ГРАДЪТ

ГРАДЪТ

Дъждът току що беше спрял.
Високо в небето тъмен облак бавно разкриваше пълната месечина.
Над земята се носеха изпарения и въздухът едва се дишаше.
Луната се отразяваше в малките локвички, останали по вдлъбнатините на камъка.
По листата на дърветата, устремена надолу, водата следваше, някак по навик, пътя на вечния кръговрат.

Ако имаше кой да погледне към зейналите черни дупки, вход към лабиринта на каменния град и по-специално към малкия отвор с неправилна форма, централно разположен върху лицето на скалата, щеше да види призрачните очертания на глава с бледо, почти безплътно лице. Бяла дълга коса, спускаща се върху раменете, бяла брада и две очи, тъмни и дълбоки, точно като дупките, нашарили скалите ноколо.
Очи, взиращи се в мрака.

Човекът, който винаги бе там, единственият останал – прегърбен старец, беше изкарал дъждовния ден дълбоко в каменното сърце на хълма.
Очите му бяха отвикнали от дневната светлина и воден от безгрешния усет за време, който разви под земята, излизаше на открито единствено вечер.

Всеки ден той обикаляше тесните канали, пещерни кухини, катакомби. Спускаше се из клaденчовите шахти (по навик, за да провери нивото на водата). Минаваше покрай десетките воденични камъни-врати и внимателно оглеждаше затварящите механизми и дървените клинове, които ги държаха.
Случвало се бе. Клинът прогнил, земята се разтресе и воденичното колело с грохот се изтърколи от своята ниша, и препречи коридора.
Във времена на обсада това бе целта, но сега храбрите защитници ги нямаше и при нужда никой нямаше да върне тежкия камък на мястото му.

Старецът познаваше всяко кътче.
Имаше тайни заобиколни тунели и пукнатини-изходи.
Той влизаше в празните изби, слизаше в спалните, където не висяха вече, детски люлки от таваните, пълзеше във въздушните тръби, следвайки воя на вятъра. Слушаше как бие сърцето на хълма, долавяше стъпките на кошутите горе, на повърхността.
А вечер, когато слънцето отдавна бе минало хоризонта, излизаше вън от подземния си дом и се любуваше на звездите.
Поемаше въздух с пълни гърди, а мислите му все долу ходеха, из отминали времена бродеха.

Тази вечер не отиде на поляната.
От дни не беше се хранил, предчувствайки, че моментът наближава.
Знаеше, че тук ще умре. В лабиринта от тунели или в своята килия, почивайки съвсем заслужено след дългите години, отдадени в служба на господаря и неговите близки.
Но градът бе пуст.
Нямаше ги майсторите, нямаше ги чираците, свещениците, старците, децата и домашните любимци.
Складовете за храна бяха празни.
Поклонници не идваха. Господарят и семейството му бяха си отишли.
Остана сам.
Остана, защото бе частица от това място. Беше се превърнал в негов израстък. Издънка. Скалата по магичен начин държеше душата му, пръсната из всичките тунели и килии, скрита в най-мрачните катакомби.

Времето минаваше и единственият човек в този забравен свят бавно изтъня в сянка.
Всяка сутрин, още преди да изгрее слънцето, той отваряше очи и енергично се изправяше, седнал на твърдия нар, покрит с кожи.
Въз-скромната обител, дълбоко в градското сърце, единственото място, където бе прекарвал нощите през целия си живот, нямаше прозорци.
Господарят великодушно бе позволил да я използва, когато още юноша бе започнал да му служи. Спомени от детинството нямаше.

***

Свежият утринен въздух нахлуваше през отвора в тавана, предизвестявайки скорошният изгрев.
Беловласият старец изду гърдите си. Задържа няколко мига и бавно издиша. Изхлузи през глава вехтата дреха, която използваше за спане и посегна към пейката за своята роба. Облече се. Приглади с длани косата си, после брадата. Нахлузи чехлите, обърна се на изток и се прекръсти три пъти. Устите му шептяха молитва.
После взе маслената лампа от плитката ниша до леглото и тръгна към изхода в непрогледен мрак, без да я пали. Знаеше пътя.

Първо отиваше в господарската стая.
Щеше да почака пред входа, а после да влезе.
Мозъкът му сякаш отказваше да приеме факта, че от много години бе единственият човек, останал тук.

Очите гледаха пустите тунели и празни килии, умът знаеше, че животът отдавна е напуснал това място, но сърцето не искаше да повярва.
Каменните стени бяха попили душата му.

Възрастният, кльощав, едва прегърбен човек всяка сутрин по изгрев, плахо, с леки и безшумни стъпки, сякаш да не събуди някого, влизаше в господарските покои, суетеше се край входа и сегиз тогиз поглеждаше към нара, където от много дълго никой не бе лежал.
Тънките, напукани устни бързо се движеха, повтаряйки диалог, воден преди вечност.

После палеше лампата и хукваше по дългите коридори на подземния град в изпълнение на своите задължения.
Срещаше призраци и говореше с призраци.
Ден след ден, година след година.

***

Лампата хвърляше своята жълтеникава светлина и сенки препускаха по стените.
Първият разклон, първият тунел вляво. Стръмни стълби, нисък таван. Голям воденичен камък, почти препречил прохода.
Пъргавият старец изкара въздуха от дробовете си и се промуши странично през процепа.
Преди много години, при едно земетресение, камъкът се търкулна в улея си и замалко да го смаже.
Наложи се в последствие да отслабне, за да може да минава. Така и не му достигнаха сили, за да върне своеобразната врата в изходното ѝ положение. А имаше времена… не можеш се размина от народ.

Озова се в избата. Празна. През отвора в тавана, откъдето изливаха гроздовия сок, се усещаше течение. Пред очите му се движеха жени с боси крака и ведра в ръце. Затвори очи и ги разтърка с юмрук. Отново ги отвори. Видението беше изчезнало. Той бързо се обърна и излезе в коридора. Днес щеше да обиколи навсякъде.

***

Задъхан, той се подпря на стената.
Мястото беше тясно и таванът нисък. Налагаше се да се движи полу-приклекнал.
Тук силите го изоставиха. С едната ръка беше надигнал полите на робата си, за да не се спъне. Трябваше да приседне. Отпусна се назад и положи тяло върху прашния под. Наистина беше остарял. Много.
Поднесе лампата към лицето си и духна. Пламъкът изгасна и всичко потъна в непрогледен мрак. Възрастният мъж не се страхуваше от призраци. Само дето не ги виждаше. Беше сам.
Понечи да се надигне. Подпря се на лакът и нещо го сряза в ребрата. Закашля се. Дробовете му се разкъсаха. Събра слюнка в устата си и звучно се изплю. Въздухът не му стигна и отново кашлица раздра гърдите му. Отпусна се назад. Щеше да изчака. Да му мине. Не се случваше за първи път. От известно време насам…
Ослуша се – единствено монотонният писък в ушите. Нищо друго.
Спомените бяха избледнели. Сиви и напукани от времето. Пръснати из лабиринта в старата му глава. Май вече нямаше сили да ги събира…

Отпред се намираше църквата.
Лошото беше отминало. Внимателно се изправи.
Денят си отиваше. Чувството за време не го лъжеше.

Без да бърза, продължи своята обиколка.
Съвсем скоро се озова в мъничко предверие.
На тавана имаше отвори, през които нахлуваше външна светлина.
Устройството им бе такова, че светлината не влизаше направо, а отразена и разкъсвана от хитроумно издълбани вдлъбнатини и стърчащи изкуствени ръбове, се изливаше разсеяна в помещението.

Малко преди залез слънце – пропитият с магия, промеждутък между деня и нощта. Очите на стареца, привикнали с мрака, реагираха остро. Зениците му се свиха и той рязко стисна клепачи. Лицето му се изкриви в гримаса.
Няколко мига по-късно отвори очи и понечи да огледа мястото. Извъртя глава и подскочи назад.
На клин, забит в стената висеше стара роба. Черна и дълга, тя почти докосваше земята.
Клетият старец си помисли, че самият дявол е дошъл тук, долу – при него. Колко години тази роба го плашеше винаги, щом се озовеше на това място. Той събра три пръста и бързо се прекръсти.
Входът беше оттатък.

На прилично разстояние, колкото позволяваше размерът на предверието, възрастният мъж заобиколи висящата дреха (никога не се престраши да я свали) и влезе в следващото помещение.
Тук нямаше отвори в стените. Черна, просторна зала, а сърцето свито на топка.
Крипта. Точно под черквата.
Тук не палеше лампата.
Черните, опушени, сякаш намазани с катран стени, щяха хищно да погълнат всяка светлинка.
Чистилище.
Нямаше да се задържи повече от няколко вдишвания.
През всичките лета и зими в служба на господаря, стените на града бавно попиваха душата на стареца. После тя минаваше през камъка и капка по капка се просмукваше тук. В ниското, в черното, при мъртъвците и черните им души – на скрито и сигурно.
Но сега бе дошло време да си я вземе.
Мършавият, болнав мъж искаше душата си обратно.

***

Дъждът току що бе спрял.
Високо в небето тъмен облак бавно разкриваше пълната месечина.
Над земята се носеха изпарения и въздухът едва се дишаше.

През една от големите, естествени дупки с неправилна форма, която служеше за вход към тази част от подземния град, ако човек напрегнеше зрението си, можеше да види едва различимите очертания на слаба човешка фигура.
При по-внимателно вглеждане би станало ясно, че фигурата е на кльощав, възрастен мъж, обут със сандали и облечен със светла роба.
От главата се спускаха дълги побелели коси, а също толкова бялата му брада закриваше почти цялото лице.
На фона на тази белота, подобно черни дупки се открояваха хлътналите в черепа очи.

Известно време старецът седеше неподвижен в сянката на скалния отвор с поглед отправен в нищото.
После, сякаш излязъл от обзелото го вцепенение, мигна няколко пъти и раздвижи кожата на челото си.
Подпря се с ръка на ръба и прекрачи напред.
Нищо вече не го задържаше тук.

Тясната, мокра от дъжда пътека, се виеше през рехавата горичка, минаваше по северния, полегат склон на платото и водеше ниско в долината.
Без да бърза, като внимаваше да не падне, беловласият мъж слизаше по нея.
От време на време, някое клонче го удряше по лицето или мокрите му нозе се препъваха в корени, но това не го смущаваше.
Очите му блестяха.

Ненадейно, пътеката стана по-стръмна, земята беше кална и той се подхлъзна. Загуби равновесие и се свлече надолу. Направи няколко кълба през глава в храсталака и спря съвсем близо до голям камък.
Само няколко мига бяха нужни, за да отмине уплаха. Завъртя са на една страна и прегърна камъка.
Ех, старче! – Каза си наум и се разсмя с глас.

Едри капки дъжд западаха от небето.

Ивайло Златев, 11.07.2019

Реклами

ЧЕРВЕНАТА ПАПКА

ЧЕРВЕНАТА ПАПКА

Лежа и гледам етажерката на нивото на очите ми.
Не си мисля за нищо.
То няма и за какво. За смъртта, която идва? Или за живота, от който и следа няма да остане?
Лекарството работи и за час няма да изпитвам нищо. Ще мога да лежа и да гледам червената папка на етажерката пред мен.
После Тя ще се върне и аз ще започна да се моля всичко да свърши по единствения възможен начин, час по-скоро. Ще се моля на смъртта.
Ще се моля на Господ… но сега съм добре. Няма да ставам, просто ще си лежа.

Червената папка контрастира на сивата стена.
Червена и голяма. Дори не помня какво съм поставил в нея.
Трябва да е било наистина от значение, за да използвам голяма, червена папка, с твърда подвързия.
Какво може да бъде толкова важно, когато болката, подобно преса те мачка и смъртта се надушва от всякъде. Най-вече от потните чаршафи и мръсното ми тяло.
Какво може да бъде толкова важно, че да го поставя в глупава червена папка?

Боже, не помня.
Спомени? Как да им се порадвам, когато съм прикован на това легло.
В главата ми се върти песен, изпълнението на която гледах преди време.

Усещам цинизма. След малко ще започне да прелива от мене… или няма. Не ми дреме. Просто съм благодарен за тези мигове, когато мога да лежа и да гледам в точка пред мен.

В стаята малката нощна лампа е прогонила мрака.
Хапчетата, които изпих, са отблъснали болката.
Не след дълго тя ще се върне и аз ще спра осветлението.
Не изпитвам скръб за себе си. Дори никак.
Все някога човек умира.
Отнесено към безкрая на времето, сякаш не сме живели.
Спокоен съм и очаквам онова, което се задава с примирение.
Ако можеше само да не ме боли. Тогава изчезвам. Свивам се на кълбо или се въртя в постелята и животът се превръща в безкрайна агония.
Обмислям да спра да пия проклетите хапове. Какво ще се случи? Все някога всичко свършва. От болката губя човешкото в себе си. Може и за добро да е.
Усмихвам се.

Не мога поглед да откъсна от червената папка.
Какво, по дяволите, имаше в нея?
Всичко губи смисъл в моето положение.
Не искам за нищо да мисля.
За онова, което не съм направил или за това, което съм. Какво значение има? Единствено важно е, че дишам.

Поемам дъх и бавно изпускам въздуха. – Великото чудо на Вселената в действие.
Какво щях да направя ако имах година пред себе си?
ДА СЕ РАДВАМ!
На въздуха, на водата, на деня и нощта, на птичките, на слънцето, на звездите, на утрото, на залеза, на жените, на самотните вечери и шумни купони, на разходките, на срещите с близки, на всичко, на всичко!

Сега съм спокоен. Притихнал и примирен. Още час.
Сам съм. Не желая никого да товаря и въпреки всичко, ако така си замина, миг преди края ще ми бъде тъжно.
Много тъжно, че не съм се сбогувал с всеки, на когото знам, че съм мил. Искам всички да прегърна и целуна.
Искам да видя близките хора за последно, преди да прекрача оттатък. Ако има оттатък… Или просто светлината ще изгасне и край.

Усещам се замаян. Навярно от лекарството.
Ден ли е, нощ ли е?
Помолих да ми дръпнат завесите. Лежа с гръб към прозорците.
Не мога да си представя, че скъп за мене човек ще стои до леглото и ще гледа как страдам.
Не мога да си представя, че същият този скъп човек, когато съм упоен, ще се взира в завивките, покрили гърдите ми, с тайната надежда поредното, едва доловимо повдигане, да бъде последно.

Животът се е свил до тези шестдесет минути, които ми остават. Може би е добре да поспя.
Всичката суета вече я няма.
Няма ги дрехите, няма ги часовниците, няма ги многото хобита, с които натрапваме своята индивидуалност на света около нас.

Колко лишено от смисъл е всичко. Колко избелял е споменът за отминалите времена пред прага на…
Не ми е до философии.
Отпускам глава на възглавницата и се фокусирам върху дишането.
Поемам дъх и дробовете ми се изпълват с въздух. Бавно издишвам.
Отново и после пак.

В апартамента над моя се шуми. Някой живее.
Аз също живея… И още как.

Преди няколко дена успях да се изкъпя. На излизане от банята се огледах в огледалото на вратата.
От месеци избягвам да се оглеждам в цял ръст, защото нищо хубаво не очаквам да видя. Защо да го правя? Онзи ден не устоях.
СЛАБ – това мога да кажа.
Каква ужасна ирония.
През целия си живот съм искал да отслабна. Никога не съм страдал от наднормено тегло. Просто така. Да изглеждам по-добре. С повече “релеф”. Да бъда по-секси, с по-голямо самочувствие. Цял живот мъки и нещастие. Така и не постигнах желаната фигура.
Сега съм слаб. Отново не се харесвам, но има ли нещо, което да направя? Вече няма значение.
Ще ми се да бях здрав.
Липсата на плочки по корема ще я преживея.

Опитвам се да извикам спомени от онова време.
В главата ми изскачат фотоси, на които присъствам. Виждам се отстрани. Все едно не съм аз и се любувам на себе си. Красив съм. “Юнак във младост и сила мъжка”.
Усмихвам се.
Боже, колко чуден е бил животът ми!
Искам да извикам, да се ощипя, да се събудя от кошмара, в който съм сега.
Как бих искал, Боже, да върна времето. Отново да изживея онези години. Как го искам!

Нямам сълзи да изкарам мъката и тя остава в мене.
Снимките отдавна изхвърлих.
Споменът ще си замине с мен и следата, която съм оставил ще изчезне. Подобно полиуретанова пяна времевото пространство ще възвърне своята форма, сякаш никога не съм бил.
Приемам истината с примирение, но ми е тъжно.
Не съм затънал в самосъжаление. Съвсем не. Очаквам смъртта и тайно се надявам да не е днес.
Животът ми е напъхан в рамките на стаята, в която лежа, а болката е закрила хоризонта. Държи душата ми в клещи.
Съзнанието не може да се издигне по-високо от леглото с потни чаршафи.
Физическата болка, не душевната.
Чудно, до каква степен духът е подвластен на тялото и неговите нужди.
Дали смъртта ще ме освободи? Трябва ли да я приветствам?…

Не искам да мисля за смъртта.
И сега не мисля за нея. Просто я споменавам.
Когато бях здрав, приживе (ето казах го) тя ме вълнуваше. Какво има оттатък? Нов живот? Веднъж ли живеем?
Сега избягвам да мисля за Нея. И без това идва.

Лекарството ме прави силен.
Не искам да умирам, но след малко, когато ефектът отмине, ще се моля това да се случи.
Ще боли. Ще боли и ще спре.

Като знам колко мога да нося, здраво ще се изпотя. Издръжлив съм. Проклятие ли е това или благословия?

Преди много години бях влюбен в момиче. Не, че и след това не съм се влюбвал или преди, но искам за това да разкажа.

Много мъка изживях. Не беше споделена тази моя любов. Ама аз глупак. Не се отказвам. Нося. Мъкна.
После, после любовта умря. Моята любов. Нейната така и не се роди.
Аз възкръснах за нов живот.

***

В стаята нощната лампа е прогонила мрака.
Болката след малко ще се върне.
Усещам я, виждам я как се надига като прииждаща приливна вода по време на новолуние.
Ще ме залее и ще започна да се давя.

***

Обичам да лежа на дясната си половина.
Напрегнах сили и се завъртях. Пред взора ми са единствено сивите завеси, които плътно покриват прозорците.
Отново се завъртам.
Сега червената папка е точно на нивото на очите ми. Голяма и с твърди корици.
Така и не станах да видя какво е било толкова важно, че да го поставя в нея.
Убийте ме, не си спомням.

Време е.
Протягам се и изгасям лампата.

Ивайло Златев, 03.06.2019

ШУМ 2

Първи разказ: ШУМ

ШУМ 2

Шум – случайни колебания с различна физическа природа, характеризиращи се със сложна времева и спектрална структура.
Първоначално думата шум се отнася изключително до звукови вибрации, но в съвременната наука е разширена до други видове вибрации (електрически, радио и т.н).
В експерименталните науки шумът може да се отнася до всякакви случайни флуктуации на данни, които възпрепятстват възприемането на сигнал.

Звуковият шум може да бъде силен или слаб. Той е необработен музикално с неопределена и непостоянна честота. Чува се например, когато вятърът духа листата на дърветата, при едновременен говор на много хора, или при триене на различни предмети един в друг.
Има шумове които вредят на слуха, но има такива, които създават приятни усещания: шум от птици, поточе в гората, гласът на славей.
От физическа гледна точка, шумът не се различава от звука, тъй като и двете са вибрации чрез среда, като въздух или вода. Разликата възниква, когато мозъкът приема и възприема звук.

 

Шшшшшш, главата на Стойна щеше да експлодира. Тя закри уши с длани, но това усили ефекта.
Гласове и фрази, извадени от контекст и лишени от смисъл. Въздухът жужеше от тях.
Възрастната жена започна да се върти в леглото и да тръска глава. Дългата, бяла коса се мяташе във всички посоки, а широката, прокъсана нощница все повече се увиваше около врата ѝ, в опити да я задуши.
Нечовешката сила, която я изпълваше, сякаш нагнетявана от шумовете, които попиваха в нея, щеше да я пръсне.
Стойна разкъса захабените чаршафи и за миг се озова на пода. Веднага се изправи, стиснала глава между дланите и под съпровода на невидим оркестър се впусна в лудешки танц.
Тя се въртеше, спъваше се в пръснати по земята предмети и се блъскаше в разтворените врати на шкафовете.
Нейните широко отворени очи не виждаха нищо.
Махайте се, махайте се!

С всичка сила се блъсна в ръба на открехнатата врата, отскочи назад и замаяна от удара седна на пода.
Челото я заболя.
Укроти се.
Започна да се оглежда. Трябваше ѝ време, за да осъзнае къде се намира.
Раздраните пердета висяха от релсите, а от пролуката между тях навлизаше лунна светлина.
Лицето на Стойна беше изкривено от ужас.
Изправи се и бавно докосна ухото си.
Слуховият апарат липсваше.

От много време насам, трудно различаваше гласовете, които бяха в главата ѝ и тези, които идваха “отвън”.
За всичките години като телеграфист, преди да оглушее, шумовете, електрическите щракания и гласовете на различни хора, мъже, жени, деца, пискливи, и груби, сякаш я събудиха за нов живот.
Превърна се в жив радио-приемник. Само дето нито веднъж не успя да го настрои.
Радиото се включваше и изключваше, когато поиска и бавно измести всичко от битието ѝ.
Животът, който познаваше избледня, подобно стар черно-бял филм и заприлича на сън. Или спомен за сън.

Когато апаратът в главата мълчеше, Стойна пропадаше в бездна и носейки се надолу, спорадични видения ѝ напомняха, за отминали времена.
Тя се спускаше в мрака без да има за какво да се хване.
Постепенно гласовете се връщаха.
Откъслечни и далечни. Едва доловими и неразбираеми. Все едно не бяха за нея.
Скалата се завърташе.
Още гласове и по-висок шум. Вече на нея говореха. Плашеха я и обиждаха. Смях и кикот.
После радиото губеше станция и Стойна долавяше единствено откъслечни фрази, изречени от всякакви хора.
Море от шум. Океан.
Всичко спираше и тя отново пропадаше в бездната. Кадри от черно-белия филм минаваха покрай нея. Мрачна безтегловност. Ден и нощ се сляха в едно.

***

Боже, как се надяваше да чуе гласа му. На своя съпруг.
И след смъртта не спря да го обича, дори повече.
Тя се въртеше в леглото, ставаше, бродеше из празните стаи, удряше вратите, скубеше косите си. Как искаше да чуе гласа му. Само веднъж.

После забрави.
Всичкият говор, щракания и шум измиха паметта ѝ. Отнеха цвета на спомените и след време съвсем ги избутаха вън, в бездната, върху лентата с много петна и драскотини.
Стойна спря да се противи. Не можеше да ги спре.
Те викаха, шептяха и плачеха.

А когато мълчаха, наставаше тишина. От онази тишина, страшната, когато знаеш, че те са там, но се крията, мълчат. Дебнат и чакат. Нещо си.

Тя вземаше малкото, дървено столче, което той измайстори и сядаше на него. Събираше колене, преглаждаше полата си и чакаше. Минута след минута. Те си играеха с нея.

Тишината ставаше непоносима за глухата Стойна и тя се надигаше, за да отвори плахо входната врата и да се покаже на света, и точно тогава те се завръщаха, безброй шепоти. Тя започваше да крещи.

– Лудата, лудата. – Викаха децата и я сочеха с пръст, а тя ги гледаше с подивели очи и душата ѝ плачеше за спасение.
Лудата, Лудата!

Стойна изчезна. Стопи се.
Всичко я плашеше.
Имаше дни, когато с часове стоеше, облегната на входната врата, долепила око до малката шпионка и чакаше някой да мине.

Тя отваряше вратата и започваше да вика: Защо крещиш, защо крещиш? А вечер обикаляше по етажите и хлопаше по вратите, умолявайки съседите да спрат шума, идещ от домовете им.

Лекарствата помагаха, но ако ги взема редовно.
Тогава гласовете млъкваха, тя слагаше слуховия апарат и слизаше по стълбите пред блока, зажадняла за човешко общуване, а вечер пускаше стария телевизор, съвсем забравила за онази, другата, реалност, шумната, която приличаше на спомен за лош сън.

В един момент, Стойна забравяше хаповете или решаваше, че вече не ѝ трябват, или те просто изчезваха, а телевизорът работеше…
На времето с мъжа ѝ често гледаха телевизия. След смъртта му навикът остана.
Тя сядаше на стола и натискаше копчето.

Шшшшшшшш. – Не спираше телевизорът. – Шшшшшшшш. – И те се връщаха. Шепоти и гласове. – Шшшшшшшш. – И не бяха сами.
Хаосът от проблясъци, причинени от липсата на сигнал, се превръщаше в картини.
Снежинките по екрана танцуваха и се подреждаха в образи. Размазани или ясни, гротескни.
Лицата говореха, а тя като дете седеше пред тях и очите ѝ бяха огромни.

***

Стойна постави ръка на челото си и започна разсеяно да масажира голямата, червена ивица. Там, където главата ѝ срещна ръба на вратата, мястото се поду, а болката върна усета ѝ за реалност.
Какво стана с живота? Къде се запиля всичко?

Един мъж, нейният син, идваше да се грижи за нея. Носеше храна, правеше малки ремонти. Все по-рядко и по-рядко.
Внуците не бе виждала от години. Лудата, лудата. Така я наричаха дечурлигата – тя продължаваше да търка зачервеното място… и това проклятие… Шумът, дяволските гласове, сенките.

Стойна се разрида. Големи сълзи започнаха да се стичат по хлътналите бузи, стигаха устните и влизаха в устата. Тя избърса сополите с ръкав.
Боже, помогни ми! Помогни ми!

Все така седнала на пода с разтворени, мършави крака и захабена нощница тя се подпря на ръце и се отпусна назад.
През отворената врата на спалнята навлизаше синкава светлина, но това не бе светлината на луната.
С крайчеца на окото си, възрастната жена виждаше екрана. Снежинките проблясваха по него и озаряваха всичко наоколо. По стените и тавана сенките бяха замръзнали в призрачен фотос. Шумът сега нахлуваше в дома ѝ през дървената кутия на апарата.
Зениците ѝ се свиха. Тя се заслуша.
Далечни гласове идеха отнякъде. Казваха ли нещо? Бавно се приближаваха, все по-силни и по-силни.

Тя се преведе и закри ушите си с длани. Започна да се клати напред-назад и да си напява. Искаше да заглуши гласовете, които вече крещяха в главата ѝ. Лицето ѝ се изкриви в гримаса на болка. Сенките по стените оживяха. По екрана на стария телевизор, който вече никога не спираше, снежинките започваха да се групират. Сгъстяваха се и образуваха форми, които счупеният ѝ мозък се опитваше да разгадае. Дебелото стъкло на кинескопа се превърна в матова, полу-прозрачна стена, която уродливи създания с уродливи лица се опитваха да счупят.
Напевът, който излизаше от гърлото на Лудата се превърна в стон, а после във вой.

Тя се отпусна на пода и легна по гръб.
Нещо на стената привлече вниманието ѝ.
Снимка на човек, който почти беше забравила, а гласовете се бяха постарали да изхвърлят от паметта ѝ.
Гласовете не спираха да крещят.
Чувство непонятно и странно напомни за себе си.

Обезумяла в своята лудост старицата се изправи и хукна по коридора. Сякаш нарочно, вратата се изпречи на пътя ѝ но тя с нечовешка сила я удари и изкърти пантите.

Стойна прелетя през късия коридор и нахлу в дневната, където телевизорът стоеше върху малък скрин с три чекмеджета.
Тя рязко измъкна най-горното и то се разсипа на земята.
На синия екран снежинките се преливаха в образи с разкривени лица. По стените сенките танцуваха в магически танц. Гласовете не млъкваха.

Възрастната жена започна да рови из вехториите на пода.
Разочарована запрати чекмеджето настрана и то се счупи в стената.

Тя дръпна долното. То също се изсипа.
На фона на телевизора, побелелите коси на старицата сияеха, образувайки ореол.
Шумът в главата ѝ се извиси до писък. Висок и всепронизващ.
– Аххх – Гневно изстена и избута празното чекмедже встрани.

Посегна към третото, най-ниското. Дръжките останаха в ръцете ѝ.
Беше обезумяла.
Започна да дращи по дървото, в опити да се добере до съдържанието.
Ноктите ѝ се чупеха, оставяйки дълбоки следи по повърхността.
За един кратък миг, снимката, която беше видяла на стената се появи пред очите ѝ. Човекът на нея, човекът на нея…тя зарида.

С наранени, кървящи пръсти Стойна хвана чекмеджето за ъглите и го изтегли. То запъна до средата и спря. Беше достатъчно.

Съвсем бавно тя отметна прилежно сгънатите кърпи и бръкна под тях.
Мъничка, дървена кутийка се оказа в ръцете ѝ.
Стойна бавно открехна капачето и притихна.
Широко отворените ѝ очи възвърнаха човешкия си вид.
Изкривените старчески пръсти извадиха онова, което толкова време, бе чакало вътре.

Тя бавно разтвори малкото, златно сърчице.
Красива, млада жена се взираше в нея от фотография, залепена на едната половина.
Едри сълзи се стичаха по бузите на Стойна.
Спомените нахлуха в главата ѝ като вълна.
Денят, в който се ожениха. Нейното момче.
Напет, млад момък я гледаше от пожълтялата снимка в другата половина.

Стойна избърса сълзите си и притисна малкото, златно сърчице до гърдите си.
Любовта на живота ѝ!
Погледна към телевизора и натисна копчето, за да го изключи.
Нямаше програма и чудно как бе забравила да го изгаси?
Проблясващите снежинки изчезнаха.
Тя прокара пръст по екрана и по него остана мръсотия. Неодобрително поклати глава.
Възрастната жена хвана медальона за верижката и сложи сърчицето на врата си. Изправи се и пристъпи към прозореца.

Заревото на пробуждащото се пролетно слънце нямаше да подмине и нейния дом.
Светлината на новия ден огряваше лицето ѝ.

Тя отвори прозореца, пое си дълбоко въздух и се обърна.
Критично огледа цялата стая.
Какъв безпорядък. Кой би живял в такъв хаос?
Щеше да подреди и преведе всичко в ред.
Денят се очертаваше дълъг.

Ивайло Златев, 19.04.2019

 


“Еlectronic voice phenomena (EVP) – феномените на електронния глас (EVP) са звуци, намерени на електронни записи, които се интерпретират като дух-гласове, които са били неволно записани или умишлено поискани и записани.
Ентусиастите смятат, че EVP е форма на паранормално явление, често срещано в записи със статичен или друг фонов шум.”

ВАНЕСА

ВАНЕСА

Мегън дръпна стола и се стовари отгоре му. Облегна се и отегчено въздъхна. Боже, какво им правя на мъжете? Вдигна ръка и махна на келнера в точния момент, за да я забележи.
– Едно малко. Не! Двойно, без лед. И не се бави, скъпи. – Каза тя и се усмихна със широка, престорена усмивка.

Мегън всичко приемаше много сериозно. Особено мъжете. Те бяха център на вселената ѝ.
Още от момента, в който се осъзна като жена (от както се помнеше всъщност), тя изпитваше непреодолима нужда да дари своята женственост на някого.
Цялото ѝ същество крещеше аз съм жена и очакваше подобаващо отношение от другия пол.
Трудно е да се каже, че беше обсебваща. Беше изискваща.
Женското в нея струеше в огромни количества от всичко: начинът ѝ на обличане, жестовете. Просто да се заситиш.
В тяхното скромно дамско трио Меган свиреше на бас китара и за всички бе “дълбока вода”.
Атмосферата около нея бе наситена с драматизъм.

Без да си дава сметка, тя натрапваше своята женственост по един агресивен и на моменти груб, безцеремонен и циничен начин, който неминуемо се превръщаше в предупредителна светлина за потенциалните партньори.
Връзките ѝ бяха случайни, за които неведнъж помагаше алкохолът и често попадаше на отчаяни типове, които щом се осъзнаеха си плюеха на петите.
По тази причина Меган бе сексуално незадоволена, защото като всяка истинска жена, за да прави секс ѝ трябваше мъж.
Да мастурбира беше под нейното достойнство, а женската любов бе за лесбийки. Въпреки, че пробва веднъж от отчаяние.
Сексуалната фрустрация бе в основата на нейния сприхав и раздразнителен нрав.
Да бъдеш жена не беше никак лесно.

 

Мегън кръстоса крака. Късата пола се повдигна и разкри леко пълните бедра. Полата беше толкова къса, че ако човек нямаше свян да погледне, щеше да види бикините.
Пъпчив тинейджър от съседната маса спря да дъвче, забил поглед в краката ѝ като хипнотизиран. Това не остана скрито за майка му и тя го сръчка с лакът в ребрата, за да го подкани да се храни.
– Затвори си устата или яж!
Съпругът ѝ не можеше да откъсне поглед от дълбокото, деколте на Мегън. При която всичко идваше в повече, а човек лесно можеше да изчезне в нейния свят без да се усети, подведен от сексуалното ѝ излъчване.

***

Ванеса бутна вратата и влезе. Дебора пристъпи отзад, оглеждайки се притеснено. Бас китарата нямаше как да пропуснат. Двете се насочиха към масата.

Ванеса стъпваше грациозно, с вдигната глава без да се оглежда. Вървеше право напред. Късата ѝ бяла рокля разкриваше прави крака, обути в златисти, кожени боти с висок ток. На главата си носеше бяла каубойска шапка.
Косата ѝ стигаше до средата на гърба и за разлика от Мегън бе със своя естествен, тъмен, кестеняв цвят.
Правеше впечатление на жена, която взема онова, което иска.

Тя дръпна стола и седна. Изящно. Маниерът си личеше във всяко движение.
Дебора обаче не си направи труда да повдигне своя стол и силен, скърцащ звук се разнесе из цялото помещение.
Ванеса я погледна с любопитство. Ще направиш ли нещо като хората, скъпа? Усмихна се мило, с фалшивата усмивка на човек, примирил се с чуждите недостатъци. Дебора! Непохватна и леко глуповата. Не че беше лоша. Съвсем не. Просто…

Мегън допиваше питието си без да ги забележи.

– Не бързай, Мег. Вечерта е млада. – Каза Ванеса.
Мегън си оправи деколтето и пищният ѝ бюст се раздвижи.

– Как сте? – Въпросът не искаше отговор.
Жената с бялата шапка отново се усмихна. Щеше да изпие една малка бира и да се прибира в хотелската стая. Днес нямаше настроение.

– Супер. – Дебора се почувства длъжна да отговори. – Но масата не е наша. – С притеснение добави.
– Глупости! – Отвърна Мегън. – И защо така мислиш?
– Има питие срещу мен и кожено яке на облегалката.
– Всичко разваляш, мила. Какво ще си поръчаш? Аз черпя.

Дебора въздъхна с облекчение. Мегън щеше да поеме инициативата, щом се появи човекът с питието.

Ванеса бе потънала в мислите си.
На отсрещната маса пъпчивият тийнейджър ги зяпаше с провиснало чене. Три красиви жени на едно място. Тази с червената, къдрава коса, която изглеждаше смутена не беше от най-готините, но другите компенсираха. Щеше да има за какво да си мисли, когато мастурбира довечера. Обаче мадамата с бялата, каубойска шапка, беше номер едно.
Баща му също бе насочил вниманието си към момичетата. Дебелите, рогови рамки на очилата му не успяваха да прикрият похотливите погледи които им отправяше.

– Да си ходим. – Каза съпругата му и го дръпна за ръкава.

***

Скоти силно бутна вратата и влезе.
Погледна си островърхите ботуши. Тоалетната беше мръсна и се зачуди дали няма хартия, залепнала за подметките.
Не трябваше да си оставя якето.

В началото помисли, че е сбъркал масата и на метър от нея без малко да се обърне, когато видя своята дреха, все така небрежно закачена за облегалката на стола. Питието му също бе там. Нямаше грешка.
В допълнение три красавици го очакваха.
Той се приближи и се усмихна.
– Дами!?

Дебора спря да говори, но не вдигна глава.
Ванеса го изгледа от горе до долу. Погледът ѝ казваше я да те видим. Тя се спря на лицето му и се усмихна отегчено.
Мегън побутна леко празния стол с крак и посочи чашата с глава.
– Чака те. – Каза тя.

Скоти не си падаше по приказките, но за сметка на това имаше чар. Придърпа стола и седна.
Правата му руса коса се раздвижи. С механично движение той прекара пръсти през перчема си, в опит да го приглади назад.
На мургавото му лице имаше едва набола брада. На лявото му ухо проблесна обеца.
Ванеса не отделяше очите си от него.
Дебора се престраши и го погледна.
Мегън довърши уискито си на екс и вдигна ръка, за да поръча още едно.

***

Близо час Деб не спираше да бърбори. Тя беше така. Мълчи, мълчи, и изведнъж нещо ѝ стане… Нейните приятелки обикновено не я търпяха дълго, но сега…
Вниманието което мъжът проявяваше бе неправилно изтълкувано от Дебора.
Тя говореше за себе си, за курса по готварство, за мъжете. Скачаше от тема на тема. Мъничко прекали с виното. Иначе бялото ѝ лице сега бе станало румено, а рижите къдрици сякаш по-оранжеви. Очите ѝ блестяха.

Скоти бе красив мъж и неговото отношение я поощряваше.
Тя му се усмихваше, оправяше косата си, а когато погледите им се срещнеха, свенливо навеждаше глава. Искаше да изпъкне, а нейните приятелки не ѝ пречеха.
Колко далече можеше да стигне?
Скоти ѝ смигна заговорнически. Ванеса го видя и се усмихна. Разбрала намеренията му или по-скоро липсата на такива.
Дебора не се усети и се изчерви още повече. Наближаваше онази граница, която съвсем не бе убедена, че би имала куража да премине.

– Деб, ще спреш ли за малко, мила? – Изрече Мегън, без да погледне чевенокоската. – Твоят не трябваше ли да те вземе вече?

Дебора млъкна и за миг се преобрази в същата притеснителна и плаха жена, каквато беше преди.

От алкохола Мегън ставаше по-груба от обикновено. Тя кръстоса крака и оправи деколтето си. Гърдите ѝ се раздвижиха в опит да прелеят. Мъжът срещу нея нямаше как да пропусне това. Тя му се ухили цинично. Щеше да го изхруска за вечеря… или за закуска, ако ѝ падне. Протегна ръка и я сложи върху неговата.

– Красавецо, какво ще правиш довечера? – Гледаше го право в очите.

“Красавецът” винаги бе готов за едно мръснишко чукане, но щеше ли да има чукане? Тя беше пияна. През нощта щеше да хърка, а на сутринта нямаше да помни откъде се познават. Не, че имаше значение.
Не, благодаря! Беше прекалено… лесна. Лесна за разчитане, лесна за свалка.
Скоти се учуди на себе си.
Рядко пропускаше бройки, а тази тук дори изглеждаше прилично.
Той се ухили и размислил опита да намери думи, с които да каже, че няма планове, и не би имал нищо против да придружи Мегън до стаята ѝ, но устата не го слушаше. Езикът не се раздвижи и той успя единствено да издаде някакъв странен гърлен звук.
Какво му ставаше? Сякаш изгуби контрол над собственото си тяло.

– Скъпа, още по едно? – Лицето на Ванеса беше безизразно.

Мегън потърси с очи келнера и вдигна ръка, която с мъка задържа изправена. Нейната женственост се изливаше от деколтето в опит да задържи вниманието на каубоя с коженото яке и островърхи ботуши.

Солото за бас, което измисли сутринта, чудно защо, не ѝ излизаше от главата. Жалко, че Дебора си тръгна, заедно със своята цигулка. Двете добре се разбираха и на сцената, и извън нея.
Но Ванеса… Ванеса беше друга работа. С нейната загадъчна усмивка и превзета акустична китарка. Любимка на публиката.
Мъжете си губеха акъла по нея, да се чудиш защо. Тя ги омагьосваше и Мегън я мразеше.
Подозираше, че Деби също мрази тази вещица. Кльощава и надута. Какво притежаваше, което те нямаха?
Определено беше пияна. Бутна чашата и я прекатури. Последните капки се разляха върху масата.

– Не, благодаря. – Каза едва доловимо. – Свърших с пиенето.
– Време е да си лягаш, скъпа. – Ванеса се усмихна. – Пожелай лека нощ на джентълмена.

Мегън се почувствува празна и смачкана. ИЗПИТА.
Някой току-що бе свършил с основното ястие и чакаше своя десерт.

Тя стана, махна вяло с ръка и се отправи към стълбите.
Скоти за миг реши, че трябва да я изпрати, но не можеше да се помръдне.
Очите на Ванеса бяха приковани в него и го държаха на стола. Муха в паяжина.
Той се обърна към нея и срещна погледа на жена, която винаги вземаше онова, което поиска.

Ивайло Златев, 11.03.2019

ТЪРСИ СЕ МЪЖ

ТЪРСИ СЕ МЪЖ

Вдъхновен от непознатата с алена рокля
и филма Looking for Mr. Goodbar.

Ива спря и пусна аварийните светлини.
Погледна встрани, за да прецени разстоянието, включи на задна и с безупречна маневра паркира колата.
Вдигна поглед и срещна очите на Моника в огледалото.

– Хайде, маме. – Каза тя с равен глас.
Дръпна ръчната рязко, до край, изключи двигателя и отвори вратата. За малко да изкриви едно от колчета, поставени на тротоара.

– Мамка му.
– МАМО!
– Знам, миличка, знам. Няма да говоря така. – Събра дългите си, прави краката и ги постави на бордюра. Роклята се повдигна и разкри красивите бедра. Жалко, че нямаше кой да ги види.

На тридесет и четири, Ива изглеждаше чудесно. С усмивка и чар, на които трудно можеше да се устои. Пряма и открита, гледаше хората в очите, а зеленият ѝ поглед, омгьосваше.

Тя хвана малката Моника за ръка и затвори вратата. Сребристият Yaris, с изгоряла боя и олющен лак на тавана се разклати.

Със своята тясна и къса червена рокля, Ива беше повече от секси.
Сутринта, преди да тръгнат за детската градина, се поколеба какво да облече. Тениска и впити, изтъркани джинси или нещо по-специално? Джинсите определено ѝ стояха добре.

Въпросът бе, дали нямаше да изглежда отчаяна с червената рокля и голямо деколте? Подобен избор можеше да се изтълкува като зов за внимание.

Въпреки всичко тя държеше да направи впечатление и избра роклята.
И все пак, ако човекът с когото беше на среща не се вписваше по отношение на облеклото, можеше да се почувства неловко или по-лошо – виновен, а мъжете много мразеха да се чувстват виновни. – Щеше да бъде лошо начало.

***

Запознаха се във Facebook.
Ако имаше земя на неограничените възможности, това беше Facebook.
И къде другаде? От опит Ива знаеше, че с колеги нещата не се получават.

Станала майка на тридесет, тя не успя да задържи бащата на Моника. Опита се, но не вложи голямо старание. Той също.
В крайна сметка, младата жена отдавна искаше рожба и това беше основното.

Липсата на партньор усети веднага.
Имаше моменти, когато се затваряше в тоалетната и не можеше да спре сълзите си. Къде от безсилие плачеше, къде от яд. Не ѝ провървя.
За щастие беше красива. И умна.
Не живееше луксозно, но парите стигаха, при това сама ги печелеше.

Една сутрин в банята, след като водата отми сълзите, тя видя истинската причина за своето положение: сама не можеше да се справи! Или не искаше.
Трябваше да открие любящ и всеотдаен баща на Моника.
Това не се оказа лесно.

Мъже много, но Ива не беше на двадесет.
Първо се огледа в офиса.
Естествено, готините бяха заети. Както винаги.
А свободните… имаше причина да бъдат свободни.

И точно когато изгуби надежда, се появи Димитър.
Току-що беше започнал при тях и колежките говореха за него. – Средна възраст, добре сложен. Малко асоциален, сякаш затворен в себе си.
Срещнаха се в кафето. Тя го погледна и той се представи.
После всичко тръгна гладко.
Първото излизане.
Общи теми нямаха много, но и да имаха, обикновено хората бързо се изчерпват.

– Разведена съм и в къщи ме чака чудесно малко момиченце. – Ива много държеше да каже това преди да преспят.
– Знам. – Отвърна Димитър. – Наведе се и я целуна. Вечерта отидоха в апартамента му.

Втората среща направиха в киното. Съботно, следобедно кино.
И Моника взеха. Ангелче.
Ядоха сладолед, след това пуканки.
Всичко беше чудесно и една червена лампа светна в главата на Ива.

Моника хареса Димитър.
– Мамо, нов татко ли имаме?

Много скоро Ива осъзна, че не бе необходимо да обикалят ресторантите или да правят нещо специално. Понякога прото седяха и си говореха на дивана у тях, а малкото момиченце пърхаше с криле и не спираше да бърбори.
После щастливата майка слагаше дъщеря си да спи и правеха секс със Димитър.
В банята, на дивана, на пода, на масата, в леглото.
Тя знаеше, че добре се справя. Той също.

Една вечер бяха заспали, а Моника станала и боса, по нощница се вмъкна при тях под завивките.
Димитър се уплаши. Не бил готов. И това беше краят.

Ива не успя да преглътне разочарованието си. Обвини го, че излизал с нея само за едното чукане.
Може и вярно да беше.

Впоследствие младата жена реши, че мъжът за тях е някъде там и просто трябва да го открие.

Ива обичаше секса.
На тези години ясно осъзнаваше, че няма за кога да се “пази”. Никой не се интересуваше от мнението ѝ за живота.

Сексът е комуникация и повечето мъже, които намираше, нямаха нищо против да си „общуват“ с нея, до момента, в който научеха за Моника.

***

Заведението не беше нито евтино, нито прекалено луксозно.
На кого му пукаше? Щеше да изпие чаша вино или две.

Щяха да си говорят. Малко за нейната работа, малко за свободното време. Нямаше как да научи всичко от Facebook.
Тя щеше да разкаже забавна случка от детската градина на Моника. – Искаше да види реакцията му: на отегчение, на престорена заинтригуваност или… кой знае?
А можеше изобщо да не споменава Моника.
Мъжът беше готин. Силни ръце. Плосък корем, с едва набола брада и хубава кестенява коса, която падаше на вълни.
Беше внимателен.
Ива искаше да се забавлява. Да си даде почивка. Знаеше, че не това е търсеният Мъж, но какво толкова?

Определено щяха да отидат на бар след ресторанта, а после да го заведе у дома си. На своя територия щеше да се отпусне по-лесно.

 

Тя бутна вратата и влезе.
Алената рокля привлече внимание.
Десетки мъжки погледи едновременно посегнаха, за да свалят дрехата от тялото ѝ.
Ива се усмихна.
С вирната брадичка и грация тя тръгна към него. Изправен, той протягаше мускулеста ръка.

***

Времето мина неусетно.
Говореха за нея. Той я докосваше, гледаше я в очите.

После заваля.
Беше джентълмен.
Метна своето яке върху раменете ѝ и я прегърна.
Тичайки, прекосиха паркинга. По червената рокля се появиха петна от дъжда.
Спряха до лъскавата му кола. Лицата им бяха мокри. Той я целуна. Сладостна тръпка мина през тялото ѝ.
Той отвори вратата и тя седна. Роклята се повдигна и разкри красивите бедра.

В бара се държаха почти като гаджета.
Ива не спомена Моника. Знаеше, че всичко е мимолетно.
След дни или седмица нещата щяха да си дойдат на мястото и тя отново да продължи напред.
Просто имаше нужда да презареди.
Играха билярд. Боже, откога не беше играла билярд!
В неговите очи сякаш стоеше на пиедестал. Всичко се въртеше около нея и това ѝ харесваше.
Малко преди полунощ си тръгнаха.

***

Ива се засмя. Той бе казал нещо забавно, но тя вече не помнеше какво точно. Виното ѝ завъртя главата, но не беше пияна. Само ѝ бе… “приповдигнато”.
Опита се да вкара ключа и не успя от първия път. Мамка му. Флипер машината много ѝ хареса. Така не се бе забавлявала… нямаше спомен откога.
Ключът превъртя и те влязоха.
След историята с Димитър, когато Моника се вмъкна под завивките, Ива имаше правило. Не вкъщи! Но сега щеше да направи изключение. Вкъщи се чувстваше уверена и като бонус сутринта нямаше да се налага да си тръгва.

Тази вечер малкото ангелче остана при сестра ѝ.
Утре следобед щеше да си го вземе. Щяха да отидат на сладкарница, а тя да разкаже на сестра си за своята авантюра. Но това утре.

Чантичката се изплъзна от пръстите ѝ и с тъп звук падна на пода. Той затвори вратата.
Нямаше нужда да пускат осветлението. Отвън нахлуваше жълтата светлина на уличните лампи. Дъждът барабанеше по прозорците.
Ива събу обувките си в движение и без малко да се препъне. Чувстваше се леко замаяна, но съвсем леко. Тръгна към спалнята, а той я държеше за ръката. Тя се приближи до леглото и се хвърли върху завивките. Обърна се по гръб и вдигна ръце. Щяха да се любят. Желаеше го.
Искаше да изчезне в прегръдките му, да докосва силните му бицепси, да усеща тялото му, да вдиша аромата на неговата мъжественост, да усети, че живее. Затвори очи. Дъждът плющеше по перваза. Чу се гръм и мълния озари стаята.
Малката Моника се появи пред очите ѝ. Сърцето на Ива преливаше от любов. Имаше всичко, което можеше да иска от живота. Беше щастлива!

Грохот и в стаята се изля синьо-бяла светлина.
В същият миг той се метна отгоре ѝ. Тежкото му тяло притисна нейното. Дланите му покриха нейните. Заклещена между краката му, Ива не можеше да помръдне. Инстинктивно опита да се освободи. Това го накара да затегне хватката. Ива започна да се мята. Под тежестта, гръдният ѝ кош нямаше как да се издуе и изпълни с въздух. Тя отвори уста в опит да извика,
Силният мъж седна върху нея, пръстите му се впиха в тънката шия и започна да я души. Светкавица раздра небето и оглушителен гръм се разнесе. Той я стисна още по-силно. Ива се задушаваше. Младата жена панически опитваше да се изплъзне. Хватката му ставаше по-силна и по-силна.

Постепенно Ива се усмири. Съпротивата ѝ отслабна и спря.
Съзнанието се замъгли и всяко желание за борба изчезна. Обзе я спокойствие, Мъничката Моника беше заседнала в главата ѝ.
Тялото на младата жена потръпна в конвулсии.

Червената рокля се бе вдигнала високо и разкриваше красивите, бели бедра.

Ивайло Златев, 08.02.2019

ТИХО!

ТИХО!

Митко се заозърта уплашено.
Последно помнеше, че скочи в леглото, а баба му го зави и целуна по челото за лека нощ.
Дъхът на старата жена носеше сладникавия мирис на пръст и малчуганът инстинктивно се натисна във възглавницата, когато тя доближи устни до челото му.

Къде се намираше?
Спомни си за суматохата вчера, сети се за дядо си, който натовари каруцата със сено, а вечерта изгасиха газената лампа по-рано от друг път.
Щяха да ходят някъде. Рано. По тъмно.

После,… после трябваше да се облече, а очите му смъдяха.
После,… после си смъкна надолу панталоните и се изходи в зеления леген, който баба му изнесе на двора и изсипа в градинката с доматите.
Този леген винаги миришеше гадно.
Дори забрави да си изтръска “чурката” и едно мокрото петно се появи на гащите.
После заспа.

Сеното беше меко и от време на време Митко отваряше очи, приятно затоплен от дебелото одеало.
Наоколо бе тъмно, а небето беше обсипано със звезди.
Понякога, колата настъпваше камък или някое колело хлътваше в дупка и цялата каруца се разтрисаше, сякаш за да може малкото момче да се намести по-удобно в своята постеля.
Малчуганът затваряше очи и потъваше в сладък полу-сън.
Искаше нощта да не свършва.
А когато утрото все пак избута мрака, Митко се надяваше денят да бъде изпълнен с приключения.

Завитите в одеало крака на момчето сочеха края на каруцата а точно зад главата му се намираше напречната греда, на която седеше дядо му, хванал юздите.
Въпреки, че нямаше как да го види, единственият внук на Кина и Пешко, знаеше, че старият Марко крачи отпред и поклаща от време на време дългите си уши. Беше толкова смешен.
Ето сега. Завърта глава и пръхти тихо. Горната му устна се повдига и оголва зъбите.
Възрастният мъж, седнал с изправен гръб на пейката, едва доловимо промърморва нещо. Говорят си.
Митко е доволен, че младото магаре остана в селото. С него не се обичаха. Веднъж то излезе от обора и го преследва из целия двор. Митко много се изплаши.

Отстрани, наметната с овча кожа, лежеше баба му.
Тя се беше обърнала с лице към него и сякаш го гледаше. Единствено лекото ѝ похъркване я издаваше, че спи. Въпреки сладникавият мирис на пръст, внукът ѝ не намираше сили да се обърне.
Димитър заспа.

***

Колата подскочи.
Мъжът на пейката се сепна, широко отвори очи и изправи гръб. Стисна юздите и промърмори нещо, което не беше за детските уши.
Малкият пътник се изтъркули встрани и удари главата си. Навярно щеше да извика ако не беше толкова сънен. Извади ръка изпод одеялото и разтърка чело. Трябваше да търка, за да не стане цицина.
Баба му спеше.
Нощта беше ясна и нейната светлина изкарваше на показ какви ли не интересни неща.

Например ограда.
Висока и желязна, с орнаменти по нея. Любопитството на момчето се пробуди и то съвсем забрави за подутината на главата си.
Оградата изглеждаше позната.
Железните пръчки, от които беше направена, завършваха с връх във формата на листо, сочещо към небето… движеха се по коларския път, обикалящ гробището.

Митко се ококори.
Тука бяха идвали единствено денем с баба му. Обикновено по обед.
Тя започваше да скубе тревата от гробовете и да мърмори нещо под носа си. После присядаше до някоя плоча, опираше ръка в нея, сякаш се подпира и започваше да нарежда.
Момчето не знаеше как думите помагат.
Какъв беше смисълът да повтаряш колко ти липсва някой и какъв добър човек е, ако не може да те чуе. Нали е умрял и сега е купчина кости под земята.
Струваше се на малчугана, че е много по-важно тези неща да се казват когато му е времето. И понеже ходеха по обед, и заради лятната жега, често бяха сами там.

Димитър се отдалечаваше (но не прекалено) от възрастната жена и започваше да разглежда надгробните камъни, опитвайки се да прочете какво пише на тях.
Цифрите познаваше с лекота. Димитре, ела тук! Къде си хукнал? Недей да тъпчеш главите на хората! Гласът на Кина беше ясен и силен.
Чудно, на Митко му се струваше, че тя вика, но някак тихо. После, когато отидеше при нея тя се изправяше. Да си ходим, чадо. Нека си почиват. Избърсваше сълза от окото си и оправяше своята забрадка.

***

Каруцата се разклати и наклони на една страна.
Имаше едно място, където пътят беше пропаднал.
Пред погледа на детето се разкри нова гледка.
Заради наклона на колата, можеше да вижда гробището съвсем спокойно.
Навсякъде каменни кръстове и плочи, които постепенно чезнеха в сенките, хвърляни от дървета и храсти.
В детската глава, мястото се превърна в село. Странно село, под земята. Село на мъртъвци.
Надгробните паметници сякаш бяха покривите на къщите, а под тях, спящите скелети
Погледът на Митко мина през пръстта и влезе в домовете им.
Не искаше да нарушава спокойствието им, но не можеше да спре. Любопитството го водеше. Беше страшно.

Къща след къща, легло след легло. Стари и млади, малки и големи. Какво търсеше?
От време на време вдигаше очи нагоре, за да огледа покривите. Бяха толкова различни. Ако можеше да чете, щеше да научи историите, които разказваха.
Нещо го смущаващо обаче.
Чувството, че върши нередност се засили.
Сякаш беше крадец, вмъкнал се в подземното село, за да ограби хората-скелети.
В този момент слаба, жълтеникава светлинка между дърветата привлече вниманието му.
Какво беше това? Пламък на свещ в средата на гробището?

Димитър се фокусира върху светлината.
Тя блуждаеше и трепкаше, но едновременно с това се приближаваше бавно.
Очите на Митко бяха широко отворени. Той неусетно се беше изправил на лакти.
Пламъкът се движеше ту наляво, ту надясно. Все едно заобикаляше гробовете. (Недей да тъпчеш главите на хората! – спомни си думите на баба си), но в крайна сметка, посоката, която огънят следваше беше тяхната.

От време на време фигурите по оградата закриваха светлината, но после тя отново се появяваше и със сигурност беше по-голяма, по-ярка и по-близо.
Детското сърчице се изпълни със страх.

Само след малко щяха да се озоват покрай онази част от гробището, където нямаше толкова дървета и пламъкът щеше да излезе на открито.
Митко затвори очи. Дали не сънува?
Когато ги отвори вече бяха много близо до оградата. От този ъгъл острите ѝ пръчки сякаш стигаха до небето.

В първия момент нищо смущаващо не се забелязваше. Пръчка, втора. Още една.
Орнамент от оградата с неясна форма закри гледката.
Някое от колелата настъпи камък и подът се разтресе.
После първото нещо, което Димитър видя, бе светлината. По-ярка и по-жълта. Почти беше до тях, от другата страна на оградата. Едва на няколко крачки и малко назад. А точно зад нея, на фона на светлите надгробни паметници, имаше тъмно, неясно петно. Какво преставляваше?

Постепенно, размитите очертания придобиха формата на изправена човешка фигура, а пламъкът в мрака се оказа фенер в изпънатата ѝ напред ръка.

Парализиран от страх, Митко не можеше погледа си да откъсне.
Детайли не се различаваха, но липсваше характерното поклащане, което се получава при ходене. Тъмният силует сякаш се носеше във въздуха без да докосва земята. Момчето не бе в състояние да познае мъж ли е, жена ли е. Извивките на тялото се губеха под връхната дреха, която трябваше да бъде нещо като наметало, а главата се криеше от голяма качулка.
Фенерът, който тайнственият им спътник държеше, представляваше кутия с големи, опушени стъкла. Пръсти не се подаваха от наметалото и въпреки, че светлината бе силна, тя не осветяваше пътя, нито хвърляше отблясъци по оградата и предметите наоколо.
После погледът на детето се плъзна по ръката, стигна до рамото и противно на волята му спря върху качулката. Ако там имаше глава, очите щяха да са вторачени в него.
Това, което беше отдолу обаче тънеше в черен и непрогледен мрак.
Митко бе готов да се обзаложи, че ледено-студеният полъх, който усети идваше именно от там.

Едва сега той се сети да събуди баба си.
Бързо се обърна и впи малките си пръстчета в нея, но тя вече беше будна и наблюдаваше съсредоточено тъмния силует.
Митко отвори уста в опит да заговори, но още преди и дума да изрече, възрастната жена сложи пръст върху устните си.

– Шшш! – Едва доловимо произнесе, без да сваля очи от неканения спътник. Не говори! – Сякаш по телепатия каза тя.

Внукът на Кина се отпусна назад и легна на пода.
Чак сега усети силната болка в лактите и врата. Придърпа одеялото и се зави до брадичката.
Въпреки, че не виждаше тайнствения гост, той знаеше, че е там и се носи до оградата само на няколко крачки зад тях.
Кой или какво беше това?
Скоро оградата щеше да свърши там, където зидът на гробището бе разрушен и баба му щеше да разбере.
Малкото момче нямаше намерение да дочака този момент.
Възрастната жена седеше до него и това беше достатъчно.
Димитър заспа.

***

Колата настъпи камък и се разтресе.
Димитър се събуди но не бързаше да отваря очи.
След малко се престраши и погледна с полу-отворени клепачи.
Високата черна ограда я нямаше и небето розовееше.
Извъртя се настрана и видя баба си да спи.
Сладникавият мирис на пръст го удари в лицето и той сбръчка нос.
Усмихна се.
Щеше да се излежава още малко.

Ивайло Златев, 28.12.2018

5 СУТРИНТА

5 СУТРИНТА

Симеон се събуди, но не бързаше да отваря очи. Грубото вълнено одеяло се беше намотало около врата му и краката му стърчаха навън.
Младият мъж се завъртя на една страна и опита да изпъне набрания чаршаф под гърба си. Хвана одеялото и го придърпа надолу.
До съмване оставаше много.
Дори не погледна часовника.
В казармата лягаха рано. Девет и всички трябваше да са по леглата.
Обикновено той се събуждаше около единадесет, след което заспиваше до пет, когато се измъкваше тихо, за да отиде до банята в съседната сграда.
Всичко изглеждаше почти нереално в тези ранни часове, малко преди поделението да оживее.
Симеон потърси с ръка малкото радио под завивките, което често слушаше преди да заспи.
Всеки петък в десет започваше онова предаване с водещата с мек, невероятно секси глас и Мони обичаше да я слуша, но тази вечер не успя да дочака началото.

Намери радиото и го изключи. Зави се до брадичката и заспа.

***

През правоъгълния прозорец на спалното, от коридора нахлуваше студената светлина на луминисцентното осветление. Часът беше пет.
Никой нямаше да се засили към банята толкова рано събота сутрин.
В почивните дни занятия липсваха и личният състав се наслаждаваше на свободното време. Някои бягаха още предната вечер и войнишките редици оредавяха.

Симеон отвори очи. Погледът му сякаш мина през вратата и пред него се разкри пустият коридор.
Дневалните дремеха до обувките в ъгъла, а дежурният се беше свил между войнишките мешки на стелажа.

Симеон стана и бързо се облече.
Нахлузи кубинките на босо, съвсем внимателно открехна вратата и излезе.
Преди да тръгне по стълбите, погледна към огромния рафт с раници. Дежурният спеше, покрил се с вехто, прокъсано одеало.

***

Октомври беше необичайно студен.
По пътеката между сградите бяха нападали купища листа и на дневалните щеше да им се отвори работа.
Осветени от живачните лампи по плаца, листата имаха неестествено зеленикав оттенък.
Мони забави крачка въпреки студеният вятър, който го подтикваше да бърза.
В спокойствието на отминаващата нощ се долавяше нещо обезпокоително.

Преди седмица, по време на дежурството на Жеков, в банята бе станал инцидент.
Жекича, както го наричаха близките, решил в края на смяната, в пет сутринта, да вземе душ.
Влиза в приземното помещение, съблича се и оставя дрехите на дървената пейка.
При мисълта колко мъжки задници и гениталии са се отърквали по дъските, дългунестият мъж сбръчква нос и дава израз на своята погнуса с леко цъкване между зъбите. Тц. После нахлузва чехлите и се отправя към кабинката в дъното. Тя е максимално отдалечена от входната врата и съответно най-топла.
Физиономията на Жеков трудно може да се опише, когато прекрачвайки в тясното пространство се подхлъзва и едва не се пребива.

Вътре има спукана тръба и нищо не се вижда. Едва когато се строполява на земята, дежурният по рота разбира, че не е сам в тясната душ кабина.
Дългите му крака тръгват в различни посоки и той пада. Забива лакът в нещо меко, след което се подпира на длани. За щастие ударът е умекотен и китките не се чупят.
Младият мъж се обляга на белите плочки и поглежда към ръцете си, за да се увери, че нищо не стърчи от кожата.
Дланите са в кръв.
Онова, в което се спира лакътят му е мъртвото тяло на редник П.

По-късно Жеков споделя, че въпреки шока, причинен от падането и факта, че с него има труп в банята, най-неприятно било усещането, причинено от допира на тестисите му в покрития с кръв теракот.
Каналът бил запушен и топките на изумения ефрейтор се пльоснали в насъбралата се студена, кървава вода.
При удара с лакът, няколко ребра изпращели в безжизненото тяло на П.

Разследването по-късно установило, че редникът сам сложил край на живота си. Горкият полу-сирак.

***

Историята на П. е колкото тривиална, толкова и нещастна.
Военните го писали негоден за служба, но по настояване на майка му, бил приет в редиците на родната казарма.
Учудващо как най-близките могат силно, ама много силно да те прецакат.

В армията изобщо не обичат слабите, а нежните още по-малко.
Естествен подбор в действие. Стигнало се дори до сексуални изстъпления.
Всички знаели, че става нещо нередно около новобранеца. Досещали се, разказвали се истории, но никой нищо не правел, защото проблемът бил чужд, а „вътре“ всеки си има предостатъчно свои.

Симеон никога нямаше да забрави погледа на П. седмици преди злощастното събитие.
Очите на младото момче бяха станали бездни. Големи и празни.
Дупки, през които душата бе напуснала тялото, дълго преди той да си пререже вените.

Веднага след като трупът бе открит при тези драматични обстоятелства, Жеков получи три дена домашен отпуск, от които впоследствие извадиха един за наказание, защото запалил цигара в спалното. Вероятно, за да се отърси от напрежението.
Душ клетката бе почистена и запечатана с найлонова лента на червени и бели ивици.
Понеже (от етични съображения) командващите офицери не се наеха да посочат точно кой да отпуши канала и измие кръвта, два дена отпуск бяха обещани, ако се намери доброволец.

В крайна сметка, момче, което не беше наред с главата, свърши тази работа, а през нощта вдигна цялото спално, крещейки в леглото си.
До сутринта всички знаеха за неговия сън, в който от кървавата локва, се изправил редник П. с отворени вени и черни дупки вместо очи, само, за да отправи закана, че ще си отмъсти.

След това, сутрешните посещения в банята спряха.

***

Как Симеон реши да вземе душ тази сутрин остава загадка. Вероятно по навик или просто защото все някога трябваше да го направи. Или от скука.

И така, малко след пет той спря пред металната врата на приземния етаж в западния край на сградата, с хавлия в едната ръка и сапунерка в другата. Времето беше студено и тялото му силно трепереше.

Без да се колебае, ефрейторът бутна вратата и тя със скърцане се открехна. Долната ѝ част опираше в мозайката и трябваше да приложи сила, за да я отвори достатъчно.
Въздухът, който излизаше отвътре беше наситен с пара и мирис на мухъл.
В тясното и дълго предверие нямаше осветление.
В дъното, разбита врата, от която бе останала единствено касата, водеше навътре към душовете.
Лампите там никой, никога не гасеше.

Симеон влезе и затвори след себе си. Стържещ метален звук, отразен и усилен от стените, изпълни помещението.
Мъжът бързо прекоси метрите, отделящи го от банята. На прага ѝ за миг спря.

Необходимостта да общува в казармата с хора, с които в цивилизацията нищо не би го свързвало, му тежеше ужасно.
Тук, сам, между влажните и покрити с плесен стени, го обзе необяснимо спокойствие.

Луминисцентните тръби хвърляха навсякъде студената си, зеленикава светлина, която още повече подчертаваше зеления цвят на стените. Същинско море, пълно с водорасли.
Въпреки вродения страх на Симеон от вода, спокойствието не го напусна.
Една от лампите не спираше да премигва. Отбеляза си на ум, че някой трябва да я смени.

Той свали камуфлажната си куртка и я метна върху пейките.
Заради хигиената не биваше да го прави, но беше късно.
Събу панталоните си без да сяда. Извади първо единия крак, после другия. Свали бельото. Остана единствено по обувки… спомни си за убитото момче.
Секундите спряха своя ход, затворени на приземния етаж.
В главата му се появиха картини, които съзнанието подреди като пъзел:

Редник П. влиза в изпълненото с пара помещение. Сгъва хавлията и дрехите за преобличане, после ги поставя на пейката. Съблича се.
Останал по долни дрехи сяда до тях и подравнява краищата им. Перфектни са. Поглежда напред. Погледът му минава през стените и хуква след отиващата си нощ. Главата му е празна. Няма спомени, нито лица. Не изпитва обида или гняв. Единствено ЗНАЕ, че няма как да изкара и ден още на това място.
Лявата му длан е свита в юмрук, в който държи джобно ножче.

Без да разбере как, Симеон беше разкъсал ограничаващата найлонова лента и сега се намираше в тясната кабинка.

Редник П. наглася душа и се обляга на плочките.
Чувал е за момчета, които си режеха вените едва ли не на публични места, с надеждата някой да ги види. Така рискът от фатален край беше минимален. После щяха да ги уволнят от армията като негодни, след опит за самоубийство.

П. не е сигурен, че желае точно това. Той не е като другите и този свят не е за него. Както е в казармата, така е и отвън. Присмех и страдание.

Сякаш напук, той притиска острието в дясната китката и бързо го плъзва встрани. Кръвта бликва. Топлината ѝ се разлива по дланта и капе от пръстите. Смесва се с водата и обагря плочките. Другата ръка изпуска ножа. Обзема го паника.
Точно сега НЯМА кой да го намери!

На П. му прилошава и губи съзнание.
Тялото се свлича на пода.
Белите долни дрехи се оцветяват в червено.

Симеон се облегна на стената и пусна водата.
Трябваше да разбере как бе свършило всичко.
Бавно отпусна тялото си и седна на плочките. Целият беше мокър.
Краката му опряха противоположната стена полу-свити в коленете.
Той се наклони и легна на пода, свит на кълбо.
Водата се изливаше отгоре му. Пръски отскачаха от земята и се разбиваха в лицето му.
Затвори очи.
Тялото му привикна с хладната повърхност, съхранила спомена за телесните течности на хилядите млади войници, били тук преди него.
Спермата от мастурбиращите мъже и пръските урина покриха кожата му. После видението се смени.
Течността, обливаща тялото му започна да променя цвета си. Стана червена и всичко се покри с кръв.
Водата проникваше в устата му през съвсем тънкия процеп между устните.
Подобно радио, което току-що беше настроено, сладникавият вкус на желязо измести всички останали вкусове.

Кръвта, която се изливаше в канала миришеше на страх.

Ивайло Златев, 15.11.2018

СМОТАН

СМОТАН

Дени беше смотан, ама много СМОТАН и не се притесняваше. Отдавна беше приел факта без излишен драматизъм. Дали се чувстваше комфортно е друг въпрос.

Кльощавият, дребничък младеж с пъпчиво лице, големи, някак неестествено изпъкнали очи и руси къдрици, които се поклащаха плавно при всяка негова крачка, даваше мило и драго да се перчи пред своите връстници.
Онова, което Денислав П. желаеше от дъното на душата си бе всички да му завиждат.
С тази надежда се будеше и с тази мисъл затваряше вечер очи. Това си пожелаваше и на връх Нова година: Нека всички се пръснат от яд!
Ето защо не е чудно, че единствената му грижа беше балонът от лъжи, в който живее, да бъде винаги добре напомпан.
Дени се научи да използва всяка възможност, за да гради фалшивия си имидж.
Нямаше скрупули и проявяваше завидна изобретателност.

Когато поотрасна и стана на тринадесет, изведнъж осъзна че единствената актуална тема в класа бе тази за момичета, момчета и гаджета. Всеки имаше или поне желаеше да има гадже.
Съдбата предлагаше златна възможност на Денислав.
Той имаше сестра!
При това много прилична сестра!

***

Неделя, ранен следобед.
Софийски мол, етаж три.
Русата глава на Дени бавно се подава от ескалатора. Той не е сам.
Секунди по-късно, с характерната си пружинираща походка се отправя към food corner-а.

Дени се движи със сестра си на забавен кадър.
Златните му къдрици се полюшват в такт с късата пола на седемнадесет годишното момиче до него.
Тя е на току-що навършени седемнадесет, а изглежда на двадесет плюс. Има дълги красиви крака и на всички ще им изтекат очите. Разбира се, никой не знае, че е девствена.
Едва по-късно забелязват и него, невзрачния, с русите къдрици. Някак не се вписва в контекста. Въпросителни заливат зяпачите като вълна. Давят се в мъчителна завист. А-ха да пукнат.

Дени пърха с огромните си криле и ако му стискаше, щеше да раздава неприлични жестове с пръсти. ЗАВИЖДАЙТЕ, НЕЩАСТНИЦИ!
Никой от присъстващите не предполага, че са роднини. Тайна, която Денислав е готов да брани с цената на живота си.

Съвсем случайно, негови съученици от 9-ти „А“ чакат на опашката за кино-билети.
По-рано през деня можеха да го поканят да отиде с тях, но нищо. Отмъщението щеше да ги връхлети точно сега.

 

Русокосият пубер и Мария дефилират покрай твърде шумната допреди миг група. Всички са си глътнали граматиката и гледат втрещени.
Какво маце!
Дългите ѝ крака действат като магнит.
Някои от съучениците на Дени вече са се подмокрили.
Момчетата събират метериал за следващите практики по мастурбиране.

В този миг Мария отправя влажен поглед към тях, бавно затваря клепачи и чувствено ги разтваря. Вирва със заучен жест брадичка и прекрасната ѝ коса отива в страни. Розовото ѝ червило блести. Сините ѝ очи пронизват пространството сякаш пъпчивите, гелосани момчетии не съществуват. Тя знае какво притежава.
Нечии пуканки падат на земята.
Дени се прави, че не вижда никого.
Върви близо до сестра си, а самодоволната усмивка, тренирана дълго и старателно, е заела цялото му лице. Ето за тези моменти си заслужава човек да живее!

Чарът на Мария стига чак до паркинга, три нива по-долу.
С фигура на манекенка, тя блести като звезда.
Поглежда брат си и се усмихва.

Двамата отминават.
Дупето ѝ фокусира погледите още известно време.
В отчаян опит да запазят спомена, пичовете от 9-ти „А“ превъртат случилото се в умовете си.
Нещо не се връзва.
Дени!
Как е възможно да движи с такова маце?!
Най-големият смотльо не само в класа но изобщо.
Задръстеният, хърбав и безкрайно досаден Денислав с такава мадама!?

За миг момчешката, тийнейджърска представа за света и жените се изпарява, създавайки ВАКУУМ в душите на непорочните създания. Изгубили почва под краката си, те остават да се реят в безтегловност.

***

Мария кръстосва крака и вдига поглед към брат си, който точно поставя таблата на масата.
Момичето с крака на модел бе оставило Дени да чака за сандвичи и вече губеше търпение.

– С горчица? – Решава да се осведоми тя и бутва айфона си в страни.
– Ъ-хъ.

Тя придърпва сандвича и бавно отхапва, като внимава да не размаже червилото.

Какъв смотаняк беше нейният брат! Не можеше да повярва.
Поглежда го тайно…

Дени седи, отнесъл се на някъде. Устните му са разтегнати в огромна самодоволна усмивка, стигаща до ушите, а замечтаният поглед минава над главата ѝ, пробивайки дупка в стената на мола.
Впечатлението е за разглезен и задръстен пубер.

А тя, щото не е задръстена си нямаше гадже.
Нейните приятелки, до една по-грозни, отдавна имаха гаджета и вероятно правеха секс или най-малкото се натискаха по пейките.
От друга страна, какво че е девствена? Никой не знаеше.
Стигаше ѝ момчетата да въздишат по нея, да я желаят и да се борят за компанията ѝ.
По-скоро, за нейното внимание, което винаги беше мимолетно.
Нямаше как да излиза с някого. Поне засега. Това я правеше още по-желана и всички се надпреварваха да ѝ угаждат, а нейните „приятелки“ се пукаха от завист.

 

Неусетно Мария бе започнала да си играе с косата си.
Бавно с ръка тя опъваше снопче и после го навиваше около показалеца. Навик, останал от детството.
В този момент изглеждаше истинска. Едно момиче на седемнадесет, съхранило частица от детското в себе си.
Тя рязко свали ръката си и пълните ѝ устни се свиха по начин дълго трениран пред огледалото в банята.

Не трябваше да излизат заедно.
Как изобщо я нави да отидат на кино в мола?
Вярно, че тя избра филма, но какво ли щяха да си помислят за тях? Пълен абсурд!

Мария погледна малкия си “златен” часовник.

– Десет минути. – Каза тя, колкото да подкани младежа.

С издути бузи на Дени му бе трудно да отговори. Той държеше сандвича с ръце, а устата му беше омазана с кетчуп. Успя единствено да измучи.

***

Телефонът на Мария иззвъня.

– Здравей, Нора, как си?
– Здравей, мацка, нали знаеш Петето, дето пихме кафе с нея, миналата събота в Сердика?
– Ъ-хъ. – Мария си погледна ноктите на ръката. Коя беше Петя? – И какво?
– Еми тя, тя има приятелка, по-малка, която от някъде видяла брат ти, брат ти е хърбав, с руси къдрици, нали и после гледала разни снимки във фейса… Та въпросната приятелка се чудела дали брат ти си има приятелка. Гадже искам да кажа. Момичето не е нещо особено. Дребничко, пълно. С дълги плитки и дебели кръгли очила. Като от филмите, знаеш. Абе дечко, ама харесало Дидо.
– Дени.
– Да де, Дени. Та харесало Дени. Въпросът е можем ли да ги запознаем? Уж случайно. На мене, мацка, много не ми се занимава, но ако ти искаш…?

Мария харесваше да я наричат „мацка“. Изречено от приятелките ѝ звучеше като признание.

– Той брат ми е много смотан, да знаеш.

Светлината на следобедното слънце навлизаше през кухненския прозорец на панелния апартамент и осветяваше полу-голото тяло на Мария.
Когато беше сама вкъщи, обичаше да се разхожда по бельо.
Тя стоеше изправена, леко разкрачена пред прозореца и светлината правеше косата ѝ да блести.
Не се притесняваше, че някой може да гледа отсреща.

– Нищо, бе. Ще стане интересно.
– Казвам ти, смотан е.
– Уффф. Скучна си. Айде, в пет на кафето. И недей закъснява. Айде. – Нора затвори.
Много ясно, че Мария щеше да закъснее.

Нейните мисли се фокусираха върху Дени. Малкото ѝ задръстено братче. Тя го обичаше и би направила почти всичко за него.
Жалко, че бе толкова СМОТАН.

Ивайло Златев, 14.08.2018

СОЛОМОН СОЛОМОНОВ 2

Първи разказ за Соломон: СОЛОМОН СОЛОМОНОВ

СОЛОМОН СОЛОМОНОВ 2

Соломон Соломонов отвори очи.
Как му липсваше порното.
Това не беше живот! Всеки има право на порно! Завъртя се на страна и придърпа завивката. Топлината се разнесе по тялото му.
Опита да си представи нещо еротично, но въображението го предаде. Месеците “суша” казваха своето.
А бяха времена, когато се будеше през нощта надървен и сюжетите сами се нижеха в главата. Кеф ти анално, кеф ти MILF. Спускаше десница под бельото и всички пички негови бяха.

Опита да се фокусира. По някакъв начин трябваше да събуди “мъжкото си достойнство”. Стани юнак балкански.
Започна да превърта на ум сцени от изминалия ден.

На работа, нищо интересно. Обичайните преводи и скучен обяд със секретарката на шефа, която държаха в офиса от сантимент по отминалото столетие.
Следобед отново преводи.

Виж в парка, в подножието на стъпалата, които изкачваше ежедневно, за да спести пустия трамваен билет, беше срещнал момиче с пола, достатъчно къса, че да разкрива белите, пълни бедра.

Насочи мисли към бедрата. Голите бедра!
Дали нещо не се случваше под чаршафите?
Соломон въздъхна. Не беше ерекция.

Той затвори очи и въздъхна повторно. По-дълбоко за още по-голям драматизъм. Жалко, че нямаше кой да го чуе.

По своята лична скала на падение бе достигнал рекордни дълбини.
Да я докара до там, че да се “вкопчи” в дебелите бели бедра на едно швейцарско кифле?!
Известен факт беше, че когато кравите станат по-красиви от жените, значи си в Швейцария.

От друга страна, цяло щастие бе, че кура не му стана при мисълта за белите крака. Напълно щеше да загуби самоуважение.
Въздъхна трети път. Млясна няколко пъти и се приготви за сън.
В битките, които водеше, самоуважението първо падаше жертва.
Крайно време бе да реши въпроса с порното.

***

Соломон Соломонов отвори очи, облян в студена пот.
Мокрите чаршафи бяха залепнали по тялото му, а във въздуха се носеше мирис на вкиснато.
Причина за среднощното събуждане беше кошмар, по-ужасен от неговите най-ужасни сънища, свързани с личните спестявания и сценарии на финансови колапси, придружени от природни катаклизми, когато парите губеха стойност.

Кошмарът бе еротичен.
Соломон разтърка бедра едно в друго, колкото да се увери.
Еротичен, МОКЪР кошмар. Слиповете бяха залепнали за корема и петното сперма се просмукваше върху чаршафа.
Майка му стара, каза си на ум.

В интерес на истината той нямаше нищо против мокрите сънища. Виртуален секс. Те значително се доближаваха до “чукането на живо” и спомагаха споменът от ОНЗИ единствен път, сякаш случил се по някаква вселенска грешка, да не избелее съвсем в паметта.
Лично Соломон предпочиташе да мастурбира, но мокрите сънища внасяха едно допълнително разнообразие в половия живот, който водеше.
И всичко щеше да бъде чудесно, ако не бе досадният и притеснителен детайл, че в съня си, той го раздаваше кучката в гей порно. Скъсваха му задника от…

 

Мони се събуди посред нощ, облян в студена пот и с твърдото убеждение, че е гей.
Виж ти, майка му стара, лягаш си мъжкар, а се будиш ПЕДЕРАСТ, помисли си той. Чудно нещо е животът, за една нощ минаваш на отсрещния бряг.

Налагаше се да приеме фактите.
Спомни си книгата на спортен журналист, който твърдеше, че единствено истинските мъже могат да бъдат гейове. В своето откровение, той даваше пример с ръгбист, идеал за мъж, а то…
Уви, паралела с него само натъжи Соломон.
Като се знаеше що за мъжкар е (жените гледаха през него като през празно пространство, дори швейцарските гърли), той си беше, както се казваше в онзи виц, чист педераст.

За изминалите близо тридесет и осем години живот, Соломон научи, че всяка ситуация предлага и добра страна, стига да я видиш.

През дългите, самотни вечери на своето пребиваване в чужбина (и не само), едно от любимите негови занимания бе да мастурбира.
В това нямаше нищо лошо. Косми между пръстите едва ли щяха да му пораснат (както го лъжеха в училище). Освен това, така стимулираше простатата, което беше бонус. А относно жените не хранеше празни илюзии.

Постепенно, Соломон разви тезата, че жените притежаваха допълнително сетиво, на което се дължи умението им да оцеляват. И това съвсем не беше тяхното прословуто “шесто чувство”. Не.
Това, което притежаваха той наричаше “усет за увереност”.
Младият мъж бе сигурен, че три четвърти от мозъка им бе ангажиран с анализа на информацията, идваща от мистичния “сензор за увереност”. Къде се намира органът, нямаше как да знае, но имаше логика да бъде някъде около вагината.

Тази идея се роди от филмите за акули, които гледаше. Те използваха голяма част от мозъка си за обоняние.
По аналогичен, начин, жените “надушваха” и най-миниатюрните молекули неувереност, излъчвана от мъжете, което категорично елиминираше всякакви шансове за успешна свалка. До чукане нямаше да се стигне!
Соломон по баща Соломонов бе обречен да лъска бастуна до живот!

Ето защо възможността да се подвизава на любовното поле, развял пъстрия флаг на прайда, можеше да означава само едно… Обещание за ИСТИНСКИ секс.

***

Неизброимо много вечери, Мони упражняваше самозадоволяването, удобно изпънал се върху любимия диван – единствената мека мебел в квартирата.
Уви не можеше да си позволи самостоятелно жилище, не толкова заради цената, колкото от скъперничество.
Този факт създаваше известни затруднения.

Полегне той след работа. Отпусне морна снага. Положи натренирана китка върху гениталиите и умът му трескаво започне да прехвърля спомени в търсене на подходящ “материал” от порното, което беше гледал някога.

Тук е моментът да споменем две неща:
Първо: Соломон караше по спомени, не от прищявка, а защото в Швейцария нямаше достъп до Замунда.
Какво ли не пробва. Анонимни прокси сървъри, умоляваше приятели от БГ-то да му “шернат” някъде, но така и не успя да си уреди стабилен и надежден канал за доставка.
И второ: Обитаваше постройка на три етажа, с размерите на обърната вертикално кибритена кутийка.
Въпросната къща представляваше недоразумение с три стаи, наредени една върху друга, с кухня на първия етаж и по някаква непонятна причина баня, и тоалетна на третия. Пълна недомислица, която заслужаваше на момента да бъде събрена, ако Мони не живееше в нея. За сметка на това наемът бе повече от изгоден.

Нашият човек се “ширеше” на втория етаж. За жалост през покоите му се извиваше стълбата, свързваща тоалетната от първия с банята на третия етаж.
Ето защо младши нямаше никакъв шанс да се радва поне на елементарно уединение. Хора постоянно се мъкнеха или нагоре, или надолу.

И така. Вечер след работа Мони се отпускаше в дивана-легло и за да получи ерекция, напрягаше памет, в “търсене” на еротични сцени, и съвсем не беше придирчив.
При това трябваше да бърза, да не би някой от съквартирантите да реши, че му се пикае или къпе и да хукне по стълбата.

Соломон Соломонов беше фен на аналната любов.
Последно гледа “Аналните приключения на Омар”. Персонаж с произход отвъд границите на европейския континент.

В онази нощ, когато Соломон се събуди, само за да осъзнае факта, че е на отсрещния бряг, последното което си помисли, преди отново да заспи бе, че като представител на голямото и задружно ЛГБТИ семейство, ще може да прави анална любов до насита. Май не беше толкова зле да си ГЕЙ.
После си помисли още нещо: Ще ми разпорят задника от ебане! А имаше хемороиди.

При тази последна мисъл, Мони реши, че не бива да заспива разстроен и потърси положителна страна на разкрилата се нова перспектива.
В унес отбеляза, че аналната любов навярно е полезна за простатата. Също, беше чувал, че доставяла наслада много по-голяма от секса с жена. Това го успокои и той заспа.

Ако не беше заспал обаче, обезателно щеше да си припомни забавната история на приятеля си Къци, който веднъж подведен от прочетеното в интернет, решил да отиде на уролог.
Онзи наврял пръст, намазан с приятно хладък и отпускащ гел в аналното му отверстие, за да може да опипа простатата и Къци заскимтял с изтъняло гласче: “Докторе ще се изпразня, докторе ще се изпразня”. Е… изпразнил се.

***

Още на следващия ден, за да разсее всякакви съмнения относно новата си ориентация, Соломон Соломонов реши да се подложи на тест.

По стечение на обстоятелствата, една дъждовна вечер преди време, той нахълта в тоалетната и хвана съквартиранта си Щефан, който бе забравил да заключи, в компрометираща ситуация.

От изненада Соломон стоеше вцепенен, пъхнал пръст под ръба на белите си слипове, наврели се в задника му, а Щефан, с размазан грим и дегизиран като травестит го гледаше в огледалото над умивалника. Погледите им се срещнаха. Опааа.

Мигът застина във времето.
Педал, каза си на ум Соломон.
Обърна се и излезе като робот. Голата му лява, седалищна буза, ослепително бяла, трайно се запечата в паметта на съквартиранта ЛГБТИ.

Конфузният момент бе оставен настрана за по-късен анализ, до деня след кошмарната нощ, когато Мони реши да си намери гейско порно.
Тестът на който щеше да се подложи бе елементарен: пуска порното и мастурбира. Ако се получи, нямаше да има място за съмнения.

***

Как Соломон се сдоби с “алтернативния” видео материал е тема на друга история. Малко комична, малко унизителна. За щастие Соломонови лесно преглъщаха унижението.
Богатата колекция на Щефан намаля с един диск.

Наложи се младши цяла седмица да върти филма.
Отначало се надяваше, че ей сега ще се появят момичетата, но това не се случи.
Започна с кадри от различни места. После прескачаше през 10-15 минути. Накрая изгледа цялото видео.

Трябва да признае, че възприемането на съдържанието изискваше известна вътрешна нагласа. Толкова много пениси и мъжки задници… За свирките да не говорим. До онази част с гълтането стигна едва на третия ден, при това гледа с едно око.

Резултатът, в крайна сметка, наподоби изхода от печалната командировка-фиаско в Италия преди година.
Тогава успя да се уреди със завидно количество порно. Щеше да му стигне за всичките седем дена пребиваване, дори можеше да си позволи лукса всяка вечер да гледа различно. Чудесен business trip се очертаваше.
За нещастие, материалът се оказа soft.
Завърна се от командировката със сериозни охлузвания.
Бе успял да стигне до края само веднъж, при това по случайност!

Прояви упоритост до последната вечер. Толкова много оставаше за изглеждане.
Как се надяваше само. Уви. Единствено цици, лизане и тъп сценарий.
Върна се и всичко затри, а кура го боля поне седмица след това.

***

Каръщината майката си е ебала, ей. Каза си на ум Соломон и чукна паузата.
Не успя да издържи гей-теста.
Язък, за травмата. Споменът за всичките свирки, пениси и мъжки епилирани задници щеше да го преследва до живот.
Майка ви, педалска. Обобщи той.
Прагматичната му същност обаче имаше нужда от доказателство, че не се беше прецакал, минавайки отново в “правия коловоз”. Не търси дълго.

Огромният минус на джендър обществото според него бе, че много от тях (подобно истинските жени), страдаха от патологично влечение към обувки, парцали и необосновани (най-общо казано) харчове.
И гейската любов щеше да струва скъпо!

След този извод, Соломон с чиста съвест затвори краткия ЛГБТИ период от своя живот.

***

Ех, Замундааааа. Много ли искаше човек?

Веднага щом охлузванията заздравяха и Соломон получи първата безболезнена ерекция по време на сън, той реши, че грижата за сексуалното здраве не търпи повече отлагане.

На другия ден, след кафето в офиса, той предприе решителни действия и закупи невероятно скъп самолетен билет до София.
Безспорно, едно импулсивно решение.
За тези пари можеше проститутка да наеме, нашенка, от източна европа, при това не една, но от притеснение имаше вероятност да не му стане и щеше да бере срам. Този мач го беше играл.

Идеята бе проста.
Взема отпуск и отлита на секс екскурзия в БГ-то.
Там щеше да свали възможно най-много ИСТИНСКО порно.
Което не успее да изгледа на място ще качи на флашки и айде обратно в чужбината. До Нова година щеше да има запаси.

Съдбата обаче друго си бе наумила.
Освен, изключително внимателния подход към всякакъв вид харчове, Соломонови страдаха от чудовищна липса на късмет. Младши не правеше изключение.

Вечерта преди полета, къде от вълнение, къде от кръщина, Соломон бе ощастливен от най-яркия и силен еротичен сън, който бе имал от много време насам.
Сякаш всичката сексуална енергия, събирана с годините в изтормозеното, мършаво тяло бе експлоадирала. Как чаршафите устояха на този епичен изблик на сила остава загадка.
Парче на ABBA не спираше да звучи в главата на Мони през цялото време.

“Money, money, money
Must be funny
In the rich man’s world”

След това, разтоварен от напрежението, той се унесе.

Часове по-късно, слънчев лъч, проникнал през прозореца, събуди Соломон.
Руса глава се подаваше от дупката в пода, където минаваха стълбите.
Мистерията бързо се разплиташе.
Руса, права коса,… Жена?!

Мони не можа да повярва. Навярно бе сън.
Зашлеви си мощна плесница, но бързо съжали за това.
Разтърка очи и надига глава. Образът се проясни.
Не било руса красавица.
Травестит!

 

Щефан се хилеше.
Соломон се опита да запази самообладание.
Имаше нещо важно да свърши, нещо НЕОТЛОЖНО… Погледът му се закова върху куфара до леглото.

Щефан грейна в целия си блясък и мрежестите чорапи приковаха вниманието на Мони.
Късата пола беше прилепнала върху плоския корем и Соломон се зачуди къде се бе дянала издутината отдолу.
Едва сега младши видя татуса върху бицепса на русата дивата. Роза, кинжал и капка кръв. Тъпо, отбеляза си на ум.

Телефонът на Щефан зазвъня с Dancing Queen на ABBA и джендърът отвори дамската си чантичка.
Разбрал е за гейското порно! – Помисли си Мони. – ABBA. ABBA. Какво по дяволите? Алармата!!!

“Money, money, money…”

Мони се пресегна към телефона.
Беше се успал!

Мъжът с чорапите се усмихна загадъчно, отправил рентгенов поглед към мокрото петно върху чаршафа.
Споменът за бялата лява буза на соломоновото седалище и втъкнатите слипове, отдавна разпалваше сексуалния мерак на съквартиранта-гей.

Проклета къща, помисли си Соломон. Ниският наем през задника ще ми излезе.
После се сети за паричките, похарчени за билет и провалената екскурзия. Това го довърши.

– Ох, майчице. – Проплака той. Сълзи на безсилие навлажниха очите му. Спомни си за Къци и неговите възгласи: “Докторе ще се изпразня, докторе ще се изпразня”.
Не беше никак смешно.

Травеститът се приближи на забавен каданс и започна да разкопчава полата си в движение.
Тя се свлече на пода и той за малко да се препъне в нея.

Мрежестите чорапи бяха хванати с жартиери за черен дантелен колан. Бельо нямаше. Соломон се зачуди как огромният пенис се беше събрал под полата. Дълбоко си пое дъх и издиша с примирение.
Как все на него, майка му стара?!

Ивайло Златев, 22.06.2018

КЛАДЕНЕЦЪТ

КЛАДЕНЕЦЪТ

Тя мразеше жените. Не защото беше Жена.
Мразеше жените, защото я предадоха. И защото продължаваха да го правят, от самото сключване на Договора.

– Хей! – Марто се ядоса. – Защо бързаш? – Нора не отговори. – Да починем и да обсъдим идеята. – Сякаш на себе си каза той. Спря и погледна GPS-а. Преди година мина от тук и маркира пътеката.

 

Локацията определиха по сателитните снимки. Древно светилище, разкопано от археолози и превърнало се в сензация за цяло лято.
Освен научната стойност (както се разбра от пожълтелите вестници в читалище “Възпитател”), местната управа се надявала да съживи селото, развивайки туризъм.
Дори път направили, с асфалт. Това по времето на соца. И туристите заприиждали… до първите няколко инцидента.
После тръгнали слухове за проклятие, за тъмна сила и до тук с плановете за светло бъдеще.
Хората се опитали да забравят.
Археолозите взели каквото могат. Част от руините отново заровили а пътя до подножието на хълма се изгубил в треволяци и през годините съвсем изчезнал.

Случи ли се пътник да мине или хлапе, ще види на места останките на полу-изгнили скамейки и обрасли в тръни, ръждиви табели със снимки на артефакти и пояснителен текст.
С точност обаче никой не знае къде се намира “забравеното” светилище.
Суеверните селяни избягват да се мотаят наоколо.
И Мартин нямаше да го открие, ако не беше увлечението му по тракийското наследство. Нищо сериозно, просто си падаше по мистичното.
Понякога обикаляха с Нора баирите и говореха за изчезнали цивилизации и конспирация.

По някакво стечение на обстоятелствата научиха за хълм с името “Бабини двери”. На картата единствено триангулачната точка беше маркирана.
После в блог прочетоха за “Бабината порта” и проклятието. Имаше история за овчар, който изгубил ума си, след като изкарал една нощ в района и кратка статистика на предполагаемите инциденти, свързани с изгубеното светилище.
Последният ъпдейт на блога беше от преди осем години. Авторът споделяше, че след проучвания, се решил да изкачи хълма (въпреки легендите, че който отиде, нещастие ще го догони).
После нищо. Google мълчеше.

***

Миналото лято, двамата с Нора изкараха седмица в селото под претекст, че искат да избягат от градската шумотевица. Никой не им обърна внимание.
Пет дена се ровиха из вестниците, събирани в читалището. В крайна сметка нямаше едно мнение тракийско ли е това светилище или не.
Било нещо със земята свързано и майката, но противно на предположението, че е построено на самия връх във възхвала на съюза между земята и небето, то се намираше в гората. Кладенец, водещ към бездната долу. Сякаш нарочно изградено там, за да бъде по-далеко, скрито от небесата.

После, приказките разказваха, че мъжете, дръзнали да отидат губели разсъдъка си, а жените… умирали. Не веднага, но скоро.
Пътеката до него наричаха Самодивска.

***

От един час двамата вървяха по тъмно. Облаци бяха покрили небето и дъждът валеше сякаш никога нямаше да спре. Тихо и напоително. Нора се бе омотала с жълтия дъждобран и от време на време повдигаше качулката, за да открие челника.

– Ехо? – Тя се обърна назад.
– Идвам. – Отвърна младият мъж, забил поглед в GPS-a. – Тук някъде трябваше да бъде… Табелата.
– И после?
– После не знам. Миналото лято до нея стигнах. После… на картата няма пътека, но на сателитните снимки личи ивица между шубраците. Не би трябвало да остава много. Според мене до километър максимум. Още не е късно да се откажем.
– Решихме да проверим тази история.
– Какво искаш да докажеш, Нора? Да видиш Майката Земя ли? Нали не вярваш, защото ако вярваше нямаше да припариш до тук. Знаеш легендите… и мрачното минало на района.
– Но ако всичко е вярно?
– Мира не ти дава, нали? Кой ти вкара “Договора” в главата?
– Стига Марто. И двамата четохме историята. А и твоите сънища…
– Спри за малко. – Мартин свали качулката. Обичаше да го вали дъждът. Харесваше му да усеща хладните капки, стичащи се по лицето. Така връзката със земята ставаше по-силна. Водата сливаше двете енергии. Неговата и тази, идваща изпод нозете му. – Измокриха ми се очилата. – Оповести той. Махна ги и избърса с пръсти стъклата.

 

Мартин протегна ръка и се подпря на дървото пред себе си.
Някой бе издълбал инициали и сърце върху ствола. От годините, очертанията едва се различаваха.
Друго обаче привлече като магнит вниманието му.

На метри отпред, разсеяната светлина от челника, рисуваше сенки върху покрита с ръжда табела.
Надписи не се четяха. Върху изкривената от времето ламарина, със спрей бе изрисуван неправилен кръг с хикс в него.
– Какво има? – Обади се Нора.
– Ела тук.

Двамата приближиха табелата.
Нора си нави дългите ръкави на дъждобрана и съвсем леко я докосна с пръсти.
В съзнанието ѝ изплуваха картини на хора, които идваха и се спираха на това място. Деца дърпаха майките си за полите и ги питаха какво пише. Мъже вадеха фотоапарати и брояха крачки до позиращите. Всичко изглеждаше като черно-бял кино-преглед. Такъв какъвто даваха едно време, в годините на социализма. Стара черно-бяла хроника.
Лентата свърши и младата жена дойде на себе си. Мартин я беше хванал за раменете и я разтърсваше.

– Къде се отнесе?
– Странно. Мисля, че имах видение току-що.
– Не бива да продължаваме. Ако ни е вярна информацията, пред нас е Самодивската поляна с малката постройка и портата-арка до нея. Тук намерили онова девойче с изцъклените очи и побеляла коса. Баща ѝ я изоставил, бягайки към селото. Казват, че душата му я нямало. Изгубил я в гората.

– Знам историята. – Сопна се Нора.
– ?!?
– Извинявай.
– Нервно ти е, нали?
– Нервно ми е.
– Как мислиш? Истина ли е? Прекалено много съвпадения. Все нещо трябва да има.
– И мене ме е страх, Марто, но… това е толкова значимо… на фона на тъпото ежедневие и часовете, прекарани в офиса. Смяташ ли, че живота който водим е ИСТИНСКИ? Ако нещо е значимо, то е тук.
– Вярвам в Бог, Нора. Той няма да ни изостави.
– Ако легендата за Договора е вярна, може би това място е… далече от Господ…
– Глупости. – Мартин поклати глава. – Нищо не може да бъде далече от Господ. Но, сигурен съм, има мощни и мрачни сили. Някои неща могат да бъдат преборени единствено с Божията помощ.
Настъпи пауза.

– Какво, мислиш, се е случило тогава? Как Бог е убедил… Господарката, Майката на този свят да му дари своите рожби?… В името на какво? – Попита Нора. – Много мислих по тази история и все повече се убеждавам…, че сме обсебени.

– Аз също. – Отговори Мартин. – Понякога, когато се ядосам… просто губя контрол. Сякаш друг поема кормилото и ме “изключва”. После се питам какво се е случило. Как гневът отново ме победи? И тогава си спомням легендата. Ние сме обсебили тези тела. Те са на земния свят, направен от пръст и вода. А нашата душа е от небесата. Ние сме Ангели, Нора, вселили се в нещастните рожби на Майката. Те, разбира се, също имат своя душа, която ние потискаме. Тази душа е първична, прагматична и гневна. Много гневна и понякога взема контрол. Сигурно това е нашето ангелско изпитание? Да се преборим и запазим себе си в земния свят. Не знам как Господарката се е съгласила нейните деца да бъдат черупка. Тя чува плача им, вижда тяхната агония и нищо не прави. Такъв е Договорът. За да може ние, Небесните души да има какво да обитаваме тук. – Мартин замълча.

– Много е тъжно.
– Да. – Отговори Мартин. – И затова Тя толкова мрази жените. Защото я предавате всеки път, когато заченете. Без значение, че сама е сключила Договора, вие сте предателки. Вещици. Всички жени сте вещици, защото силата ви идва от Земята, от света, в който живеем. Вие създавате тези “черупки”. – Нора се усмихна. – И затова краде децата ви, когато може. И затова самодивите омайват изгубилите се мъже, за да могат да ги съблазнят и заченат от тях. Женските им дечица нямат Небесна душа. Те са земни в най-чистата форма. Мъжките рожби убиват, а бащите губят разсъдъка си. Не знам, може би ангелските им души отиват на небето или биват унищожени.
Марто спря за миг и си пое въздух. Нямаше как да види очите на своята приятелка, плувнали в сълзи.

– Това съвсем променя представите ни за самодивите. – Каза Нора.
– Ако всичко е вярно, тебе ще убият, защото никой не обича предателите, а мене… По тази причина светилището е направено в гората. Във възхвала на Земята-Майка. Не горе на върха, за да слави връзката ѝ с небето. То е дълбоко под повърхността. Всичко е пропито с омраза и ненавист към Договора и може би си права, че е вероятно небесната силата да е по-слаба тук. Но аз вярвам в Господ.

Известно време и двамата мълчаха.
Дъждът неусетно беше спрял и само единични капки се процеждаха през рехавите листа на дърветата.
Температурата осезаемо падна.

– Да ходим? – Предложи Нора. – Колко е часът?
– Минава единадесет. Хайде, че да свършваме по-скоро. – Мартин съвсем не изгаряше от желание да се среща със самодивите или още по-малко със Създателката.

Във всичките легенди все нещо трябваше да бъде вярно. За лош късмет щяха да бъдат при светилището между един и три след полунощ. Часът на вещиците и демоните.

След минути стигнаха и последните дървета. Тук гората свършваше и те излязоха на голяма поляна, която щяха да прекосят. На другия край смътно се различаваха очертанията на малка постройка и арката до нея.

– Знаят, че сме тук, нали?
– Да. – Отвърна Мартин. – Чакат ни.

Небето над тях бе покрито с облаци и звезди не се виждаха. Въпреки това луната правеше опити да се покаже и светлината бе достатъчно, за да изключат челниците. От земята се носеха изпарения, премесени с аромат на билки и треви.

Докато прекосяваха откритата част, Нора се приближи и прошепна:
– Мисля, че ни наблюдават. – Марто я стисна за ръката.
– Ако се обърнеш рязко, ще ги видиш.

 

Не след дълго се озоваха до арката.
Представляваше конструкция от бетон, излята във формата на буквата “П”. В основата се търкаляха отломките на цигли и фрагменти от декоративни елементи.
В страни се издигаше малката, панелна постройка, на един етаж. До входа водеха три стъпала, в миналото облицовани с плочки.
Точно до полуотворената врата се намираше единственият прозорец. От дограмата не бе останало почти нищо. Личаха останките на перваз, на който някога са били излагани брошури и пощенски картички.

Пътеката минаваше пред прозореца.
Мартин не се сдържа и погледна вътре точно когато бяха пред него. Само за миг. После можеше да се обзаложи, че видял фигура с бяла коса да седи в дъното, сякаш на стража, отправила изцъклен поглед право към тях.
Изоставеното от баща си момиче не бе тук, за да ги спре да преминат, а да се върнат.

В този момент един клон се откърши и падна с трясък на земята. Двамата с Нора подскочиха. Дървото се стовари на метри пред тях.
Прескочиха го и продължиха в гората.

***

Младият мъж спря и свали раницата. Извади нещо от джоба и се обърна към Нора. В нейния поглед се четеше решимост. Мартин се пресегна и нежно извади косата ѝ извън яката на дъждобрана.

– Вземи. – Каза той и сложи предмета в дланта ѝ. Дървено кръстче с кожена връв. – Осветено е. – Той се наведе и я целуна. – И аз имам. Каквото и да се случи Господ няма да ни изостави. Искам да го вярваш.
Хвана я за ръка и продължиха по пътеката. Почувства се по-добре. С думите, които изрече, сякаш успя да убеди себе си в тяхната правота. Вярата му стана по-крепка. Бог щеше да ги води в царството на сенките. Разбира се, че не бяха сами.

***

Пътеката бе станала по-стръмна. Гората бе гъста и небето не се виждаше. Всичко беше прогизнало и няколко пъти те се свличаха надолу в калта.

Рязко стръмнината свърши и двамата се озоваха на малка тераса. Дърветата ги заобикаляха от всички страни и подобно на коридор водеха до зид от камъни, който едва се различаваше в мрака.

– Пристигнахме. – Отбеляза Марто. Реши да погледне часовника, но се отказа. Перфектно знаеше колко е часът. Във въздуха се носеше мирис на пушек, все едно наблизо тлееше купа мокри листа. – Усещаш ли миризмата?
– Да.

Той извади GPS-a, за да вземе точка.
Спътници не се ловяха. Дори руските.
При различни обстоятелства Мартин би помислил, че дърветата, листата и влагата във въздуха, абсорбират електро-магнитните вълни, но случаят сега бе различен.
По земята имаше дебел слой листа. На двадесет метра останките на зида се губеха в храсталака.
Мартин въздъхна.
– Отиваме? – Попита той. Нора го хвана за ръката. – Знам, че е тъпо. – Продължи мъжът, но все пак. Той свали раницата и извади малка видео-камера. – Инфра-червена е. – Побърза да обясни. Оправи ластика и я сложи на главата си. Наистина изглеждаше глупаво. Нора се засмя и лъчезарната ѝ усмивка грейна като слънце.
За миг притесненията изчезнаха. Какво можеше да се случи?
Мартин с мъка се въздържа да не целуне приятелката си. Толкова му се искаше, но не сега. Сутринта щяха да имат цялото време на света. Това си бе основателна причина да дочакат утрото цели и невредими. Какво приключение!

Внезапно той осъзна, че не се долавяха никакви звуци. Дори стъпките им не се чуваха. Гората беше притихнала.
Отче наш, който си на небесата… – започна да изрича на ум.

Приближиха се. Каменният зид се виждаше ясно. От фугите между камъните се подаваха тънките стъбълца на някакво увивно растение. Ръждивите останки на голяма пейка, намекваха за човешкото присъствие някога.

Още по-навътре, тясна пътечка водеше към центъра на това, което бе останало от каменен комплекс. “Обектът” не беше голям. Представляваше кръг с радиус около десет метра.
Марто се движеше първи. Имаше чувството, че някой ги наблюдава. Знаеше, че e късно за бягство. Погледна Seiko-то. Светещите стрелки показваха малко след два. Спря и се обърна към Нора.

Той стоеше до полуизгнила дървена греда, част от разрушен навес, построен от археолозите, за да пази руините.
Правеше впечатление, че храстите и дърветата растяха в страни от останките и образуваха своеобразна ограда около мястото.

Нора се приближи.
Пред краката им се разкриваше дупка в земята, иззидана с плочи по цялата си обиколка. Диаметърът едва ли надвишаваше няколко метра. Аналогията със зеещо гърло беше очевидна.

Марто се надвеси внимателно и погледна. По-голяма чернота не беше виждал.
След кратко колебание насочи фенера си към дупката. Почувства се като крадец, който се опитва да открадне тайна, за което ще си плати. Все едно отнемаше насилствено девственост.

Оказа се, че бездната не е бездънна, както изглеждаше в началото.
Това, върху което стояха, бе подземна камера с полу-сферична форма и отвор на върха на свода.
Камерата бе не по-висока от пет метра и в нейния център, точно под отвора на купола имаше кладенец, дъното на който не се виждаше.
Фенерът осветяваше врата с формата на трапец.
Можеше да се проникне в подземието и то не през тавана.

Мартин вдигна фенера и прокара мислена линия, минаваща през вратата.
Отгоре, на повърхността, се виждаха останките от каменна стена със стълби в основата, водещи надолу. Някога тази стена е била част от тунел.

С Нора се спогледаха. Трябваше да слязат при подземния кладенец.

***

Мартин се движеше бавно. Плътно отзад го следваше Нора. Той чуваше дишането ѝ. Пристъпваха без да се обръщат.
Нора не смееше да се извърне, от страх, че ще види нещото, чието присъствие усещаше.
Докато вървяха, то нямаше да ги закача.

Стъпалата по които слизаха, бяха направени от масивен, дялан камък и изглеждаха автентични. Намираха се под повърхността.

Марто спря и освети свода. Въпреки плесента, по стените се различаваха символи, чието значение нямаше как да знаят. С учудване той разчете имена на хора, вероятно туристи, издраскани с остър предмет. Беше задушно.
Последното стъпало бе поставено точно под вратата. Там в центъра на залата се намираше кладенецът, а точно отгоре дупката-гърло, през която преди минути бяха осветили мястото.
Преминаха вътре.

Входната вратата наподобяваше трапец, чиито стени в горната си част се обединяваха от камък-ключ, държащ всички останали камъни да не паднат.
Истории твърдят, че вратите с подобна форма представляват портал към космоса, през който в определени дни на годината душата можела да премине в друг свят.

***

Нора се огледа.
В центъра бе кладенецът.
Тя се приближи.
Точно над нея беше отворът в тавана и невидимата публика, скупчена около него.

Тя погледна надолу към бездната.
Някак си знаеше, че именно тук, през Кладенеца, по силата на Договора, са излезли първите рожби на Майката, обсебени от ангелските, от нашите човешки души.
Мястото, на което се намираха, бе паметник на Нейната Омраза.

Нора предусети ужаса, който подобно на преса, засилена към нея, само след миг щеше да премаже, не само всяка клетка от тялото ѝ, но и душата ѝ.

Тя затвори очи и с всичка сила стисна в юмрук кръстчето, което Марто беше ѝ дал.

„Отче наш, Който си на небесата!
Да бъде Твоето име, да бъде Твоята воля,
Както на небето, така и на земята…“

Думите не спираха да се леят…

Ивайло Златев, 04.06.2018