́ отиваше. Сякаш прочела мислите ми, тя вдигна ръка и я намести на главата си. Усмивката още стоеше на лицето и́.

– Как така си зарязал своите? Не разбирам.

– Сложно е. Винаги е сложно. За тях аз съм нервака, дето разваля всеки празник, щом се съберем. А толкова рядко сме заедно. Малко отчуждени, малко изтръпнали. Знаеш… Всеки иска нещо от тебе, няма как да се разкъсаш. На един малко внимание си отделил, друг си го притиснал и му пречиш да почива, носел съм напрежение в себе си, товаря близките… Е, сега ще ги разтоваря от своето присъствие. И понеже често изпадам в „нервни кризи“, отново ще ми се размине, така между другото. И без това съм им скапал настроението вече. Ще ме чакат, ще ме чакат и ще си заминат, а когато се появя ще ми сложат още една черна точка. Голяма при това. Не издържам. Затова се чупих. Може да е грозно, но… човек трябва сам да помисли за себе си. И… цяло чудо е, че попаднах на теб. Харесваш ми и твоята компания също. Не искам да си тръгвам, точно сега.

Погледнах я. Не спирах да въртя тъпия телефон в ръцете си. Усмивката от лицето и́ си бе отишла.

– Знаеш ли, шефът едва ли ще ме провери на 31-ви декември. Най-много да не ми плати. Вече час, а никой не е влизал. Освен теб, разбира се. И ти ми харесваш. Дори си приличаме.

Пъхнах телефона в джоба и се подпрях на вратата. Така щеше да ми бъде по-удобно и в същото време щях да я виждам. Момичето стоеше пред мен, зад щанда с шоколади и ме гледаше.
– Секунда само – тя мина покрай мен и се доближи до стъклената врата на магазинчето. Завъртя ключа и обърна табелката. – Така, вече е затворено – тихо промълви, колкото аз да я чуя. Пресегна се и изгаси осветлението.

Светлината от уличните лампи проектираше геометрични форми по стените и витрините. Ако някой минаваше в този момент и съвсем случайно надникнеше вътре, щеше да се изгуби в хаос от черно-бели фигури и линии, пръснати навсякъде. Аз и моята позната щяхме да останем скрити в сенките.

– След малко си тръгваме. Нека поседим мъничко, така, на тъмно. Нали е вълшебно? Вчера го няма, а утре още не е дошло. Далеко от хората. Мога да остана тук завинаги.
Гласът идваше от дъното на помещението. Дори не я гледах. Думите висяха в главата ми, насред нищото и някак придаваха смисъл на всичко.

„Мога да остана тук завинаги…“

– Майка ти? Навярно те чака – развалих вълшебството.
– Какво майка? Чака ме. И ние се караме, често. После ми става толкова тъжно. Живеем двете в дома, където отраснах. Спомени и призраци. Когато легна вечер ми се струва, че таванът се спуска отгоре и ме премазва, заклещена, някъде в миналото, не мога да помръдна и очите ми се пълнят със сълзи. В тази къща умряха баба и дядо. На леглото, в което спя. А майка е възрастна вече. Знае си своето. Упорита като магаре. Просто не издържам понякога. А толкова много я обичам. Искам да бъда добра, но май все не ми се получава.

Поех си въздух и тихичко издишах.
– Приемаш ли гости тази вечер? – Думите изчезнаха в мрака. Някаква кола мина по улицата и освети малкото магазинче. Тя се бе облегнала на стената, с ръце на гърдите, подпирайки брадичката си с ръка. Лицето и изглеждаше още по-светло, призрачно бяло.

– Майка? Едва ли ще и́ хареса. Не обича изненадите. Може да се скараме… – Гласът и́ бе неуверен. – На връх Нова година… Ще бъде едно преживяване…

– Не го мисли. Да знаеш колко семейни скандали съм видял… Дори мога да помогна🙂 – усмихнах се, но тя едва ли видя усмивката.
– Не говориш сериозно?
– Напротив. Ще купя най-скъпото вино, което имаш, не се обиждай, но не вярвам да се изръся много, а после една голяма кутия шоколадови бонбони от любимите ми. Ако нямате, ще компенсираме с количество, все някакви трябва да има в магазина.

Спрях за миг. Оставих я да прехвърли мисълта в главата си. Бях сигурен, че се засмя, без да виждам лицето и́.

– После… после ще се запозная с майка ти. Дъщерята е готина, трябва и майката да е готина. Ще налея по чаша вино…
– Майка има високо кръвно, виното…
– Знам, но една чаша на Нова година, може. И най-важното, да не изпуснем президента, пет минути преди дванадесет. Миналата година го проспах. Не че беше загуба.

Чух стъпките и́ по пода. Тя се приближи и ме погледна в очите. Усещах дъха и́. Без да сваля поглед от мен, тихичко каза:
– Супер. Много ще се радвам. Но да знаеш има призраци в къщи и е… малко студено.
– В колата ще се стоплим, няма страшно – опитах се да бъда оригинален, но прозвуча доста нелепо. Ни в клин, ни в ръкав.
– Живея зад ъгъла. Тя ме хвана за ръка. – Дори не ти знам името.
– Да не мислиш, че аз знам твоето? – Не останах длъжен. – Хайде давай виното и да тръгваме, че Плевнелиев няма да чака.

– Хей! – Леко ме побутна в гърдите с малките си, слаби ръце и преди да успея да я хвана, и придърпам към себе си, изчезна в тъмното.

Някаква врата се отвори, нещо падна на пода, чу се шум от хартия…
– FUCK – едва долових и още преди да разбера какво става тя стоеше пред мен с малко, късо палто, същата вълнена шапка, нахлюпена до ушите и голяма чанта в едната ръка.

– Виното, бонбони и твоите вестници. „Жълт труд“, направо ме уби. Майка ще му се зарадва. Тръгваме!

И двамата посегнахме едновременно към дръжката на вратата. Крачка напред и… оказа се заключена. Направо се размазахме в стъклото.

– Добре, че носът ми е голям – промърморих на себе си. Избухнахме в смях.

 

Вече от другата страна, аз взех торбата и погледнах към нея.
– Как се казваш – попитах.
– Наталия. Ще ме прегърнеш ли?

Ивайло Златев, 06.01.2016