СТРАШНАТА СТАЯ

СТРАШНАТА СТАЯ

Пепи на бегом стигна леглото и скочи в него. Трескаво задърпа чаршафите и се зави през глава. Сви малкото си тяло на геврек и подпъхна краищата на завивките под себе си. Опакован като в пашкул, най-сетне беше на сигурно. Постепенно се успокои. Залепил ухо на възглавницата, чуваше как бие сърцето му. Топлината го отпусна. Не след дълго се наложи да направи дупчица, през която да диша. Съвсем внимателно промуши пръст навън. Не целия. После го прибра. Студеният въздух нахлу под одеялото. Почувства се по-добре. Доближи нос до отвора. Вече можеше да си поема въздух според нуждите. Беше готов да повика съня. Само трябваше да затисне още малко чаршафа откъм гърба. Не желаеше да се извърта. Плахо протегна ръка назад. Наложи се да я покаже, за да се завие по-добре. В стаята беше тъмно и Пепи знаеше, че там, в ъгъла, където е най-черно, нещо го чака притихнало, да открие частица от себе си. Насили се да не мисли за това. За какво друго? Под клепачите, очите му играеха във всички посоки. Всеки момент очакваше някой да издърпа одеялото.

 

Събуди се, защото му стана студено на краката. По-точно на единия. Размърда пръсти и хладният въздух засили неприятното усещане. Стъпалото стърчеше педя извън леглото. Представи си как тънка, костелива ръка се подава отдолу и го хваща за глезена. Пепи си дръпна крака и затисна одеялото от вътрешната страна.

След като се размърда, знаеше, че е привлякъл внимание. Страхуваше, да не би някой да седи до леглото, взирайки се в него, с едничкото намерение да мушне ръка и да го хване. Всеки момент щеше да усети костеливите пръсти по гърба си. Сърцето му биеше до пръсване. Искаше да извика, но това, което направи бе друго. Скочи от леглото и се втурна към вратата. Прелетя краткото разстояние и пусна осветлението. Сега нямаше страшно. Обърна се. Стаята изглеждаше по познатия начин. Всичко бе, където се очакваше да бъде и в ъгъла нямаше никой Все пак реши да не поглежда под леглото. Сутринта можеше да направи това.

Сякаш за награда, изчака известно време, за да се наслади на усещането за сигурност. На светло, всички страхове изглеждаха нереални. Все пак отлагаше неизбежното. Рано или късно трябваше да изгаси и да легне. Или да остави лампите? На светло трудно заспиваше и знаеше, че ще се върти цялата нощ, а на заранта, нямаше да може да стане за училище, но това бе за предпочитане, вместо да изкара нощта в леглото на майка си. Пепи сви колене и се приведе. Пикаеше му се.

“Аз съм мъничко човече, на децата мил другар…“ – песничката зазвуча в детската главица. Мразеше тези филмчета. Само страшни приказки разказваха, за вещици и зли сили.

Малчуганът събра смелост, натисна бравата и бутна вратата. Едновременно с това отстъпи. Не искаше, ако има някой от другата страна, да се изправи лице в лице с него. Вратата се удари в стената и шумно отскочи. Звукът се разнесе из цялата къща.

Светлината от спалнята освети коридора. Малкото момче направи няколко крачки и щракна лампите. Сега вече можеше да слезе на долния етаж до тоалетната. Замисли се, че ако някой изгаси, ще остане съвсем сам на етажа, почти срещу Страшната стая, но кой можеше да направи това? Всички спяха. С бързи, ситни стъпки, Пепи се изстреля надолу. Ходилата му замръзваха и той съжали, че не обу чехлите, но така бос беше най-бърз. На връщане, щеше да взема по две стъпала наведнъж.

***

Тоалетната се намираше в малката ниша под стълбището. За да стигне до нея трябваше да мине покрай стаята, в която дядо му изкара последните си дни, преди да умре. Пепи се натъжи, въпреки, че старецът бе станал много проклет, откакто се разболя. Видеше ли го, често му се караше. Затова Пепи избягваше срещите. А и самата гледка на кльощавото, прегърбено тяло, облечено в раздърпана бяла пижама на сиви черти, ужасно го плашеше. Дядо му умря лятото. Няколко дена преди това, един следобед повикаха малчугана, да слезе долу. В стаята миришеше на лошо и детето с право предположи, че миризмата идва от възрастния човек, седнал на олющен, дървен стол. Майка му го помоли да се приближи. Дядо му искал да го види. Хайде, маме. По-близо. Старият мъж протегна ръка и го погали по главата. Нищо не каза. Инстинктивно детето се дръпна. После тичешком се върна при майка си.

– Хайде, бягай да си играеш. – Каза тя, сякаш нищо не се бе случило.

Ако Пепи се беше обърнал, щеше да види очите на дядо си, плувнали в сълзи. Това бе последната им среща. Така щеше да го запомни, с увисналата бяла пижама, седнал на стола. Изпитото лице и оредяла бяла коса, никога нямаше да забрави.

 

После, след погребението, баба му изчисти стаята и я заключи. Голямото огледало остана покрито с бял чаршаф. В стаята влизаха само при изключителни обстоятелства. Когато трябваше да вземат някакви документи, например или още прибори, ако дойдеха гости. Тогава баща му с голяма неохота слизаше долу. Вършеше каквото има да върши и бързо се връщаше. Донякъде това се дължеше на факта, че лампите в дядовата стая често горяха и почти винаги беше тъмно. Прозорци нямаше. Казваха ѝ Страшната стая. Спалнята на Пепи бе точно отгоре. Вечер, когато легнеше, често си представяше, че подът е прозрачен и черен студ се просмуква през него. Понякога, от долния етаж, долавяше скърцащи звуци, като от ръждясали панти или такива, наподобяващи тупването на тежък предмет върху пода. Баба му каза, че от влагата паркетът се разширява, а за лампите баща му обясни, че имало кутия с кабели, идващи от стълбовете, „ей тука, на гърба на къщата“. Затова токът е по-силен. За връзката между тока и дядовата смърт, никой не спомена, а преди крушките не горяха.

 

Пепи отвори широко вратата на тоалетната. Зачуди се дали да затвори след себе си. Беше съвсем сам и ако някой изгасеше лампата, докато пикае… Вярно, че нямаше никой наоколо, но все пак. Необяснимо чувство на страх и притеснение бе обзело малкото сърчице. В крайна сметка реши да не затваря. Застана възможно най-отвън, така, че да може с периферното зрение да следи какво става в коридора. Не успя да уцели тоалетната чиния от първия път и изпръска навсякъде. Утре майка му щеше да се ядоса. Реши да не си признава този път.

ТУП, стори му се, че долови шум от Страшната стая. Наостри уши. С крайчеца на очите си хващаше бравата и малко от вратата. Наложи се да приключи с изхождането преждевременно. Пусна ластика на пижамата и усети, че гащите му се измокрят от последните капки урина. Направи крачка назад и посегна да изгаси.

ТУП. Отново същия шум. Повече не се бави и хукна към стълбите. Отне му секунда. В основата на стълбището спря и погледна назад. Страшната стая стоеше все така затворена и вече не изглеждаше токова страшна. Погледна към горния край на стълбите. Там, на приземния етаж спяха майка му, баща му и неговата баба. Нямаше нищо, от което да се бои. Отново се обърна към Страшната стая. Една идея се загнезди в главата му, толкова силна, че не можеше да устои. Направи крачка към дъното на коридора, там където беше тоалетната. Щеше да отиде и да отвори спалнята на дядо си. Какво толкова? Легло, тоалетка, огледало. Вчера баща му влезе, за да вземе някакви документи. Като мъж и Пепи можеше да направи същото.

 

Представи си, че е светъл ден и цялото семейство се е събрало във всекидневната на горния етаж.

– Пепи, бягай до стаята на дядо си и донеси джобния часовник, дето стои между дрехите в чекмеджето на скрина. – Каза баща му. – Искам да го покажа на майка ти. Хайде по-бързо.

Тази измислена, нова реалност трябваше да измести сегашната. Изведнъж, погледнато така, всичко стана по-лесно и съвсем не страшно. Каква бе разликата някой да те изпрати да направиш нещо и самоволно да го свършиш? Никаква. Поставяйки се в тази въображаема ситуация, в която изпълняваше нареждане, без избор, малкият мъж сякаш заземи стреса. Нямаше какво да мисли повече. С небрежна походка и подсвирквайки си, момчето се върна обратно до стаята. Сложи ръка на бравата и в този момент чу отново познатото тупване. Отчетливо и ясно. Това сложи край на магията. Всички дълбоко спяха и никой не го бе пращал да идва. Беше сам.

„Аз съм мъничко човече, на децата мил другар…“ – Мразеше тази песничка. Пепи реши, че е твърде късно да се връща. Втори път нямаше да има и сега бе моментът да си докаже, че може. Някак на пук на всички и на страха, най-вече. Натисна бравата до край и бавно открехна вратата. Тя със скърцане се отвори. Белият чаршаф върху огледалото веднага отрази малкото светлина, която нахлуваше през отворената врата. Пепи нямаше как да не го забележи. После видя сянката си и това го успокои. Въздухът беше студен и миришеше на нафталин. Нафталинът обаче, не можеше да прикрие сладникавата миризма на застояло, която се долавяше съвсем отчетливо.

Всичко в стаята изглеждаше нормално. Нищо не се движеше и по земята нямаше предмети, които биха предизвикали въпросния звук от падане. Възможно ли бе да му се е причуло? Дядовото легло беше оправено и покрито с нещо като черга, а до него стоеше столът. Последният път, когато влезе, столът бе в средата на стаята. Малчуганът опита да прогони спомена. Срещу огледалото, плътно до стената, той видя стария, дървен шкаф. Знаеше, че джобният часовник е в най-долното чекмедже, между дрехите. Пристъпи крачка и напипа ключа. Лампите не светнаха. Налагаше се да влезе на тъмно. Хрумна му идея. Бутна врата, докато тя се опря в стената. Дръпна си ръката и зачака. Вратата започна да се връща. С тази скорост, разполагаше приблизително с петнадесет секунди, за да влезе и вземе часовника, преди да се окаже затворен в непрогледния мрак. За по-сигурно, повтори всичко отначало. Едно, две, три,… Петнадесет секунди. Пепи долепи вратата до стената, изчака миг, после я пусна и се стрелна в стаята. Застана на колене пред скрина и хвана дръжките на най-долното чекмедже. Дръпна с всичка сила. Със скърцане то се открехна и спря. Отново напъна. В стаята ставаше все по-тъмно. Дръжките бяха в краищата на широкото чекмедже и ръцете му образуваха тъп ъгъл. Изобщо не беше удобно. Пепи пусна ръкохватките и пробва да навре ръце в тесния отвор. Натисна и китките влязоха. Кокалчетата се ожулиха и го заболя. Напипа някакви чаршафи. Обезверен, опита да провре пръсти между тях. Вече почти не влизаше светлина от коридора. Трябваше да се маха. Кокалчетата го боляха, но това не бе важно.

ЩРАК.

Пепи замръзна. Сетивата му се изостриха до краен предел. Беше затворен в Страшната стая. Застанал на колене, не смееше да мръдне. Знаеше, че не е сам в мрака. Да стане и да се обърне, означаваше да се изправи срещу неизвестното. Усещаше мрачно присъствие, потайно и чуждо. В следващия миг се чу шум, сякаш кърпа или дреха падна на земята. Звукът бе тих, но ясен. Малчуганът веднага се досети какво е това. Големият, бял чаршаф, който покриваше огледалото, се бе свлякъл на пода. Ако беше светло, щяха да се видят прашинките, които се разнесоха във въздуха, няколко крачки зад гърба на детето. Малкото момче извъртя очи силно в страни. С експлозия, силен, пронизителен шум се разнесе в главата му. Ушите му писнаха. Пиууууууууууууууууууууууууууууууу… Истински ли беше шумът или глупава игра на въображението? Пиууууууууууууууууууууууууууууууу… Паниката се задаваше като вълна, тежка и всепомитаща. Пепи седеше като препариран. Звукът разкъсваше ума му. Той стисна силно очи. Легна на една страна и се сви на геврек.

– Мммммммммммммммммммммммммммммм. – Започна да си напява и да се поклаща в такт. – Мммммммммммммммммммммммммммммм. – Нищо друго нямаше значение. Главата му се изпразни. Все някога щяха да го открият.

Ивайло Златев, 11.04.2017

ГОСТ

ГОСТ

Януари 2012та да е било, може февруари, знам ли. Късата ваканция между първи и втори срок, току-що започна. Няколко дена. На Гери съвсем не ѝ бе леко. Толкова емоции, а всичко някак, около нея ставаше. Сякаш седи в колата на дядо си, на път за лозето. Гледа през прозореца, а отвън картините се менят.

Ден преди ваканцията, любимият дядо на Гери умря. Ей така, все едно на майтап. Кажете на Гери, че съм умрял.

Цяла нощ тя плака. Някак насила. Може би, защото нормалните хора в такива моменти плачеха. Не че не обичаше своя дядо, напротив. После заспа. Събуди се гневна, задето толкова тъпо се шегуваха с нея. Детската главица отказваше да смели какво бе казала майка ѝ. В събота, щяха да отидат на село и тя да удари с юмрук стареца по корема. За мезе́ ще я взема! Кой да повярва, че това никога нямаше да се случи.

***

– По-мека зима не е било. – Промърмори баба ѝ. Гери се хвана за думите. Търсеше нещо, което да я откъсне от мислите за погребението. После на спокойствие, щеше да се върне към него.

По-мека зима, повтори си на ум. На възрастната жена не можеше да вярва. Често говореше едни… и все ѝ се караше. Виж, дядо Росен беше нейн човек. И тя негов. На разходка в гората щяха да ходят другата седмица. Жалко, че не успя да го научи във фейсбук да влиза. Колко би се гордяла с него. Изгаряше от желание да го покаже на всичките си приятелки.

Как зимата ще е мека? Гери се огледа. Гостите идваха. Имаше нещо тържествено. Само дядо ѝ липсваше.

Малкото камионче спря пред входната врата. Четирима мъже изскочиха от него. Отвориха фургона и без суетене разтовариха голям, дървен сандък. Ковчегът беше лакиран и затворен.

– Побързайте с церемонията. Как не се е разтекъл! – Каза един от мъжете на баба ѝ.  Разтекъл? – Помисли си Гери. Стана ѝ любопитно. После влязоха вътре.

Други деца на нейната възраст нямаше. Тя седна до чичо си и зачака да донесат яденето. Боб и много картофи. Варени, с лук и олио. Започваше да ѝ доскучава. Как не се е разтекъл, припомни си думите на мъжа. Дядо ѝ бе вътре. Студен и немърдащ. А-ха да се разтече. Как да се разтече, недоумяваше тя.

***

Петър С. умря при странни обстоятелства. Без да се сбогува с никой. Без дори довиждане да си вземе. От много време, сам на село живееше. Децата и внучката често си ходеха, веднъж на седмица или две. Да изчистят и да поговорят за времето. По-скоро да се уверят, че старият е наред и няма за какво да се притесняват. Жена му, баба Кинче, прекарваше старините си при дъщерята. В началото, с бебето да ѝ помага, после се настани в съседния вход, за да бъде по-близо до младите. И така няколко години вече. В другия вход имаха малък апартамент, който даваха под наем, но изгониха наемателите. Чат-пат и старата се връщаше на село, но с Петър малко неща ги свързваха вече. Все ще намери за какво да го нахока. Я за къщата, я за двора. И така Петър С. прекарваше дните си в самота. С винцето в мазето и ракийката. Имаше две кучета и цяло котило котета. Сърце не му даваше да ги държи вънка, милите, ама Кина все го ядеше, та по-добре така. Да му е мирна главата.

От всичките близки най-обичаше Гери. Толкова искаше на негово име да я кръстят, ама на. Здраве да е. И котките обичаше и кучетата, ама не му бяха роднини. Винаги, с нетърпение чакаше петъка, а дано младите дойдат. Не му бе за тях, колкото за Гери. Двамата в гората ходеха или из полето. И говореха. Питаше я за училище. За момчетата. Oбожаваше, когато тя, засрамено възкликне: „Дядооооооо! Нямам гадже!“ После ѝ разказваше истории. Всякакви. За своята младост, за баба ѝ Кина. Каква проклетия станала. Навремето влюбени, от село избягали. От нейното село. Едно време било. За казармата говореше и за немците. Как бомбардирали Скопие и как се крили в развалините. Много истории и макар Гери да беше малка, сърчицето ѝ туптеше и тя всичко попиваше с хубавата си главица. Мъдростта, някак сама намираше пътя. Просмукваше се и право в душичката на детето ще се влее. Много обичаше Петър своята внучка. Младостта му връщаше, по вълшебен начин. С тези спомени той не мислеше за смъртта. А тя… смъртта, близо беше. И винцето обичаше Петър, и ракийката.

В самотните дни, когато опустееше къщата, той излизаше навън и обикаляше пътеките, по които ходеха с внучката. Представяше си, че са заедно и говореше на глас. Сякаш, тя редом с него вървеше. После се засмее на нещо и а-ха да посегне да я погали. Обърне се и нея я няма. Така се скиташе по горите и полята. Вечер се прибере и си налее по една. После по още една… и си легне.

Така умря Петър С.. В очакване. В очакване на петъка. Толкова истории беше приготвил за внучката. Истории, разказани по време на дългите, самотни разходки. Как жадуваше тези среши Петър, как ги сънуваше. Билетът за своята младост в сърцето държеше и петък, двамата с Гери, отново щяха да се качат на влака.

Не го дочака този влак, старецът. Докторите казаха, заминал в съня си. То пък никой да не дойде тези дни на село. Забързани, по своите работи, обадиха се младите, чак идната седмица. Звънят, звънят, никой не вдига. А в пустото село, жива душа няма. Кой да провери? Палят колата и айде да видят какво се е случило. Започнал да се разлага. Тя зимата, най-топлата от много години.

Затвориха ковчега и го запечатаха. Гери нямаше да види своя дядо.

***

Траурната процесия не беше голяма. Няколко коли и толкоз. Каква процесия? Пътят беше разбит и разкалян. Всички се натъпкаха, а после се наложи да бутат. Гери щракна селфи и го пусна във фейса. Искаше да хване майка си, прехапала език, на заден план, в опити да шофира. Не ѝ се получи. Погледна към баща си и му се усмихна през стъклото.

Пламен С. псуваше тихичко, затънал до глезени в лепкавата кал и се опитваше да организира бригадата зад колата.

– Сприииии. Спри, Нино! Без много газ. Леко! И стига си въртяла този геврек. Ще го счупиш. – Крещеше той. – Дай на задна и когато кажа, включваш на първа, ама бързо, а ние бутаме. Айде, че изпуснахме катафалката.

Ей този момент с дай на задна и без много газ затрудняваха майката на Гери.

– Стига си викал! Ти ела да караш! – Проплака тя. Езикът между зъбите ѝ бе станал бял от стискане и със сигурност щеше да я заболи след като вълненията преминеха.

– Спри да си хапеш езика, мамо! – Извика детето, изплашено, че когато тя включи на първа (каквото и да означава това) и хората бутнат отзад, парченце от езика, можеше да се откъсне. – Мамооооо!

Жената зад волана не ѝ обърна внимание.

– Пламене, ще изпуснем погребението. – Промърмори някой от тикащите.

– И аз трябваше да се кача в катафалката. – Сякаш в допълнение отбеляза старата жена до Гери, която очевидно заради възрастта, не вземаше участие в бутането. Ако беше мъничко по-голяма, дъщерята на Пламен и Нина, навярно би се засмяла, но вместо това направи смешна гримаса на баща си. Той отвърна с усмивка. По-фалшива, нямаше накъде.

Преди години, пътят не беше лош, но миналото лято отбиха големите камиони от кариерата и сега, наместо асфалт имаше дупки, кал и кравешки лайна. Последните трудно се различаваха.

Нещо не се получи с първата скорост и колата рязко спря. Навалицата отзад се блъсна в бронята и някой се свлече в мръсотията. Щеше да пропусне погребението. Чу се ругатня. Пламен отвори вратата.

– Дръпни се! – Каза на жена си. Качи се вътре и без да затваря се провикна. – Бутай по-силно, че закъсняхме. Замириса на кравешки лайна. Гери направи гримаса и пъхна телефона в джоба. Моментът не ставаше за клипче.

На самото погребение никой не плака. „Добре си поживя“ – някой прошепна. Гери се натъжи. Не можеше да си представи, че нейният дядо лежи там, долу. В полу-течно състояние. Щеше да пита по-късно, какво значи това.

Цялата тържественост, всичките емоции и присъствието на толкова възрастни, отклоняваха вниманието на малкото момиче от основното. Трудно бе за детския ум да смели думи като смърт и никога. Сякаш те бяха запазени, единствено за пораснали хора. Въпреки това, тъгата беше по-лепкава от самата кал. Гери я усещаше с цялото си мъничко сърчице.

Поп нямаше.

На връщане, бабите и дядовците се качиха в катафалката. Старата, военна УАЗ-ка събра всички. Все пак останаха нещастници, на които им се наложи да изминат целия път, обратно до село. Родителите на Гери не си говореха за няколко часа.

***

– Няма ли да вечеря, щерката?

– Ще яде ли бе, Пламене? – тросна се Нина. – Гееееееееееееери. – Провикна се тя. – Гергано! – От съседната стая не се долавяше звук. – Гергано!

– Виж я де. – Каза Пламен. – Навярно е заспала, тежък ден беше. Утре може да поговорим с нея, за дядо ѝ, за смъртта… Знаеш, той много я обичаше.

Жена му излезе в коридора. Приближи се до вратата на спалнята и внимателно пристъпи вътре.

В стаята бе тъмно. Единствената светлина, навлизаше през прозореца. Пред него, на около метър разстояние, стоеше Гери, вперила поглед напред с леко вирната брадичка.

– Гери? Няма ли да вечеряш? – Детето не помръдна. – Гери? – Нина се приближи и я хвана за рамото. – Какво има, маме?

Въпросът остана без отговор. Изправена, с изпънато телце и вдигнала глава към прозореца, като в транс, Гергана не сваляше поглед от стъклото. Сякаш там, от другата страна, имаше нещо.

Разтревожена, майката хукна навън. Въздухът се раздвижи след нея и от малкото нощно шкафче, един лист падна на земята. Миг по-късно, двамата с Пламен влязоха в стаята. Гери ги чакаше, седнала на леглото.

– Какво има? – Попита мъжът. Гери посочи прозореца.

– Дядо, дядо е там.

Беше абсурдно. Падналият лист на земята, привлече погледа на баща ѝ. Той се наведе и вдигна некролога.

– Откъде се появи това?

Нина вдигна рамене.

– Сигурно тя го е взела. – Двамата се спогледаха.

– Хайде да лягаме. Утре пак ще говорим.

Дъщеря им не чакаше нова покана. Мушна се под завивките и се усмихна.

– Лека нощ мамо, лека нощ тате.

– Лека миличка. – Отвърна Нина и я целуна по челото. Двамата родители излязоха.

Гери погледна към тъмното стъкло.

– Лека нощ, дядо. – Тихо каза и се обърна на една страна.

Ивайло Златев, 17.02.2017

МАГИЯ

МАГИЯ

– Какво си чувал за магията? – Вера изстреля въпроса, сякаш между другото.

– Не се занимавай.

– Мисля, че ми е направена такава… за лош късмет.

– Възможно е. – Сухо отговори Димитър. – Защо? – Младата жена повдигна рамене.

– Не знам.

– Как се чувстваш?

– Смачкана. Не ми върви. Постоянна борба и все не се получава. Сякаш обстоятелствата… – Митко остави чашата върху малката стъклена маса.

– Има два вида магия. – Погледът му се извъртя нагоре, в опит да си припомни нещо. – хомеопатична (закон за подобието) и контагьозна (закон за съприкосновението).

– Хомеопатична? – Умът ѝ бе другаде. Въпросът увисна във въздуха.

– Да, това е терминът. Принципът е сходен с този при лекарствата. Твърдят, че ако разредиш вещество във вода до безопасна концентрация, с него може да се лекува болестта, която в голяма доза то предизвиква. Въпреки, че паметта на водата е по-скоро пример за вид информационна връзка, контагьозно влияние, но както и да е. Подобието поражда подобие. Правиш фигурка от плат и конци, наричаш я на някого, и останалото го знаеш. Рисунка върху пясък също върши работа. Примери безброй.

Вера не отговори веднага. Беше се отнесла.

– А другата? – Все така апатично попита.

– Контагьозна (заразна). Между предмети, били в съприкосновение, остава невидима връзка. Вид пространство, поле, етер или каквото там. Мисля, че в средновековието са я наричали симпатична магия. Ако порежеш човек с нож, вместо да лекуваш раната, пробвай да третираш острието. И внимавай да не изгубиш нокът, зъб, коса или дреха. – Събеседникът на Вера се беше увлякъл. Тя си допи кафето и погледна към голямото парче торта, наполовина изядено.

– Пълнея. Много пълнея. – Допълни, разсеяно. – Може и от стреса да е. Чувал си за хормона кортизол, нали? – Тя се усмихна печално. – Откъде знаеш толкова за магията? – Неочаквано се оживи.

– Чета. Всъщност, дори не е нужно да правиш кукла, за да въздействаш на някого. Визуализирай го в ума си, уроки му казват. Това е моята интерпретация. Много хора гледат лошо. Притежават умението по рождение, без да го съзнават.

– И?…

– Трудно ми е да кажа. Смятам, че това е сила, която идва от земята. Или от света, в който живеем. Тука сме гости. Сексистко е (Димитър се засмя), но вие жените сте проводник на тази първична и сурова сила. Мисля, че е свързано с раждането, по някакъв начин. С физическото зачатие и износване на плода. Тази плът е от земята. Затова повечето вещици са жени. Виж, силата на мъжете е от друг свят. Телата са земни, за което изпитваме слабост по вас. – Думите заобикаляха Вера.

– Писна ми от каръщина, разбираш ли. Това не е моят живот. – Проплака тя.

– Разкажи ми? Кой, мислиш ти го причинява? И оставѝ тази тортата, моля те! Вътрешният глас какво ти шепти?

– Нищо! Не го чувам. Толкова съм объркана. Онзи ден една циганка срещнах… Утре на врачка ще ходя. Да ми развали магията. – Последното парче торта изчезна в устата ѝ.

Вера съвсем не изглеждаше зле и Димитър недоумяваше, защо смята, че е дебела. Познаваха се от години. Е, тя не беше от онези изрисувани красавици, но определено хващаше окото. Навремето, когато усмивката не слизаше от лицето ѝ, бе най-чаровното момиче, което знаеше. После очите ѝ потъмняха и радостта от живота вече не се отразяваше в тях. Може би наистина се бе случило нещо? Зачуди се защо толкова късно видя промята? Или вече не бяха така близки? Тя смени много гаджета, но двамата никога не споделиха физическа интимност. Просто,… просто връзката им бе друга. Срещаха се веднъж на месец, понякога по-рядко и си говореха за живота. За това как минава времето. Кога ще се жениш – го попита последния път.

Онзи ден му се обади по телефона и каза, че иска да се видят.

– Аз не бих отишъл.

– И защо?

– Не мисля, че би ти помогнало. Знам ли, не ми харесва идеята. Откъде знаеш, че вещицата (защото тя е такава) няма да обърка нещо? Също вярвам, че не сме беззащитни. Както телата ни оцеляват след болест, така и с това можем да се преборим. Съществуват сили, които ни закрилят. По-добре недей да ходиш. Може би такава е твоята карма и затова ти е тежко в момента?

– Когато съм болна, отивам на доктор.

– На квалифициран доктор, нали? – Вера не отговори.

– В крайна сметка, всичко е Божа работа. Става това, което трябва да стане. – Младата жена се усмихна тъжно.

– Хайде да се прибираме, Мите. Решила съм. Ела за кураж. Това исках да те помоля. Ти няма да влизаш. На друг не мога да се доверя.

***

Димитър освободи от скорост и отвори вратата, за да се огледа. Тези ниски топки от бетон, наслагани по тротоарите бяха много коварни.

– Ще погледнеш ли колко остава до бордюра? – Вера откопча колана и слезе. За миг спря да мисли за онова, което предстои и за лошия си късмет.

– Още мъничко. Стига.

Намираха се пред малка къща с двор, в покрайнините на града. Провиснала телена ограда разделяше имота от улицата. Ниската, ръждива врата стоеше открехната, в жест на покана. Остатъци от зелена боя, подсказваха оригиналния ѝ цвят. Всичко създаваше усещането, че привидната запуснатост бе търсен ефект. В малката градинка пред къщата имаше много и повехнали цветя. Плевели липсваха.

– Сигурна ли си, че искаш да влезеш?

– Да.

– Хей. – Димитър подвикна. – Ако нещо не ти хареса, просто си тръгни. И да знаеш, че развалянето на магия, също може да бъде магия. Поне според някои. – Вера не се обърна. На тясната пътечка, послана с полу-изронени, покрити с мъх плочки, тя се нареди последна на опашката от пет-шест човека. Около тях растяха ниски храстчета чемшир.

Необяснима тъга налегна мъжа отвън. Сякаш се появи от нищото и започна да го мачка. Усещането бе толкова силно, че ангажира цялото му внимание. Това откъде – помисли си той? Отговорът светна в главата му, подобно голям неонов надпис, също толкова изненадващо. Вера беше в беда! Прииска му се да заплаче.

***

– Как мина? – Попита той и запали колата. Младата жена изглеждаше не на себе си. Гледаше втренчено.

– Май не трябваше да ходя. – Гласът прозвуча далечен и чужд. – Ела у нас довечера. Ще се побъркам, ако остана сама.

***

Димитър се изпъна по гръб на леглото, без да се съблича. Беше взел неплатен отпуск, за да отидат при врачката. На работа щеше да се появи понеделник. В крайна сметка и той имаше нужда от почивка. Утре, след като се прибере, възнамеряваше да не прави нищо, ей така. Най-много, следобед да се пусне покрай НДК или по Витошка за час-два. Обожаваше да се шляе безцелно из града, когато другите бяха на работа. Уви, не му се случваше често.

Обърна се на една страна и погледна към жената в леглото. Спалнята беше голяма и между тях имаше разстояние. Вера се бе съблякла по бельо и завила с чаршафа, почти до брадичката. Малко по-рано, без тя да го моли, той се обърна, за да ѝ даде възможност да се приготви на спокойствие. Усещаше, че всяка проява на интимност е неуместна.

– Как си? – Попита я той. Откакто се върнаха, почти не бяха разговаряли. Любопитно му бе да научи какво се случи в къщата, но реши да не настоява.

– Уморена… не знам. Чувствам се празна. – Вера го погледна, но погледът ѝ мина през него. – Искам да заспя. Не трябваше да ходя.

Той стана и изгаси лампата. Искаше да я прегърне, но, моментът не беше подходящ. Щеше да изчака тя да заспи и после да свали дрехите. Обърна се с лице към нея и протегна ръка. Погали я по косата с цялата нежност, която успя да събере в себе си. После среса перчема ѝ. Ако беше светло, щеше да види, че тя се усмихва. Почувства го със сърцето си.

– Благодаря. – Прошепна Вера, едва доловимо. Сякаш въздъхна. Димитър махна ръката си. Чуваше как диша. Неусетно заспа.

Събуди се от силен удар по гърдите. Жената до него се мяташе във всички посоки и в своя кошмар го бе ударила с ръка. Той се опита да я хване.

– Вера, Вера, събуди се. Вера! – Пробва да я задържи по гръб, но тя не спираше да се върти. Откъде толкова сила в това тяло? Хвана я за китката и се метна отгоре ѝ. Лицето ѝ бе изкривено в гримаса и Димитър почувства страх. Какво ставаше? Тя бе по-дребна от него и той се опита да я затисне. Стегна бедра в опит да я задържи. Бялата тениска, с която беше облечена, се нагъна до шията и той се уплаши да не я удуши. Гърдите ѝ се тресяха в синхрон с гърчовете. Нямаше нищо възбуждащо. Черните бикини се бяха свлекли надолу и едва покриваха слабините. – ВЕРА! – Той пусна китката, за да може да оправи тениската. Вече свободна, тя го удари силно по лицето. Той се изметна назад и се претърколи в страни. Хвана се за брадичката. Очите му се насълзиха. В същия миг, когато отпусна хватката с бедра, Вера се усмири, притихна и ако не я беше видял да буйства до преди малко, би помислил, че спи, спокойна в съня си.

Светлината, която навлизаше през прозореца, отдавна бе превърнала всичко в сребро. Фигури с остри линии се проектираха по леглото и полу-голото женско тяло. Димитър се загледа в неговите извивки и форми. Младата жена будеше желание. Той премести поглед към ханша. Бикините бяха все така наполовина смъкнати и Митко задържа погледа си. Засрамен, че се възползва от ситуацията, той се изпъна по гръб. Какво беше всичко това? Трябваше да я събуди!

Завъртя се към нея. Гърдите ѝ се подаваха под тениската. Пресегна се и дръпна чаршафа, за да я завие. Добре, че утре не беше на работа.

Всичко наоколо, създаваше фалшивото усещане за спокойствие и покой. Сякаш борбата, ненадейно спряла преди миг, само след малко щеше да се превърне в избледнял спомен за лош сън.

В следващия момент, изостреното му зрение долови движение и той веднага локализира източника. Контрастът с царящата, вече спокойна обстановка бе потресаващ.

Вера продължаваше да лежи неподвижно, но нещо странно ставаше с очите ѝ. Клепачите бяха леко открехнати а през процепите се виждаха, единствено белите очни ябълки. Имаше нещо зловещо в гледката, но това нямаше да бъде толкова смущаващо, ако очите не правеха хаотични и резки движения във всички посоки. Тялото не помръдваше. Устните бяха разтворени и от вътре долиташе, смразяващ кръвта, гърлен звук. Смесица между хъркане и хриптене.

Димитър се отдръпна до самия ръб на леглото. Не сваляше поглед от тялото. Той се премести още навън и за малко да падне на пода. Ужасе́н се изправи и се изстреля към вратата, решен да пусне осветлението, за да сложи край на кошмара. После щеше да я събуди. Посещението в онази къща изобщо не беше добра идея. Какво бе забъркала, дъртата вещица?!

С всичка сила стовари ръката си върху ключа. Лампите светнаха на момента. За миг почувства облекчение. Той се насочи към Вера. Трябваше да заобиколи леглото и да се приближи от нейната страна. Едва направил няколко крачки, осветлението изгасна. После отново се включи и отново изгасна. Отново и отново в рамките на миг. Все едно някой си играеше с ключа. Нямаше никой. В този момент той осъзна, ужасяващият синхрон между бясното въртене на нейните очи и лампите. Те премигваха всеки път, щом малките издутини под клепачите, рязко сменяха посоката на движение.

Това не преставаше.

Ивайло Златев, 07.02.2017

ТРИ

ТРИ

„I’ve Got The Power To Fly Into The Wind
 The Power To Be Free To Die And Live Again
 This Power’s Like Fire, Fire Loves To Burn
Power…“

Manowar. Сложих слушалките и мушнах телефона в джоба на гащеризона.

Винаги съм смятал, че планината говори, затова рядко слушам музика в нейните владения, за да чувам гласа ѝ, но времето беше добро и прецених, че няма какво да се случи… Някой беше минал преди мен и аз просто следвах следите. Все пак имах едно наум. Стараех се да внимавам за посоката, но не след дълго се отпуснах и включих на „автопилот“. Съзнанието ми се изпълни с мисли за неща, които ме вълнуваха. Обкръжението бе нищо повече от фон. Исках да остана сам. Далече от града, далече от проблемите. Далече от нея. Всъщност, винаги бях далеко от нея. От кого бягах? От жената нарцис, която никога не беше достъпна или от себе си?

Чудно нещо е Любовта. Тъкмо решиш, че никой не ти е нужен а едничкият връх, който трябва да изкачиш е собственото его и ето, че срещаш някого, само за да осъзнаеш колко добре би било този някой да крачи до теб.  А дупката в душата, междувременно, станала огромна и плашеща.

Човек не може да избяга от своята същност. Нито от проблемите. „Единственият зен, който ще откриеш на върха на планината е този, който сам си занесъл.“* Защо тогава, продължавах да бягам от света? Защо дирех с такова усърдие зимния студ? За да стигна до себе си?

Погледнах телефона. Батерията на половина. Ако продължа с Manowar рискувах да остана без връзка със света в случай на нужда.

Това имаше и добра страна. Една нощ без да проверявам за входящи обаждания всеки десет минути. Ами ако тя, все пак реши да ме чуе? Започвах да се напрягам.

– Здравей, какво ще правиш почивните дни? – С надежда попитах, предната вечер.
– Ще си почивам, Иво. Ще се чуем… – Какво можеше да означава това?

Съвсем лекичко увеличих звука. „The Power To Be Free To Die And Live Again.“ Вероятно и аз имах своя power, само дето съвсем не го усещах.

Времето напредваше. Неусетно бях изживял няколко часа, а все още крачех в гората. Мислите ми скачаха в крайности, без да мога да се задържа върху нещо конкретно, за по-дълго от минута. Това ме уморяваше повече от ходенето. Какво ли правеше Tя в този момент?

Онзи ден ми се обади приятел, който скъсал с гаджето и затънал в емоционална дупка. Или по-скоро гаджето скъсалo с него. Какъв философ бях само! Близо час не спрях да раздавам съвети в опити да анализирам ситуацията. Ако можех да се видя отстрани тогава. Е, сега мога! На себе си няма как да помогна. Само бялата пустиня ми остана като убежище. На какво се надявах? Да ме излекува? Колко наивен ставах понякога.

Стигнах разклон и следите продължаваха не в моята посока. Това забелязах по-късно. Утрепах час, унесен в размисли, преди да се усетя и върна обратно. Напълно без нужда, погледнах часовника – слънцето бе слязло ниско и до мръкване не оставаше много. Веднъж, преди години, минах от тук, лятото. Опитах да си припомня релефа. До хижата имаше ходене и вероятно се нуждаех от три до пет часа. Над горския пояс щях да се озова върху голямо плато. Трябваше да мина по него а после да се изкача по мъничък хребет. Извадих GPS-a и погледнах с надежда. Хижата не се виждаше при този мащаб, а да го намалям нямаше смисъл. Още много оставаше. Свалих раницата и потърсих шоколада. Имах три опции: да се върна; да бивакувам в гората или да изляза на платото. Там според условията щях да преосмисля стратегията. Вече не ми беше забавно. Можех да остана в София и да отида на кино. Всичко без любовна комедия! Вдигнах раницата и потеглих нагоре.

Затъвах дълбоко и реших, ако не изляза скоро на открито, да сложа снегоходките. Бях уморен и ми ставаше студено.

Крачех сам, заслушан в скърцащия звук, който издаваше снегът под обувките. Хипнотизираше ме. Не мислех за хижата, нито за връщане. Просто вървях, вторачен в светлото петно, няколко метра пред мен. Не помня, кога за последно смених захранването на челника. След малко щях да го сваля и да проверя ндикацията за изтощени батерии. След малко… Сега просто вървях. Наложи се да спра и да си облека полара под якето. С това дрехите се изчерпваха. Времето беше ясно и много студено. Ако вдигнех глава, можех да видя звездите отгоре. Толкова ярки, толкова далечни и чужди. Намирах се на открито, точно над гората и крачех напред. Преди минути видях кол от зимната маркировка.

Свалих ръкавицата и бръкнах във вътрешния джоб на якето. Извадих телефона и го погледнах. Ядосан на своята слабост, задържах пръст върху копчето и го изключих. Навярно, за да го включа по-късно. Какво щях да правя от сега нататък. До крайната цел, нямаше да стигна. Не ме чакаха. Само това оставаше, ПСС да ме търсят. Всъщност никой не знаеше къде съм. Включително и аз. Стори ми се смешно, но не достатъчно, че да се засмея. Съвсем скоро, трябваше да взема решение. Хижата и колата бяха далеко. Щях да изкарам вечерта на открито.

Преговорих на ум какво нося: минимално количество дрехи и малко храна. Глупаво, но от всички терзания губех фокуса. Отдавна карах на „автопилот“ и нямах оправдание. Нямаше за първи път да нощувам под звездите и при по-тежки условия съм го правил, но поне храна можех да взема. Или желаех да накажа себе си? Глупости! Исках да забравя. Да се откъсна от всичката помия в града. От мислите за Нея. Затова реших да бъде по моя начин. Трябваше да стигна до ръба, до границата на физическото оцеляване, за да се концентрирам единствено върху първичното – борбата за живот. Само така, докосвайки фундаменталното, шях да се дистанцирам от всичко излишно и паразитно – вид медитация, предполагам.

„Добре се подреди, Ивайло.“ – помислих си, в опит да иронизирам ситуацията. Тук нямаше да умра. За радост носех спален чувал и… нищо друго. Огледах се.

Бялото петно от челника осветяваше причудливите форми, които вятърът беше изваял от снега. Завъртях се. Следите ми изчезваха в мрака, там откъдето идвах. Схванах символиката. Едва ли имаше друго живо същество в близост. Намирах се на часове от всичко, което ме свързваше с цивилизацията. Каква дума само: цивилизация. Светлината изгасна и после бялото петно отново се появи. Така няколко пъти. Челникът премигваше, за да покаже, че батериите свършват. Представих си оранжевата, сигнална лампичка от едната му страна. Последният час е светила ярко, за да ми напомни, че е време да потърся място за бивак, но кой да гледа. Приемах несериозно нещата. Или си вярвах прекалено. Липсата на концентрация беше опасна…

Сам в планината, без жива душа в перимертър от часове ходене. В гората, щеше да ме хване шубето, но тук на открито… В ума ми изникнаха картини на хайдушки сражения и кървящи тела. Почти долавях стоновете, които умиращите издаваха. Надали имаше място в Балкана, където да не беше умрял някой. Много години и много история. Усетих, че подъзнателно търся начин да отвлека мисълите си от основното, с което трябваше да се заема. Сега. Веднага! Преди светлината да изгасне. Тогава щях да го закъсам. Това с батериите не ми беше за първи път, но да се ядосвам, нямаше смисъл. Мястото за бивак, бе най-важно в момента. Нямах палатка и дупката в снега бе единствената алтернатива. Уви, вятърът беше издухал почти всичко и се налагаше да импровизирам. Полузакрито убежише? Щях да използвам раницата, някак си…

Реших да вървя още петнадесет, двадесет минути. Трябваше да измисля нещо.

Светлината отново премигна. Останал сам в тъмното, макар за миг, обзе ме страх. Нуждаех се от няколко секунди, за да осъзная, че със или без челник, съм сам на това място. Със или без електромагнитните вълни или фотони, които човешката ретина регистрира, ние се носим в мрак из вселената. От тези размисли не ми стана по-леко. Времето ме притискаше. Идея си нямах има ли гора, в страни от платото или отвесни скали. Снегът беше фирнован и спешно се налагаше да намеря голямо навяване тук или да сляза по някой от склоновете. В противен случай щях да загазя.

Вече не търсех железните колове от зимната маркировка. Лутах се насам-натам, търсейки подходяща пряспа или голям камък, до който да се приютя.

Неусетно започнах да се изкачвам и тогава ги открих. Бях стигнал върха на ниско и плоско възвишение. Заскрежени пред мен, различавах обгорените останки от неголяма постройка. Малка хижа или заслон. Стенте, почти изцяло бяха разрушени, а покривът липсваше. На земята се търкаляха остатъци от греди и други едри боклуци. Това беше моето място. Бях чувал преди години, история за изгоряла хижа в района. Зимата била пуста и оставяли една врата отключена, за да могат планинари в нужда да намерят подслон. Друго не знаех. Нито обстоятелства, нито дали е имало жертви. Решили да я възстановят, но до строеж не се стигнало. Нещо му имало на мястото. Знам ли. Истории всякакви.

Тук щях да нощувам. Обиколих зидовете, с багажа на гръб. Стените бяха срутени почти до основи с изключение на една. От вътрешната страна имаше отломки и единствената възможност, бе да се свия до стената отвън. Нощта беше ледена. Светлината ми отново премигна и аз пропаднах в нищото. Не успях да се задържа на крака и се подпрях с ръце на земята, после се превъртях. Възвишението, на което се намираха останките, рязко свършваше с кратка стръмнина. Лежах в основата ѝ. Опитах да се изправя и затънах в снега. Срутените стени различавах на метри пред мен. В противоположната посока виждах ниска растителност. Размърдах се и отново затънах. Очевидно имаше големи навявания. Бързо свалих раницата и зарових из нея. „Само да не съм я забравил“ – уви. Лопатката липсваше. В последния момент, я оставих в багажника, за да не ми тежи. С ръце нямаше как да копая. И друг път съм нощувал в снежна пещера, но бях склонен да го правя, единствено по необходимост. Много работа и в крайна сметка целият си мокър. Панталоните, ръкавиците. Всичко. Вярно, че при минус петнадесет на открито, вътре е около нулата, но по стените се образува конденз и после капките падат отгоре ти. Разбира се, ако се загладят вътрешните стени и се направи улей за водата, нещата се подобряват, но за една вечер не си заслужаваше труда.

Разполагах с щеки и пикел. Него защо бях взел, да ме пита някой. Всички дрехи бяха на гърба ми. Чифт резервни ръкавици и два сандвича. Сандвичите и ядките съхранявах в пластмасова кутия. Свалих пикела и започнах да разбивам снега. С кутията от сандвичите щях да го изгребвам. Изгасих челника. За грубата работа светлина не ми трябваше. Съвсем скоро очите ми щяха да привикнат към мрака.

***

Опитах да се навра в дупката. Тялото ми опираше в стените и се заех да я разширявам. Изкопът беше дълбок и всеки път, когато исках да изгреба още сняг се навирах до средата, за да удрям с пикела. Тялото ми се извиваше в неестествена поза и определено беше много неудобно. Плувах в пот и бях мокър. Сухите ръкавици пазех за после и от известно време не си усещах пръстите на ръцете. Спрях, свалих ръкавиците и си наврях пръстите в устата. Единствено така можех да ги стопля. Когато болката стана непоносима, отново ги извадих и грабнах пластмасовото панерче, за да продължа работа. Не след дълго, то се счупи наполовина.

Извадих чифт тънки чорапи, които носех за всеки случай. Свалих ръкавиците и ги надянах на ръцете си. Поне в началото останаха сухи.

Това е!

Вкарах шалтето и успях по някакъв начин, да се наместя върху него. При всеки опит да затворя ципа на спалния чувал, с лакти и колене удрях стените на дупката. Имаше реална опастност да срутя тавана върху себе си. Мокрите обувки се закачаха в сухата материя на чувала и в резултат всичко се нагъна безобразно около тялото ми. Нахлузих сухите ръкавици и придърпах раницата, колкото мога, така че да закрива входа на моето импровизирано убежище.

Една от потенциалните опасности при подобни биваци е възможността от задушаване. Въглеродният двуокис е по-тежък от въздуха и затова се копае нещо като предверие, по-ниско от нивото, на което лежиш. Въглеродният двуокис слиза в предверието и ако има отвор ще излезе навън. Нищо подобно не направих. Намирах се в жалко подобие на пещера. Раницата ми едва закриваше входа. От пролуките около нея, усещах студения въздух с лицето си. Нямаше опасност от задушаване.

Затворих очи с мисълта да стана преди зазоряване. Вече можех да отделя време за размисъл. С огромно усилие напипах телефона в джоба. Извадих го. Нямаше входящи повиквания. Поех си дълбоко въздух. Изобщо не се чувствах добре. Какво щеше да ѝ стане, ако бе звъннала? Сигналът едва се ловеше. Ако стана в четири, няколко часа до колата, после можех да ѝ се обадя. Заслушах се в тишината. Снегът бе чудесен изолатор. Стори ми се, че дочувам звуци, които долитаха през дупките около раницата. Не бях сигурен. Бавно се унасях. Малката локвичка под мен се затопли и започнах да се чувствам почти уютно.

***

Събудих се с усещането, че не съм сам.

– Какво ще го правим? – Попита първата и погледна зад себе си.

Втората вещица повдигна рамене. Обърна се назад. Другата след нея се зачуди. Отправи поглед надолу. Той мина през снега и го усетих върху себе си. Сякаш ме докосваше. Трите създания мълчаха. Дали не сънувах? Лежах на една страна, свит в поза на ембрион. Топлината от тялото ми бе заледила снежната повърхност под мен и тя бе твърда като камък. Голяма издутина, точно под таза, ми убиваше ужасно, но не смеех да се мръдна, напрегнал слух до краен предел. От пролуките, около раницата, нахлуваше студен въздух и това подсказваше, че не сънувам. Горе над убежището, точно над мен, седяха три вещици. В радиус от много часове ходене, нямаше жива душа. Какво правеха? Затворих очи. В главата ми изникнаха картини, които нямаше как да си измисля сам.

Отвън на повърхността имаше три жени. Левитираха във въздуха без да докосват земята. Първата приличаше на пълничка лелка със заоблено лице и островърха, виолетова шапка, с голяма периферия. Около врата си бе заметнала прозрачен розов шал. Можех да направя асоциация с рисуван герой от детска книжка. Цялото ми същество обаче, знаеше че е напълно реална. Светлите цветове контрастираха с мрачното естество на силата, която долавях.

Втората, зад нея, бе слаба. Твърде слаба, почти суха. По дрехите имаше черно. Дълга, тъмна пола закриваше ходилата. Тъмна шапка, също островърха.

Последната вещица не сваляше поглед от мен. Усещах го по тялото си, но знаех, че пробожда душата ми. Лежах и не мърдах в тясното пространство, затворил очи, сигурен, че всичко зависи от волята ѝ. Ще живея или не.

– Нека го оставим. Нека си ходи този път. – Промълви тя.

Цялото ми желание да слизам по тъмно се бе изпарило. Не можех да си представя, че ще изляза там, горе, където са те. Сгушен в малката дупка, неусетно заспах.

Ивайло Златев, 27.01.2017

* „Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, Робърт М. Пърсиг

ДУШ

ДУШ

Посвещавам на всички, изгубили вяра, че животът им може да се промени.

Водата се издигна по тръбата и изригна навън под формата на множество тънки струи. Ралица отскочи назад, по-скоро с досада и отегчение, отколкото изненадана. Подхлъзна се и за малко да падне в банята, ако не се беше подпряла на умивалника. За малко… При други обстоятелства би измърморила тихичко „мамка му“, но сега тежки мисли бяха изпълнили главата ѝ.

Все пак измокри гърдите си със студена вода и кожата ѝ настръхна. Възможно ли бе, последния път да е спряла душа, без да превключи смесителя „надолу“? Вероятно да. Разбира се, банята в хотелската стая нямаше нищо общо с нейната. Ралица отбеляза, че се занимава с подобни глупави разсъждения, за да избяга от онова, на което определено трябваше да обърне внимание. Тя нагласи температурата и влезе под душа. Къдравата ѝ коса се намокри и прилепна по главата. Топлата вода ѝ подейства отпускащо, свърза я със Земята и сякаш нищо от станалото вечерта, не се бе случвало. Разбира се, това нямаше как да е истина.

Часът беше малко след осем сутринта. Тя се опита да възпроизведе хронологично събитията от изминалата вечер.

Той я целуна. Всъщност, тя му позволи да я целуне. Какво толкова, просто флирт. Една невинна целувка по бузата. За лека нощ. Погали я по косата а след това устните му намериха нейните. И това беше началото. Веселбата и танците се оказаха прелюдия. Не го познаваше, бяха се срещали в офиса, но толкова. Нищо повече. После… после кой да предположи, че така ще се развият нещата.

Излязоха навън. Тя имаше нужда да запали цигара. Той не пушеше. Сигурно бе наясно със себе си и я чакаше да „смели“ случилото се. Мълчаха и двамата. Умът ѝ бе празен. Дръпна си дълбоко и бавно изпусна дима.

Всички коледни партита си приличаха. Тя натискаше някакво копче и се изключваше. Ежедневието оставаше назад, в комплект със съпруга и Димитър. Какъв голям мъж стана Митко. Как отлетяха тези пет години… а животът си върви. Оставяш всичко в града и вземаш няколко дена само за себе си. Говореха глупости с колежките. Обличаше новите си дрехи и тайно се наслаждаваше на тяхната завист когато им разказваше как е свалила няколко килца, без да прави нищо. Ралица нямаше проблеми с теглото. Обичаше да дразни момичетата. Ако не сега, кога друг път? После се скъсваше от танци. Беше кралицата на вечерта. Красива и очарователна. Мъжете я гледаха с желание, а жените със завист. Нямаше лошо човек да помечтае. Тази година дори спечели награда за най-… нещо си. Беше облякла къса, прилепнала по тялото, златиста рокля и супер секси, черен чорапогащник. Ако повдигнеше долния край на роклята, тъмният кант на чорапите се виждаше, колкото да подчертае линията на краката ѝ. Не беше за изхвърляне, все още. Дрехата открояваше гърдите, а къдравата коса контрастираше на златистото. И тогава се появи той. Колега, който я засипваше с онези погледи при всяка възможност. Разбира се, това я ласкаеше. Непознат, млад мъж в периметъра и тя се постара, ако трябва да бъдем точни. Знаеше, че я наблюдава. Купонът се оказа готин. От онези, след които си недоспал, с прегракнал глас, но зареден до горе.

После… стигнаха до целувката. Как точно се случи нямаше значение. Ако бе изчакал до сутринта, навярно и двамата щяха да бъдат прекалено изморени за каквото и да е. Първият блус и тя бе в ръцете му. Неговите ръце бяха на кръста ѝ и тя се надяваше да ги смъкне мааалко по-надолу. Усещаше издутината на панталоните му. Чувстваше се желана и жива.

И ето ги вън. Тя пушеше. Навярно бе под нулата и вече замръзваше. Дръпна си за последно и изгаси фаса в кошчето. Не можеше още да отлага развръзката. Утре вече нямаше да бъде същото. Не искаше да си тръгва. Погледна го. Той не сваляше поглед от нея и се усмихваше. Майната му, какво толкова. Бръкна в чантичката и извади втора цигара. С изтръпнали пръсти щракна запалката а после прибра краищата на палтото. Сякаш на пук, вятърът го разтвори. Ники се приближи и я прегърна откъм гърба. Обхвана я с мускулестите си ръце. Стисна я силно и на нея и стана топло. Усещаше дъха му по врата си. Тази близост я смути. Топлина се разля по цялото ѝ тяло.

– Колегите ще ни видят. Да се качим горе на топло. – Думите прозвучаха невероятно тъпо. Почувства се като ученичка, която не знаеше какво да каже. Какво правеше? Нещо се пробуждаше в нея…

Озоваха се в стаята ѝ. Той я дръпна за ръката и тя потъна в обятията му. Не ѝ позволи да светне. Залепи устни за нейните и в същото време потърси ципът на златната рокля. Помогна ѝ да я свали. Рали остана по бельо. Дишаше учестено и гърдите ѝ се движеха бързо нагоре – надолу. Младият мъж свали чорапогащника до коленете и я захапа леко, там където беше ръбът на бикините. Изправи се и я обсипа по шията с целувки. Ралица се опита да разкопчае колана му. Издутината на дънките бе станала голяма и твърда. Той я хвана през краката и раменете, и я понесе към леглото. Сложи я по гръб, вдигна правите ѝ крака и изниза чорапогащника. Бикините го последваха. Разкопча си панталона и го свали.

– Потна съм – прошепна тя. Той я облиза по шията. Измъкна гърдите ѝ над сутиена и прокара език между тях.

Люби я нежно, люби я грубо. В играта за двама, Ралица не остана пасивна. Боже, откога не ѝ се бе случвало нещо подобно. Майната на всичко. Това беше нейният живот!

Събуди се, легнала на една страна, с лице към прозореца. Усещаше неговото тяло плътно зад себе си. Едната му ръка бе под шията ѝ, така че да не ѝ убива, а с другата я беше прегърнал. Чудно, на каква нежност са способни хора, които изобщо не се познават. На времето, когато бе по-млада, си мислеше, че сексът би могъл да бъде просто форма на общуване между възрастни. Начин да кажеш нещо на някого и после да продължиш. Хората имаха нужда да общуват, нали? Сега, когато това ѝ се случи, установи, че мисли по същия начин. Изневеряваше за първи път. Всъщност сексуалният ѝ опит не беше кой знае колко богат. Обичаше да флиртува и винаги се озоваваше в центъра на внимание, но нищо повече. До сега.

Тя се раздвижи леко, сякаш за да се намести. В тази поза, дланите ѝ бяха между бедрата. Имаше нещо засъхнало там, което опъваше кожата. Докосна с пръсти мястото. Гладко и твърдо. Знаеше, че е сперма. Сигурна бе, че няма от какво да се притеснява. Харесваше ѝ да стои така, в тъмната стая, сгушена в топлата прегръдка на човек, който бе тук, единствено заради нея. Скоро щеше да съмне. Тя реши да открадне колкото може повече от оставащото време.

***

Нагласи температурата и влезе под душа. Къдравата ѝ коса се измокри и прилепна по главата. Тя взе сапуна и го разнесе там, където бе засъхналата сперма. Мястото между краката ѝ стана лигаво. Трудно се миеше. В този момент някой почука на вратата.

– Да. – Дрезгаво прозвуча гласът ѝ. Той влезе и я погледна. Малкото помещение бе ярко осветено. Гола пред него, тя се усмихна. Знаеше, че е красива и се оглеждаше в очите му.

– Хубава си. И така си хубава, с мокра коса. Различна и едновременно същата. – Протегна ръка и я помилва по главата. Докосна я по гърдите. Устните им се сляха. Правиха секс.

***

– Хей, не ти знам номера. Как се казваш?
– Никола, вече ти казах. – Той я целуна по устните. – Ще те намеря. – Обърна се и излезе. След малко тя чу външната врата да се затваря. Остана сама. Пое си дълбоко въздух и направи водата гореща.

Рали опита да се концентрира. Трябваше да събере мислите си и да анализира събитията. Тук, под душа, моментът бе подходящ. Пресегна се и избърса потното огледало. Стъклото бързо се замъгли, но времето бе достатъчно, за да прецени, онова което вижда. Съвсем скоро навършваше четиридесет. Боже, как лети това време. Беше хубава, безспорно и мъжете го оценяваха, но годините си личаха. Ъгълчетата на очите, ръцете. Независимо усилията, които полагаше, тялото се отпускаше. Гола в банята, това бе очевидно. Замисли се за живота си. Не бе успяла много. Всъщност никак. Поне детенце имаше. Митко растеше толкова бързо. Спомни си от колко неща се отказа, след раждането. Да порасне малко, да стане на пет, после пак ще си бъда същата. Така казваше на приятели и най-вече на себе си. Сякаш, за да се успокои, че животът не е свършил след бременността, че най-хубавото предстои или поне също толкова добро, както преди. Само дето нещата не станаха точно така. А може би ЕГН-то беше виновно? И ето сега, какво ѝ се случи… Всъщност, цялото ѝ същество бе жадувало за момент като този. Тя бе жива, красива, а кръвта ѝ гореща. Тялото искаше своето, душата искаше своето и кой имаше право да я съди? Мисълта я успокои. Животът си беше НЕЙН! Как позволи да я убедят в противното? Никога вече!

„И така си хубава, с мокра коса“, прошепна той, преди да си тръгне. Съпругът ѝ никога не бе казвал това. Или не помнеше. Какво се случи между тях? Кога се отчуждиха? Отговор нямаше. Вина имаха двамата. И сексът стана различен. Странно нещо е това бракът. Идея нямаше какво ще последва от тука нататък. Дали щеше да го види отново, вероятно да. Щяха ли да се любят отново, сигурно, но така ЖИВА, отдавна, много отдавна не се бе чувствала.

Ралица спря душа. Метна си снежно-белия халат и нахлузи чехлите. Водата отми всичко. И лигавото петно на крака ѝ, и бледите, почти незабележими следи от вина. Излезе от банята и изгаси лампата.

Ивайло Златев, 15.12.2016

МАЦКА

МАЦКА

Младата жена свали тънката си жилетка, извъртя се назад и я метна на облегалката. Остана по бюстие. Върху качулката на жилетката имаше две малки, сладки ушенца. С тях на главата, безспорно щеше да изглежда секси. Тя прокара пръсти по гарваново-черната си коса. На дясното рамо, впечатление правеше татуирано водно конче. От моя ъгъл виждах част от лицето: слабо, с изострени черти и едва забележимо, издадена брадичка. Леко крив нос. Харесваше ми.

До нея седеше значително по-възрастен мъж. Тя го хвана под ръка и сложи глава на рамото му. Той ми се стори някак небрежен, с къса, бяла коса, ниско подстриган и набола брада на пълното лице. Обърна се към нея и тя го целуна по устните. По-малко от шестдесет нямаше как да му дам. Ами тя? Погледнах ръцете ѝ. Ръцете никога не лъжеха.

Чернокосата красавица го погали с тънките си, дълги пръсти по бузата. Ако можех да я докосна, сигурен бях, че кожата ѝ ще бъде студена. Наближаваше четиридесет. Изглеждаше много слаба и това я състаряваше.

Те седяха на предния ред, едно място в страни от моето.

Чичкото (така го нарекох) гледаше към сцената, заинтригуван от онова, което ставаше там. Не бяха внесли музикалното оборудване и лампите светеха. Мацката го погледна влюбено и вкара пръст в ухото му. Чоплеше някакви кожички. После насочи внимание към носа му.

– Чакай да те изчистя. – Нежно прошепна. Стисна месестата част на ухото и я размачка между прътите си. Обхвана лицето му с длани и го целуна. Престараваше се. После завря красивата си муцуна във врата му и пое дълбоко въздух, сякаш за да вдиша аромата.

Сигурно бе заради парите с него, но не ми приличаше на проститутка. Не и с всичкото това фамилиарничене. Човек, едва ли води курви по концерти.

Вгледах се в нея. Прекалено лъскава, бутикова, а той небрежен. Очевидно тя държеше нивото високо, докато на него не му се налагаше. Можеше да си я позволи.

До нас премина млада двойка и чернокосата мадама отправи скришен поглед към тях. Завиждаше? Сякаш, за да разсее съмненията в себе си, тя за пореден път целуна по-възрастния си партньор. Стори ми се отблъскващо.

Бяха толкова различни. Начина по който изглеждаха, маниерите, стила на обличане. От ушите му стърчаха бели косми и се запитах дали се грижи за хигиената. Неговата приятелка или любовница, защото тази млада жена, определено не му беше съпруга, откровено преиграваше в опитите си да покаже колко ѝ е готино с него. Сякаш на всяка цена искаше да напомпа мъжкото му самочувствие. Вижте го какъв пич е, щом си позволява момиче като мен – крещеше с поведението си тя.

Неволно си ги представих в по-интимна обстановка. В неговата къща. Някъде в покрайнините, отвъд околовръстното, може би.

Тя се съблича и остава по бельо. Предизвикателна и дръзка. Чувства се уверена и плува в познати води. Отправя му поглед, изпълнен с желание. Иска да задоволи сексуалният си нагон и не крие своята алчност. Както винаги, инициативата е нейна. Отваря шкаф и вади огромен, изкуствен пенис. Там някъде има и белезници. Бикините ѝ са толкова изрязани, че се впиват в слабините. Маха сутиена си и малките гърди леко провисват. Това няма значение. Бутва мъжа върху леглото и той застава на четири крака. Господарката го удря по силно окосмения задник и забива нокти почти до кръв. Бърка между краката му и здраво хваща тестисите, заедно с мекият пенис в шепата си. Стиска все по-силно и робът стене от болка. Тялото му се извива и той хапе долната си устна. Не смее да се оплаче. Все пак не издържа и ляга по корем, но вместо да го пусне, Мадам затяга хватката и започва да го дърпа навън, сякаш, за да го събори от леглото. Болката е невероятна. Тестисите ще се пръснат. Коремът му се свива и той отново се повдига на ръце и крака, просейки милост. Все пак успява. С подчертани, театрални движения тя сваля една от черните си ръкавиците и се изплюва на ръката си. После се протяга и размазва слюнката върху лицето му. Кара го да се изплюе на дланта ѝ, след което го удря с всичка сила по белия задник. Разнася собствената му слюнка по ануса и грубо прониква в него със среден пръст. Прави бавни, въртеливи движения, за да разшири отвора. Вкарва още един пръст. Пенисът му става по-голям и по-твърд. С другата ръка хваща топките и започва да ги мачка. Застанал на четири крака, той е куче, което се подчинява на чуждата воля. Тя го гали отзад. Взема огромния, изкуствен пенис и го допира до аналния отвор. Постепенно усилва натиска, докато силиконовата играчка не прониква рязко. Съвсем бавно я вкарва цялата. Силно удря своя питомец, принуждавайки го да се търкулне по гръб. Изкуственият пенис, постепенно започва да излиза. Младата жена се навежда и лапа полу-твърдата пишка. Не след дълго, той се изпразва в устата ѝ.

Някой, все пак трябваше да чука тази красавица. Сигурен бях, че има любовник.
Тръснах глава и прогоних ярките образи. Видях, че двамата отново се мляскат. В своята неестественост това беше отвратително.

***

Милена се извъртя назад и намести жилетката зад гърба си. Дрехата се беше нагънала и сега ѝ убиваше. Концертът започна, но тя не бе тук заради него. Нейният мечо много си падаше по групата. Какво толкова, няколко часа. Тя обичаше музика. Предимно модерната. Чалга също ставаше. Преди години, колко нощи бе изкарала по дискотеките в студентски, но това отмина. Тя се размърда, сякаш за да се увери, че няма вече гънки, които да я дразнят и погледна към човека до себе си. Нейният Мечок! Имаше толкова нежност в душата ѝ. Протегна ръце и хвана лицето му с длани. Погълнат от онова, което ставаше на сцената, той изглеждаше толкова сладък. Тя го придърпа към себе си и го целуна. Продължително. Направи го нарочно, само за да го накара да се съпротивлява, в опити да се отскубне, за да не изпусне нещо от представлението. Някакъв тип се изкашля зад тях. Този пък какво искаше? Нека гледа. Навярно си мислеше: младо момиче с такъв старец. Глупак! Всички са глупаци! Какво знаеха те за любовта? Какво знаеха те, за онова, от което се нуждае всяка жена? Мъничко нежност и много сигурност. Нека гледат! Ако можеше, би излязла на сцената със своето голямо момче, за да покаже на всички как се целува истински.

Милена нямаше заблуди, относно чара си. Много мъже жадуваха да бъдат с нея и тя добре знаеше това. Нека всички завиждат на човека до нея. Тя едва забележимо се извъртя и го погледна скришом. Протегна се и го хвана за китката. Бавно издърпа ръката му към скута си. Разтвори крака и я пъхна под полата. Не почувства съпротива. Усещаше пръстите му. Той щеше да се нацупи, че го разсейва, но тя бе неговото коте, което търсеше своето внимание. Котетата така правеха!

Младата жена затвори очи и си представи, как по-късно вечерта, те свалят дрехите и се мушват под завивките. Тя се гушва в него, усещайки силното му тяло и тихичко започва да мърка от удоволствие. После заспиват.

Милена си спомни за баща си. Бяха неразделни, едно време. Когато ѝ четеше, тя се свиваше в него, а той я прегръщаше с голямата си космата ръка. Милена бе неговата принцеса. Помнеше мирисът му. Той я омайваше и тя заспиваше в блаженство на път към вълшебното царство. Колко много ѝ липсваше нейният татко.

***

Овациите не спираха. Изправени на крака продължавахме да пляскаме, в очакване на още едно парче. Музикантите напуснаха сцената. Това беше.

Чернокосата красавица се изправи и оправи полата си. За пръв път ми се разкри възможност да я огледам в цял ръст. Тя се обърна към мен и погледите ни се срещнаха. В този момент се случиха много неща.

Времето спря или мисълта ми хукна на бързи обороти. Тънките червени устни бяха леко разтворени, но не в усмивка. Едва доловим намек за любопитство имаше в очите, което щеше да изчезне веднага, щом времето възвърнеше нормалния си ритъм.

Силно и изгарящо желание изпълни цялото ми същество. Без да знам откъде се появи, аз не можех да му устоя. Въздухът вибрираше от наелектризиращото ѝ присъствие. Трябваше да я целуна. Исках да усетя вкуса на устните ѝ. Друго в този момент нямаше значение. Предадох се на магията.

Времето отново тръгна с обичайния си ход. Аз се наведох напред и я хванах за кръста. Дръпнах я към себе си и залепих устните си за нейните. Усещах дъха ѝ. Седалките ни разделяха.

– Хей! – Мъжът с бялата коса ме блъсна и аз седнах. Не откъсвах поглед от нея. Едва забележимо тя се усмихна.

За нула време едрият чичка прехвърли реда и силно ме фрасна в лицето. Причерня ми. Свлякох се на пода, като се държах за главата в опити да се предпазя. Нещо топло, плътно покри устните ми и започна да се стича по брадата и врата ми. Знаех, че е кръв. Усещах пареща болка. Този тип ми счупи носа.

Ивайло Златев, 29.11.2016

ДЖОГИНГ

imgp4805_crop_s

Неизвестен автор на рисунката.

ДЖОГИНГ

Забавих темпото и спрях. Исках да продължа да тичам, но гърдите ми изгаряха. Подпрях се на коленете си. Трябваше ми време, за да дойда на себе си. После се изправих и спрях хронометъра. Бягането не се получаваше. Наближаваше полунощ и по тротоара нямаше жива душа.

Намирах се пред входа на полуразрушена сграда със странна рисунка върху фасадата. Тя силно контрастираше на тъмните, сиви стени и представляваше неестествено бяло, женско лице, с изкривени, гротескни пропорции. Сякаш гледах напудрената физиономия на гейша. С тънките си, червени устни, тя се усмихваше. Едното око бе по-голямо от другото.

Зачудих се как не бях забелязал къщата досега? Кога за последно минах от тук? Тясна пътечка водеше в запустелия двор и навярно заобикаляше постройката. Огледах се и тръгнах по нея, воден от любопитство. В тъмното дворче смътно се виждаха разбити плочки и голям изкоп. Трябваше да внимавам да не падна някъде. Щях да хвърля един поглед а после да си ходя. Бе станало твърде късно.

Къщата представляваше голяма, масивна постройка на два етажа и с подземен гараж. Изглеждаше сравнително нова. Част от покрива липсваше и предположих, че бяха започнали събарянето от него. Вместо прозорци зееха черни дупки, а там където имаше дограма, стъклата бяха счупени. Стори ми се, че долавям звуци, когато минавах край тях, а въздухът отвътре носеше миризма на застояло и мухъл. Не мислех да оставам дълго.

***

Тичах, гледайки пред себе си. Току що бях преполовил разстоянието и това ми подейства мотивиращо. Не трябваше да се отказвам. Утре бе ден за почивка.

Без да бързам наближавах. Вече различавах рисунката на стената и се зачудих какво ми говори изражението? Очите сякаш ме следяха, но разумът подсказваше, че това не е нищо повече от бяло, женско лице, нарисувано без особено умение.

Изглеждаше странно, че я събарят. Голяма сграда, на централен булевард. Възможно ли бе да се е случило нещо и сега никой да не иска да живее в нея? Кой беше художникът, сложил този белег на фасадата? Хрумна ми, че рисунката би могла да бъде предупреждение.

Точно отпред погледнах към входа. Вратата беше открехната, а по външните стълби се търкаляха счупени стъкла от лампата, осветявала някога преддверието. Опитах се да различа детайли от вътрешността. Бях любопитен и едновременно с това изпитвах непонятен страх.

Какво се криеше зад стените? Представях си бездомници и наркомани увити с вестници, а по земята купища спринцовки и мръсотия. Вътрешно обаче, знаех, че реалността е съвсем друга.

Нещо имаше в това място. То ме привличаше и плашеше. Мина ми безумната мисъл, че следващият път, когато тичам, бих могъл да вляза, за да огледам. Какво можеше да се случи? Никой нямаше да ме види през нощта. Ограда липсваше а вратата беше отворена. Само щях да надникна в някоя от стаите, колкото да си докажа, че призраци няма. После можеше и на втория етаж да се кача.

В продължение на месец така и не събрах кураж, за да реализирам своя план. Продължавах да бягам по стария маршрут и всеки път, когато минавах покрай изоставената сграда, странно чувство ме обземаше. Дори започнах да мисля, че усещам някакво необяснимо присъствие. Чувството се зараждаше веднага щом видех бялото лице на стената, до момента, в който направех завой в следващата пресечка. Пред самия вход то ставаше още по-натрапчиво. Сякаш невидима фигура стоеше и чакаше да мина по булеварда. Ние общувахме, неговата зловеща загадъчност и моето любопитство.

Идните седмици всичко продължи по старому. Аз все така правех своите нощни тренировки, като гледах да не обръщам внимание на емоциите, които се пораждаха в мен, винаги, когато виждах бялото, изкривено лице. Разбира се, не се реших да вляза и разгледам отвътре. Колкото повече мислех, толкова по-нелепа ми се струваше идеята. И навярно съвсем бих спрял да възприемам къщата по този зловещ начин, ако една вечер не видях нещо различно. В началото не бях сигурен какво, но забелязах, че входната врата бе открехната малко по-широко от преди. Дори различавах детайли от интериора ако се загледам. Стълба и две врати, които водеха към вътрешните помещения. Мебели липсваха, голи стени. На пода нямаше нищо. Отново забих поглед в тротоара и се концентрирах в бягането. Опасявах се, че мога да разбера повече, отколкото желая.

На стълбите, до входната врата, впечатление правеше бирена бутилка, пълна до средата. Сякаш някой преди малко я бе оставил, за да влезе и пусне една вода в тоалетната. Звучи идиотско, но ми изглеждаше като покана. Все едно чувах глас: “Не се страхувай, остави биричката и влез. После ще си я допиеш.“ Бях сигурен, че ако мога да погледна зад вратата, щях да видя сянка, протегнала ръка в очакване да пристъпя.

Продължих без да променям темпото. Навярно бях уморен. Вечер след работа, вместо да заспя на дивана пред телевизора, аз се мотаех по тъмните улици. Реших да не минавам повече от тук.

Разбира се, нищо подобно не се случи. Не желаех да робувам на суеверия и сякаш, за да докажа на себе си, още същата седмица хукнах по добре познатия маршрут.

***

Наближавах, изпълнен със смесица от любопитство и притеснение. Колкото и да си повтарях, че няма от какво да се вълнувам, с всяка крачка ставах по-нервен.

Този път вратата бе широко отворена. Бирената бутилка отново стоеше там, но съборена. От счупените прозорци на къщата навлизаше разсеяна светлина и погледнато от входа, всичко вътре бе осветено от бледо, синкаво сияние. Изглеждаше плашещо и отблъскващо. Усетих хлад и тръпки ме побиха. С големи усилия се въздържах да не ускоря крачката. Само си казах: „секунда и ще отмина“. Много дълга секунда. Метри по-нататък имах чувството, че някой е вперил поглед в гърба ми. Дори не помислих да се обърна. Прибрах се в квартирата, още под въздействие на изживяното.

Година по-късно, реших да разнообразя тренировката. В крайна сметка трудно е да намериш място и време за бягане, далеч от хората и шума на града.
„Какво толкова“, казах си, „отдавна не си минавал от там“. Излязох на балкона и протегнах ръка. Все още не бе заваляло. Нуждаех се от петдесет минути. После да вали колкото иска.

Винаги съм знаел: „имаш ли съмнения, не предприемай нищо“. Това е вътрешният глас и трябва да се слуша. Разумът обаче, друго шепти: „Отивай, отивай“.

Заваля. В началото слабо. Погледнах нагоре и не видях звезди. Такава беше и прогнозата. Усещах мириса на дъжд още на тръгване, но все пак ставаше въпрос за петдесет минути. Свалих си очилата и ги избърсах в тениската. Дъждът се усилваше и съвсем скоро премина в порой. Бях целия мокър. По бордюра водата се стичаше като река.

Бях изминал близо половината и оставаха поне двадесет минути тичане. Хубаво беше да се подслоня някъде. Проливният дъжд, често не траеше дълго.

Порив на вятъра стовари стена от вода върху мен. Загубих равновесие и залитнах в страни. Подпрях се на някакъв зид и одрах ръката си до кръв в грубата мазилка. През мокрите очила, бялото, изкривено лице, изглеждаше още по-стряскащо.

С една голяма крачка изкачих трите стъпала пред входа. Не възнамерявах да влизам. Щях да изчакам под стряхата. Тя обаче, се оказа прекалено малка, за да ме защити от дъжда.

Отворих по-широко вратата и седнах на прага с гръб към касата. Лявата половина на тялото ми беше вътре, а дясната вън. Не желаех да поглеждам към вътрешността. С периферното зрение не долавях движение и това ми стигаше. Свалих очилата и ги избърсах с пръсти. Водната пелена покри всичко на улицата. Стихията бушуваше. От къщата дочувах шум на капеща вода, която навлизаше през разглобения покрив и се процеждаше от етажа над мен. Капките барабаняха по ламарината на улуците. Отпуснах се и заслушан в дъжда, започнах да се унасям.

Бурята отшумяваше. Скоро щях да си тръгна. Подпрях се на ръка, за да се изправя и тогава една от вътрешните врати се открехна с едва доловимо скърцане. Привлечен от звука, бавно извъртях глава.
В стъклото на вратата, видях отражение на слаба и много бледа жена, която ме гледаше.

Ивайло Златев, 26.10.2016

УСМИХВАЙ СЕ!

УСМИХВАЙ СЕ!

Вдигнах ръка и си погледнах часовника, по-скоро по навик а после веднага забравих колко е часът. До края на деня оставаше много. Единствено това беше в главата ми. Бе рано за обяд и реших да се помотая из мола. Как щях да изкарам до седем?

Поредният ден, в който нищо не върви. Не спирах да се питам защо и вчера беше така и завчера. Чувствах се смазан и шоколадът, който щях да си купя от първия магазин нямаше да помогне.

Бръкнах в джоба на якето и извадих телефона. Прокарах палец по клавиатурата. На кого да се обадя? Просто исках да звънна на някого и да чуя познат глас.

– Здравейте. – Някакво момиче протегна ръка и ми подаде листовка. Бяла кожа с едва забележими, прозрачни косъмчета по нея. Дълги и тънки пръсти, изящни. Отминах намръщен, сякаш не съществува. Много са досадни тези с листовките! Бутнах вратата и излязох на паркинга.

Алеята до сградата бе претъпкана със служители от близките офиси и магазините, излезли да запалят цигара или да изпият кафе в обедната почивка. Имах навика да се заглеждам по фирмените тениски, само за да открия колко глупави бяха надписите по тях.

Точно пред изхода, кльощав тип с риза и вратовръзка крачеше нервно и хвърляше слюнка по телефона си. Вероятно „милото“ бе от другата страна на жицата. Слънцето печеше и по ризата му, под мишниците, се виждаха мокри петна. Самият аз вече се потях, с коженото яке на гърба и мотористките ботуши, стиснал в лявата ръка телефона а в дясната каската.

Дръпнах се встрани и потърсих свободно място до стената. Възпълничка лелка, с пола на цветя, допуши тъничката си цигара и се запъти към коша, за да изхвърли фаса. Заех нейното място и се облегнах на фасадата. Затворих клепачи. Слънцето минаваше през кожата ми. Усещах приятна топлина. Исках да се откъсна от света и лудницата около мен. Изглежда в тълпата, това не беше проблем.

Недоумявах как е възможно да се чувствам толкова тъпо, без видима причина? Мислите ми се върнаха към онова момиче с листовките. Държах се грубо а нямах право. Навярно девойчето се чувстваше ужасно. Всеки се преструва, че не я вижда. Реших да се върна и да взема брошура.

***

Погледнах момичето и решително тръгнах към нея. Тя протегна бялата си ръка. Усмихнах се и поех листа гланцова хартия. И стана чудо. Една широка, чаровна и невероятно красива усмивка изгря на лицето ѝ. По-голяма не бях виждал.

Хипнотизиран стоях без да мога да сваля поглед от нея. Бях омагьосан. Ето това е подарък! Бавно се отдалечих а денят вече не бе същият. Светлината нахлу в него и прогони мрачното настроение. Единствено огромната усмивка остана в главата ми.

Мислех за момичето. Исках да запазя спомена по-дълго. Къса, тъмна коса, срязана на черта. Черна рокля, високо над коляното, черни три-четвърти чорапи, не много големи гърди, красиви прави крака и ослепително бяла кожа. Кафяви очи и много тъмен грим. Готик мадама. Трябваше да я видя още веднъж!

Обърнах листовката, която държах. Верига за бързо хранене търсеше клиенти. Имаха ресторант, някъде на последния етаж.

Ако искаш нещо силно или мислиш за него, съдбата ще ти даде шанс. В това съм се убедил. Оставих краката сами да ме водят.

Обикалях безцелно вече час, трябваше да се връщам. Стъпих на ескалатора и погледнах нагоре. На другия край стоеше момичето с вълшебната усмивка. Под роклята виждах бельото ѝ. Смутено сведох глава. Беше ли редно… но не можех да устоя. Отново погледнах. Миг преди да слезе, тя се завъртя и краят на роклята се повдигна. Белите, прави крака силно контрастираха на черните бикини. Почувствах се засрамен, но не съжалявах. Тя беше жена. Имаше нещо интимно в момента. Бавно продължих към офиса, сигурен, че ще я срещна отново.

***

Грабнах каската и се отправих към изхода. Бях решил да проверя това заведение от рекламата. Надявах се да я видя.

– Здравей. – Каза тя и се усмихна. – Какво да бъде?
„Какво да бъде?“ – Нямах идея.
– Не съм сигурен. Нещо вкусно? – Успях да промърморя. Беше красива. Три обеци блестяха на лявото ухо а от деколтето на дрехата ѝ се подаваше татуировка. Едва ли ме помнеше.
– Дадох ти флайер днес, нали? – Изненада ме тя. – За трети път се засичаме. Първо прелетя като хала край мен, после се върна за тези глупави листовки а сега идваш тук. – Отново се усмихна, разкри ме. Погледите ни се срещнаха и аз изгубих дар слово. – Какъв мотор караш? – Премина към въпроса тя.
– BMW F650 GS. – Доволно тъпо отговорих. Откъде можеше да знае как изглежда моторът.
– Ендуро? – Последва още една усмивка. – Много е готин. Ще ме повозиш ли? – Не знаех какво да отговоря. Сетих се за черните бикини и правите бели крака, които нямаше как да видя зад щанда.
– Каска имаш ли? – Попитах с надежда и веднага съжалих, защото бе глупаво да си мисля, че някой би носил каска, просто ей така. Не исках да казва НЕ.
– Ще взема тази на Марто, момчето с мотопеда, което разнася пиците. Минутка и свършвам. – Нетърпеливо изстреля. – Ще ме изчакаш, нали?
– Ако се усмихнеш още веднъж.

***

Ме́лани беше зайче. Бяло, чисто и невинно, седемнадесет годишно зайче. На този свят нямаше никого и може би затова бе толкова доверчива. Сякаш ако подариш на някого доверието си, той би направил същото. Това, разбира се, рядко ставаше, но Ме́лани не се отчайваше, защото дълбоко в душата си знаеше, че съвсем не е толкова слаба, колкото понякога ѝ се иска. „Слънцето винаги изгрява. Просто го дочакай.“ И по-добре с усмивка на уста.

Ме́лани имаше най-чудесната усмивка, която можеше да съществува на света. Научи я майка ѝ – да се усмихва. Това бе най-важното, което ѝ остана от нея. „Усмихвай се, момиче. Усмихвай се!“ – Такива бяха нейните думи и Мел си ги повтаряше като мантра.

Баща си не помнеше, но историите, които бе чувала за него, нямаше да забрави. Бил рокер и двамата с майка ѝ пътешествали с неговия син, чехословашки мотор. Двеста и петдесет кубика. После се родила тя.

Един ден не се прибрал от работа. Минал обяд, дошла вечерта. Някакъв съсед видял смачкания син мотоциклет… Така пристигнала тъжната вест.
„Усмихвай се, момиче. Усмихвай се!“ Години по-късно, майка ѝ се разболя и умря.

Сега Ме́лани, по документи живееше при втория си баща. Той не беше лош и навремето се грижеше за нея. Но такива са мъжете… мислят с онази си работа.

Веднъж, докато се къпеше, той влезе в банята, дръпна завесата и протегна ръка да я погали по рамото. Не беше на себе си. Свали ръката надолу по гърба ѝ а после по задника. Каза, че постоянно мислел за нея. Дори се разплака.

Ме́лани го зашлеви с всичка сила по лицето и хукна в коридора. Отвори външната врата и както бе гола, излезе на стълбището. Босите ѝ ходила оставяха мокри следи по студената мозайка. Изкачи няколко стъпала и се блъсна в някого. Момчето от горния етаж. Тя бързо покри с длани гърдите си и го погледна в очите.

– Хей… – Не знаеше какво да каже той и отстъпи назад. Родителите му от година бяха купили апартамент в кооперацията, но така и не събра смелост да се запознае с Ме́лани. Когато се случеше да се срещнат по стълбите, той свеждаше поглед и бързо отминаваше без да промълви дума. Имаше пъпки по лицето и все мислеше, че е прекалено грозен, за да се осмели да заговори толкова красиво момиче. Бе влюбен в нея и когато мастурбираше, тя бе в главата му.

Ме́лани не отговори нищо. Трепереше.
„Усмихвай се, момиче. Усмихвай се!“ – Този път не ѝ се получи. Пъпчивият тийнейджър се окопити и свали раздърпаната си тениска. Протегна ръка. Двамата се разсмяха. Как тя можеше да вземе дрехата, без да разкрие гърдите си? Момчето затвори очи.

– Може да останеш у нас няколко часа. – Накрая каза той. – Нашите ги няма. Имам едни стари дънки, от времето, когато бях слаб. – Погледът му минаваше в страни от нея и се забиваше някъде в стената отзад.

Мел натисна бравата и бавно бутна вратата навътре. Коридорът бе тъмен. Ослуша се, но не чу нищо. Изглежда апартаментът бе празен. Не искаше да се връща, но нямаше избор. Къде да отиде? В крайна сметка доведеният ѝ баща не беше лош човек. Навярно напрежението му идваше в повече. А тя за в бъдеще трябваше повече да внимава.

Ме́лани знаеше, че е красива и не си правеше илюзии, за своето въздействие върху мъжете. Поведението на нейните съученици, ясно го показваше. Никога не си бе давала сметка, обаче, как нейната женственост влияе на втория ѝ баща. Мириса на тялото ѝ, изрязаните дънки, които си обуваше в къщи, раздърпаните тениски и бикините на простора.

– Влез, Мел, в кухнята съм. – Тя си пое въздух и бавно издиша. Едва загатната усмивка, по-скоро от напрежение, се появи на лицето ѝ.
Прегърбен, опрял лакти на масата и хванал брадата си, баща ѝ седеше на стол, забил поглед в плота на мивката. Единствената светлина бе тази, която идваше от улицата. Сенките по стените и пода по никакъв начин не разведряваха ситуацията.
– Да светна ли?
– По-добре недей… знаеш, че те обичам, нали? Така както обичах и майка ти. – Премина на въпроса той. – Да ме прости, че я споменавам. Нищо лошо не бих ти сторил, нищичко… но не издържам повече. Разбираш ли, не мога да живея така. Ти си красива, млада жена… Живеем заедно, грижим се един за друг. Ти разцъфваш с всеки ден, разкриваш се… толкова чиста, толкова невинна… женствена. Сутрин, когато вляза в банята, усещам ТВОЯТ мирис, ТВОЕТО присъствие. Ти си навсякъде, ти си в душата и ума ми. Ще се побъркам. А не искам да направя нещо ужасно. То е по-силно от мен… Трябва да си отидеш, скъпа, разбираш ли, преди да е станало твърде късно. Дано майка ти ми прости. Обичам ви и двете.

Ме́лани преглътна и тихо си прочисти гърлото. Сякаш щеше да каже нещо, но нямаше думи, с които да изрази онова, което чувства. Единственото, което успя да направи, бе да си придърпа дънките нагоре. Беше благодарна на момчето от етажа над тях.

Стана ѝ мъчно за човека в мрака, седнал пред нея. Той страдаше, защото я обича. Дори чуваше как подсмърча, неспособен да спре сълзите си. Добре, че не можеше да го види. Мел вдигна ръка и избърса своите. Прииска ѝ се да седне до него и да го прегърне, но знаеше, че това няма да помогне на никого. Напипа ключа на стената и включи осветлението. Така, май, беше най-добре и за двамата.
– Имам една приятелка. – Излъга тя. – Много сме близки. Техните са в Испания. Ще спя у тях няколко дни. Сега ще ѝ звънна а утре ще дойда да си прибера нещата.
– Ще се грижа за теб, чуваш ли. Няма да те оставя, заклевам се пред майка ти. – Мъжът покри лицето си с ръце и се разрида като малко дете.

***

Първата нощ, Мел изкара на гарата. Не знаеше къде да отиде. После си спомни за Невена. Като малка, двете с майка ѝ ходеха при Невена да им гледа на кафе. Още помнеше адреса.

Когато звънна на входната врата, жената отвори сякаш на мига, все едно очакваше своята гостенка.
– Влизай, дете мое. Да не забравиш да се събуеш. – Приветливо каза тя.

Седмица по-късно, Мел се обади на вторият си баща, за да му каже, че всичко е наред и да не се притеснява. Не си говориха много.

Три месеца след това, на рождения ѝ ден, той звънна по телефона, за да каже, че има подарък за нея. Така и не се уточниха как да ѝ го даде. Повече не се обади.
На другата година, Мел си намери сериозен приятел. Запознаха се в един бар. Тя беше свършила парите и се обясняваше на бармана, когато Смелият рицар на бял кон се появи и предложи да я черпи още едно. Скоро заживяха заедно.

– Нали знаеш, че си винаги добре дошла, скъпа? – Каза Невена на прощаване. – Каквото и да стане. – Целуна я по челото и я погали по бузата. Устните на възрастната жена се разтегнаха в тъжна усмивка. Какво ли бе видяла в последната чаша кафе, което изпиха? – И се отбивай, ей така, за чаша гореща леблебия.

***

Ме́л беше зайче. Бяло, чисто и невинно, седемнадесет годишно зайче. Само дето хич не му вървеше на това зайче.

– Хей, Мел! – Провикна се Принцът. – Ще ми направиш ли свирка?
Тя прибра червилото и притисна устни една в друга, като хубаво ги разтърка. Трябваше отдавна да е излязла. Усмихна се широко пред огледалото. По-скоро приличаше на озъбване. Без причина пусна водата в тоалетната, за да отложи още мъничко момента, когато щеше да излезе от банята. Изчака казанчето да се напълни и отключи.

– Здравей. – С престорено равнодушие изрече тя. – Тъкмо се приготвях и не съм те чула. Каза ли нещо? – Беше чела, че ако отговориш на агресията спокойно, това ще смекчи нейната сила.
Мъжът, с когото живееше, застана на пътя ѝ. Посегна и я стисна силно за лакътя. Здравите му пръсти се впиха в бялата кожа.

– При кого ще ходиш, малката? – Каза той и я придърпа към себе си. Прегърна я през кръста без да ѝ позволява да се отскубне и грубо навря лицето си в нейното. Захапа горната ѝ устна толкова силно, че младото момиче започна да се дърпа панически. Устата му се обагри с кръв. Той обичаше игричките и вкусът на желязо засили възбудата му. Зашлеви я през лицето. Какво си позволяваше тя? – Не се дърпай! Стой мирна! – Хвана я за раменете и я разтърси. Това, предизвика желаната реакция и съвсем естествено, уплашено до смърт, бедното момиче полагаше още по-големи усилия да се отскубне. – Сега ще те науча, кучко. Беше побеснял. Игрите с доминиране бяха неговият фетиш. Хвана я за косата и я задърпа към спалнята. Ме́лани продължаваше да се съпротивлява, но вътре в себе си знаеше, че няма смисъл. Той беше толкова силен и подобно диво животно щеше да вземе онова, което иска, независимо от волята ѝ. Блъсна я върху леглото. Тя си удари кокалчето на глезена и много я заболя. Падна по лице върху завивките. Той пъхна едната си ръка под нея и я повдигна нагоре а с другата събра краката ѝ. Мел се озова на колене, подпряна на ръцете си. Мъжът застана зад нея и повдигна късата, черна рокля. Рязко дръпна бикините надолу и я удари по дупето. Върху бялата кожа се появи червен отпечатък от ръката му. Продължи да я удря отново и отново, докато не остана бяло място по кожата. Свали си панталона и с рязко движение проникна в нея. Извади големия си, твърд член, покрит с кръв. – Майка му стара! Сега ли ти идва?! – Разгневен и превъзбуден стовари ръката си върху нея, сякаш, за да я накаже. – Поеми го отзад, кучко!

Ме́лани се предаде. По бузите ѝ се стичаха сълзи и премесени с грим капеха върху белите чаршафи.

***

Останал без сили, той се строполи до нея в леглото. Устата му беше полуотворена и от едното ѝ ъгълче се стичаше лига. Оргазмът бе толкова силен, че изгуби контрол върху тялото си. Не знаеше къде се намира. Избръснатият му корем не преставаше да се свива в конвулсии, сякаш искаше да изцеди всяка останала капка сперма в тялото. Бавно идваше на себе си.

Ме́лани лежеше на една страна и тихо хлипаше. Употребена и ненужна. Той се приближи и я целуна по косата. – Имам една приятелка… мога да я викна да си поиграем тримата…

***

От улицата през прозореца долиташе познатият шум на боклукджийските камиони. Ме́лани се събуди. Нямаше нужда да поглежда часовника. Отвън беше тъмно.

Той лежеше до нея, издърпал почти цялата завивка. Тя се зачуди иска ли да го убие, но реши, че няма причина за това. А и не смяташе да го задържа в живота си. Погледна към него… сега беше моментът.

Тихо и съвсем спокойно Мел седна в леглото. Изправи се и потърси с крак роклята по земята. Вдигна я от пода и се огледа за бикините. От прозореца влизаше бледа светлина и тя ги намери бързо. Доближи се на пръсти до вратата и тихо я отвори. Навярно дочул щракването, мъжът в леглото се обърна на другата страна и премлясна с уста. Младото момиче реши да не се крие. Така само щеше да събуди неговото подозрение, ако случайно я усетеше. Тя спокойно затвори и тръгна към банята. Светна лампата и бързо си обу бикините. Леко открехна вратата и пусна водата на душа. Навлече си роклята. Оставаше само да си вземе чантичката от закачалката и възможно най-тихо да се измъкне. Ослуша се.

Веднъж озовала се навън, Мел хукна по стълбите, стиснала в ръка, черните си боти. В осем трябваше да е на работа. Вечерта щеше да си вземе парите и да напусне. Нямаше търпение да види Невена. Колко хубаво, че не му каза къде живее. Той можеше, да дойде, за да я потърси, но това беше лошият вариант. Щеше да излъже, че след работа се прибира и да се разплаче. Нещо ѝ подсказваше, че вече няма да го види. Тя се усмихна.

***

Има дни в които не върви. Понякога седмици.
– Здравейте. – Някакво момиче протегна ръка и ми подаде листовка. Една широка и невероятно чаровна усмивка чакаше да бъде забелязана. В тази усмивка щях да се влюбя.

Ивайло Златев, 10.10.2016

ИДИОТ

ИДИОТ

Дида миризливата бавно прехвърли тежестта на болното си тяло назад и с мъка се отпусна на пейката. Проходилката остана да седи пред нея, за да пречи на всеки, решил да премине по тясната пътека към блок четиридесет и седем.

– Ох. – Каза тя и погледна триумфиращо съседките на скамейката отсреща. – Какъв хубав следобед, нали Пепи? – Пепи не помръдна. Продължи да стои все така скован, с изправен гръб, отправил взор напред. Сякаш бе глътнал дъска. Погледът му като лазер минаваше право през лицето на Димитричка и ако луната по някаква случайност се озовеше на пътя му, щеше да промуши и нея, за да изчезне в космоса. Тъпата усмивка на човек, изгубил акъла си, не слизаше от жълтеникавото му лице, вече двадесет години.

– Уфф. – Каза Димитричка, с престорено раздразнение и сръчка лилавата Маца, до себе си. – Мацо, айде да се разменим ма, че този жива ме изпи. Виж как се е изцъклил.

– Ела до мене. – Възползва се Дида. – Ще направим място, нали Пепи? – Пепи продължи да се усмихва, без да помръдне.

– Ааа, не! Мерси, тука съм добре. – С натъртена категоричност, отвърна Димитричка. Тази пейка си харесвам. Само да не ме гледа така, че ме плаши. – И посочи Пепи с глава.
Дида миризливата отстъпи.

Как вониш, не се траеш, помисли си Димитричка, но премълча. Някои хора не се усещат и продължи. – Тъй гледаше, котката на Мариелчето, в нощта преди да се спомине, горката. Цяла вечер стена и се въртя в леглото а пустото животно, забило поглед във вратата с ЕЙ ТАКИВА очи. Седи и не мърда. Да чакаше някого. После Мариелка притихна и Бог си я взе, милата а котката се затри някъде. Затова не обичам такива погледи. Пепи, разбираш ли? Спри да ме зяпаш. Ох Божичко, сякаш ме чува. – Пепи не трепна. Дебилската усмивка все така грееше на лицето му, а той – отправил взор някъде отвъд…

Всички мълчаха. Лилавата Маца не издържа.
– Ей, бре. Ама и аз що слязох при вас, онемяхте ли?

– Айде, качвай се горе, че тясно е тука. – Не остана длъжна Чолакова, в дясно от Димитричка. – Ако искам ще говоря, ако не – няма! Тръгнала да нарежда. Ти, вместо да подканяш, си намажи косата поне веднъж като хората, че с този лилав цвят за посмешище стана.

– Ууу, че си зла. – Отвърна Маца. – Син ти пак ли за чужбина замина и сама те остави, че си толкова устата, а?

– Момичета, моля ви! – Дида миризливата реши да прекрати свадата. – Чолакова, ако ти е тясно, при мене ела. Виж, че Маца е два пъти, колкото Пепи. – Понечи да добави още нещо, но спря, веднага щом срещна гневния поглед на Маца. – Леле, Мацо, извинявай. И аз съм дебела. Голяма уста имам.

– Ти да мълчиш, Дидо! – Обади се Димитричка. Какво си го омагьосала бедния несретник. – Всички погледнаха Пепи. – Няма зиме, няма лете. Все тука при тебе на пейката. Стои и се хили. И не е Пепи, Караденизов е! Петър Караденизов! Пепи беше миризливото ти куче, дето умря преди една камара време. Да беше си взела друго. Какво се е лепнал за тебе този идиот, не знам. Как ти се молеше на времето, да се омъжиш за него. Ама ти – принцеса. И кой най-верен ти остана? Той! Като куче. Инсултът го удари и пак при тебе. Седи и се хили. Виж го, на. – Отново всички обърнаха поглед към Пепи. – А ти, докъде я докара с тази проходилка, смърдиш, та се не траеш. Само Пепи до тебе. Уважение имай. Не е Пепи, а Петър.
Димитричка млъкна. Беше прекалила. Всички мълчаха.

– Ааааа иааааа иааааа. – Издаваше гърлени звуци Петър Караденизов и се хилеше тъпо, вперил поглед напред. От едното ъгълче на устата му се проточи лига. Миризливата Дида извади от джоба си кърпа и го избърса по устата.

Йорданка Коконова, по-известна сега като миризливата Дида, се отнесе в спомени.

Беше млада и целият свят се въртеше около нея. Колко я молеше Петър да се оженят. Плачеше, ама не било писано. Не беше лошо момче, но тя заслужаваше повече. Животът и́ бе длъжен. После се омъжи за онзи мухльо, богаташкият син, щото я излъга да преспят и тя забременя. За лош късмет се оказа, че баща му нищо нямал, а малкото, което заделил, завеща на сестра му. Каква ирония. Да имаш такива очаквания а как се развиха нещата. Преди години мъжът и́ се спомина. Остана да живее с разведената си дъщеря и внучката. Внучката много я обичаше а и тя нея. Ех на Баба. С дъщеря си не се понасяха, но как да я изгони. Една кръв са. А и себе си виждаше в нея. Виж, внучката съвсем друга беше. Тя можеше повече късмет в живота да има.

Дида въздъхна. Очите и се навлажниха. Ех, живот ли бе да го опишеш. Пуста орисия. Каква болест я хвана, вече едва мърдаше краката и кръстът не преставаше да я боли. Наложи се проходилка да и́ вземат. Тя си я плати, но внучката я донесе. И хигиената занемари. Навремето чистофайница а сега понамирисва. Права е Димитричка. Единствен, бедният идиот до нея седи. През всичките години Пепи до нея остана. Сам като кукувица. Без семейство. Ей го на. И след инсулта дори. Що не го взе на времето, да я пита някой. Но, това е животът. Добре поне, че внучката отвън я извежда, да се види с кукумявките. И те като нея, изкуфели и дърти. А-ха разплатили се с живота, ама не още. Апартамента на нея ще даде. На внучката. Онази кикимора, щерка си, без наследство ще остави. Неблагодарница. Как успя така да я възпита?

– Ааааа иааааа иааааа.
– Прекаляваш, Пепи. – Назидателно изрече Дида. Отново извади кърпичката и избърса устата на несретника до себе си. Дали от инсулта, дали от идиотщината, Пепи младееше. Приличаше на хлапе. На бавно-развиващо се, поостаряло хлапе. Или просто на мъжете по-малко им личат годините. – Момичета, чухте ли за онова дете, което отвлекли и изнасилили?

Все едно някой включи осветлението. Щрак. Притихналите жени на пейките изведнъж се оживиха.

– Дете, дете, на седемнадесет години е. – Поясни Маца.

– Дете си е. – Промърмори Чолакова. – Леля и́, по новините каза, девствено било. Отличничка. Не ходело по заведения и за пример било момиченцето. Милото.

– За пари идело дума. Баща му душманин. Зарад него пребили детето. – Не остана по-назад Димитричка.

– И май изнасилено било. – Допълни Дида.

– А бе да ви кажа, дим без огън няма. Знае ли ги човек. И бащата и майката. А момичето – наркоманче и за прахчета свадата станала, четох. – Маца се облиза по горната устна и прокара език по златния си кучешки зъб, сякаш да се увери, че още е там. – Избягала с гадже а после откуп искали. За наркотици. Все едно отвлечена била. Скарали се и хайде в канавката. – Продължи тя. – Ни жива, ни умряла.

– Изнасилена. – Допълни Дида. – Изроди. Дете още, поругано.

– А за танцьорката от онова шоу, разбрахте ли? – Реши да смени темата, Димитричка.
– И тя ли изнасилена? – Разпалено попита Дида и бутна проходилката в страни, за да вижда по-добре. Кръстът я болеше и трябваше да седи облегната през цялото време, без да може да се приведе напред.

– Уфф, не мога да ви слушам глупостите вече. Айде аз се качвам да сложа вечерята.

– Каква вечеря ма? Нали син ти замина за Англия? За кого ще я топлиш? – Чолакова нищо не отговори. Бавно се изправи, като се подпираше на колене и тръгна към входа. Дърти вещици. Себе си гледайте, по-добре. – Помисли си тя.

Пепи седеше изправен, сякаш дъска беше глътнал и тъпо се хилеше. От крайчеца на устата му отново се беше проточила слюнка, но този път никой не я избърса.

– То и аз тръгвам, че много се заседяхме. – каза Маца.
– Айде и аз, да не съм сама на пейката. – Побърза Димитричка.

Дида и Пепи останаха сами.

– Ех, Пепи. Да бяхме се взели навремето. Лошо ли щеше да ни бъде? Пусти живот. Как отлетя всичко, а сякаш вчера беше. Ей го, на. – Дида извади кърпата и му избърса устата. Придърпа проходилката и с мъка се изправи на нея. – Недей да седиш до късно, чу ли?

Петър Караденизов остана сам. Както винаги. Скован, с изправен гръб, сякаш летва беше глътнал, отправил поглед някъде напред. Усмивката неизменно седеше на лицето му а бейзболната шапка само го правеше да изглежда още по-смешен. Щеше да изчака точно тридесет минути, след което да стане и да се отправи към входната врата с усмивка на лице.
Винаги чакаше. Да не би Дида да реши и да слезе случайно. Тя никога не слизаше.

На втория етаж, някой се скри зад пердето на кухненския прозорец на апартамент двадесет и две, който беше точно над пейките.

***

На следващия ден, Дида не излезе пред блока.
Не се появи и на последващия.
В сряда сутринта, черна кола спря отпред. Входната врата се отвори и четирима мъже изнесоха ковчега. Следваха ги две жени. Младо момиче и неговата майка.
От този ден никой не видя вече Петър Караденизов. Сякаш никога не бе съществувал.

Ивайло Златев, 08.08.2016

ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ

Други разкази за Малвина: МАЛВИНА.

ОГЛЕДАЛЦЕ, ОГЛЕДАЛЦЕ

Двадесет и три минути. Малвина пусна телефона в чантичката.
Колко да чака? От самото начало подозираше, че идеята не е добра, но вече бе сигурна. Стигна края на площада пред билетен център и се обърна кръгом. До стената пред входа, няколко кибика пристъпяха от крак на крак и сега им се отвори възможност, за пореден път да я огледат отзад, без да се страхуват, че ще ги види.
Идиотска ситуация.

Повече от час по-рано, тя си обу любимите, плътно прилепнали дънки и се завъртя пред огледалото. Знаеше, че има готин задник и панталоните го подчертаваха. Сложи си от парфюма, за който се изръси цели сто и седемдесет кинта, а после отново съблече тениската и се зарови в гардероба. Искаше да избере нещо секси, но не провокативно. В крайна сметка, изборът се свеждаше до друга тениска, така че реши, цветът да е определящ. Бялото не беше зле.

За своите двадесет и две години, тя нямаше кой знае какъв опит с мъжете, а това беше трагедия. Вечерите, които изкарваше в игра на Белот и наливайки се с бира в нечия квартира не се брояха, след като все още бе девствена.

Девствена! Самата дума звучеше ужасно и в своето отчаяние тя се лепна за Димитър. Момчето не изглеждаше зле и Малвина подходи със задната мисъл да станат гаджета, а в не толкова дългосрочен план, да премахне бремето на девствеността от себе си. После щеше да му мисли.
Само дето, онзи бе мухльо.

От половин час, Малвина опъваше тигели по влажните плочки пред НДК. Времето бе мрачно и духаше лошо. Друг, освен нея нямаше. Тя спря, за да подпре стълб на улична лампа, но така изглеждаше още по-нелепо.

Младото момиче крачеше с хубавите си крака, обути в тесни джинси, по напукания мрамор на малкото площадче. Съвсем леко криви в коленете, при всяка крачка, краката и́ се допираха едва-едва. Младостта винаги е секси. С или без червени ботуши. Малвина ги обу за всеки случай. Тя отново спря и бръкна в червената си чантичка. Извади телефона и го погледна. Стори и́ се, че усеща вибрация. Вече за десети път, последните няколко минути. По навик го мушна в задния джоб, но моментално го извади и прибра в чантата.

Някакъв тип седеше на пейка, отсреща в парка и не спираше да я гледа. Той също проверяваше телефона си често, само дето беше мъж, а те можеха да чакат. Малвина се почувства жалка.
Реши за последен път да измине разстоянието до билетен център, а после да си ходи. Забави крачка. Не искаше да се отказва, след като изгуби толкова време. Дори презервативи купи, ей така, ако се наложи. Не беше убедена, че знае как се слагат, но това щеше да уточни в движение. „Защо не открих някой мил, зрял и нежен мъж?“ – се чудеше тя.
Край. Поне опита.

Миг, преди да се обърне и по най-бързия начин да се отправи към дома си, за да прекрати унижението, тя видя младеж с прическа „Курт Кубейн“ да ръкомаха флегматично. Димитър вече я дразнеше. Да беше хукнал, вместо да се влачи с тази тъпа, пружиниращо-подскачаща походка.

– Здравей – каза той и се ухили, все едно не бе закъснял цяла вечност. За кого се вземаше? – Как си? – Продължаваше да се държи, сякаш нищо не е станало.
„Тъпак“ – помисли си Малвина.- На косъм беше – тихо изрече тя и се усмихна лъчезарно.
– На косъм за какво? – Тя остави въпросът да мине покрай ушите и́.
– Къде ще ходим? – Попита, с надежда, младежът да поеме инициативата.
– Знам ли. Може да вземем по бира и да се пуснем по Витошка… Ако ти е позволено да пиеш, разбира се. – Направи се на интересен той. – Чакай да ти кажа за новия PlayStation, който купиха на Румбата, техните… а Малвина се надяваше на секс. Не можеше да повярва.

Един безкраен час обикаляха по булеварда, а той говореше за новата игрова конзола, за отбора по баскетбол, за това колко тъпи и задръстени били момичетата от неговия клас. Когато се разминаваха с младите мъже по тротоара, тя виждаше жадните погледи, които и́ хвърляха и поне сто пъти се запита как можеше да бъде толкова отчаяна, че да се захване с дечкото до нея. Момчето очевидно, идея нямаше за какво бяха излезли и караше както си знае – с тъпи приказки за неща, които изобщо не я интересуваха. А минаваше за готин в своите среди. Виж, истинският мъж щеше да знае какво да прави.

Малвина се приближи до „Курт Кубейн“. Ръката и́ докосна неговата. Димитър се дръпна в страни.
– Знаеш ли, сетих се, че имам да свърша една работа. – Каза той. – Забравих, сори. Ще ти пиша във „фейса“. Или по-добре ти ме „add“-ни. Аз съм DimmiSexyboy, с двойно „m“ и главно „S“. – Малвина знаеше акаунта му. – Той я погледна въпросително. – Какво очаква, тя да го целуне ли? Смотаняк. Навярно утре щеше да разправя колко тъпи са женките, а сега щеше да бяга при дружката си да цъкат смотаната игра или да гледа порно и лъска, каквото там имаше да лъска. Малвина си го представи седнал пред компютъра със свалени панталони. Знаеше, че точно така ще стане. Набързо прогони видението. Усмихна се широко. Беше бясна. Най-вече на себе си. Видя камък зад момчето и за миг спря поглед върху него. После протегна ръка. Димитър на свой ред също изпъна своята. Китката му бе като риба.

– Хайде. – Тя се обърна и тръгна. Повече нямаше да се обади. DimmiSexyboy се завъртя бавно и замислено направи крачка в своята посока. Имаше чувството, че нещо изпуска. В този момент кракът му срещна камък и младото момче залитна напред.
„Колко са досадни тези момичета.“ – Помисли той, доволен, че си тръгва.

***

Двадесет и пети декември, единадесет вечерта. За ритуала нямаше определен час, стига да е след залез. Руските вещици твърдяха, че е задължително да бъдеш сам в къщата. Това можеше лесно да се изпълни, ако Малвина не разказа всичко на Петя, която поради липса на по-подходяща се водеше нейната най-добра приятелка.

Петя не бе „посветена“, нито девствена. За второто се кълнеше. Независимо, че бе само две години по-голяма, тя разбираше от мъже. Въпреки това си оставаше едно лековато и повърхностно кифле. Навярно Малвина дружеше с нея, единствено заради житейските поуки, които се опитваше да почерпи от нейните пикантни истории, в голяма степен преувеличени. Уви, софт порното, което гледаше, докато се пипа, нямаше как да замести липсата на реални преживявания.

– Огледалце, огледалце, я кажи… – Малвина погледна Петя сериозно.
– Не е смешно. Ама никак. – Каза тя и видя как усмивката на нейната приятелка, замръзва на лицето и́.
Момичетата седяха коленичели между две големи огледала, поставени едно срещу друго в средата на стаята.

– Уф, че си СКУЧНА!!! Какво очакваш да стане? – Петя погледна Малвина. – Да видиш мъжа на живота си? Или оная му работа докъде стига? Много си особена, да знаеш. Ако не беше такава надута, досега някой да те е изчукал. Огледалце, огледалце… Глупости. – Петя тръгна да се изправя на дългите си, кльощави крака, стиснала устни в сърдита гримаса. От продължителното седене, тялото и́ бе сковано и тя неволно бутна огледалото зад гърба си. То бавно се наклони назад и преди Малвина да успее да го хване, започна да пада сякаш на забавен кадър. Малвина застина с протегната ръка. Стори и́ се, че стъклото се пръсна на малки парченца, още преди да докосне пода, веднага щом тунелът, образуван между двете огледални повърхности се разруши. Тя вдигна поглед към Петя, която изглеждаше така, все едно бе видяла призрак. Малвина се завъртя бавно към здравото огледало. Нещо ставаше със стъклото. Там, където преди малко беше тунелът, сега имаше тъмно, опушено петно. То постепенно се смаляваше докато стъклото не възвърна типичният си вид.

– Какво беше това? – Извика тя на изправеното, пребледняло като платно, момиче. – Петя! Какво беше това?
– Не знам. Не съм сигурна. – Произнесе, като в сън, Петя. – Сякаш… тунелът изчезна, малко преди да се пръсне огледалото… и тъмна сянка се появи на негово място… някой се огледа. Образът бе толкова неясен. Стори ми се, че видях фигура да седи до теб, с лице към огледалото. За миг я зърнах. Може да се лъжа… Страх ме е. Искам да се махаме. Моля те.
Петя се наведе и хвана Малвина за ръка.
– Моля те Вини.

Малвина погледна здравото огледало. Вече нищо не личеше. Знаеше, че не е игра на въображението.
Изведнъж всичко и́ се стори много зловещо. Цялата тази история, на връх Коледа, огледалата, неадекватното поведение на Петя (сякаш не я познаваше) и глупавата идея да се занимава с това ужасно поверие, забавлявало руските девойчета на село.
Жълтата светлина от лампата засилваше тягостното настроение.

– Вини, моля те! Хайде да се махаме! – Петя все още я стискаше за китката, забила нокти до кръв.

Малвина си пое шумно въздух и издиша бавно, като изду бузи. Изправи се и погледна в лицето своята приятелка. Тя бе толкова красива и някак… по детски изплашена. Разбираше защо я харесват момчетата. Искряща и чиста невинност струеше от нея, а закачливи светлинки горяха в очите, ако спечелиш сърцето и́. Малвина я харесваше. Дали не бе влюбена? След всичката интимност, която споделяха. Прииска и́ се да я целуне, но се въздържа.

– Много загазихме, Петя. Ужасно я оплескахме. – С бързи крачка те се отправиха към вратата. Преди да тръгнат, Малвина метна скъсан чаршаф върху здравото огледало, който беше приготвила по-рано.

***

– Искаш ли да отидем у нас? – Петя трепереше, бледа като лист, все още под въздействие на случилото се. – Паркирах наблизо. Една бира не пречи, нали?
– Няма да помогне.
– Кое няма да помогне? Вини, плашиш ме още повече. Какво беше онова, дето видях? Мислех… мислех, че всичко е на шега.
– Никога не е „на шега“. Аз съм виновна. Хайде обувай се и да изчезваме. После ще ти обясня. Цялата настръхна, нали?

На излизане Малвина си наплюнчи пръста и го избърса във вратата, като го прокара вертикално надолу. Надяваше се да запечата апартамента и това, което се криеше вътре, докато измисли какво да прави. Дано проработи.

Тука остани, нареждам,
Тука остани, заключвам,
Тука остани.

– Тихо промърмори, почти на себе си. Беше изключително важно да го произнесе на глас, за да придобие материално изражение. В този момент, човек, надарен с подходящото зрение, можеше да види голяма черна, островърха шапка на главата и́. Непросветените нямаха този шанс.

Младата вещица стисна Петя за ръката и я повлачи след себе си, по стълбите надолу. Беше крайно разтревожена.

***

– Петя, побързай с този ключ, майка му стара!
– Секунда Вини, вече сме у дома. Толкова съм изморена…

Малвина не искаше да тревожи излишно своята приятелка, но ако Петя бе способна да добие представа за онова, което тя виждаше с периферното зрение, щеше да изпадне в истерия.

Леко в страни и назад от двете момичета, на ръба на стълбищната площадка, точно до парапета седеше малко, бяло куче и гледаше в тях. По-точно не беше куче, а нещо като мъгла с формата на куче. Малвина го мярна с крайчеца на окото си, а когато се обърна нямаше нищо.

– Какво е станало с осветлението?
– Преди си работеше. – Отвърна Петя, без да се замисля. – Бравата заяжда понякога. Готово.

Влязоха в апартамента.

Впечатление в коридора, правеха шкафовете, натъпкани с кутии за обувки и разбира се, пълни с обувки, които Петя често забравяше какви са. Ето защо на пода се търкаляха поне три или четири чифта, които младото момиче беше извадило, за да може да избере какво да обуе. Върху някои от кутиите имаше надписи.

ЧЕРВЕНИ, КОЖЕНИ. СВАТБАТА НА БЕБО

Или

СЛАДКИТЕ САНДАЛКИ ОТ АМАЗОН

Последните, между впрочем, обу само веднъж, понеже се оказаха малки, но сърце не и́ даде да изхвърли.

Малвина влезе и настъпи чифт пантофи. Прокара ръка по стената и щракна ключа. Нищо. Все така тъмно. Бързо затвори и се облегна на вратата.

– Петя, искам да си плюеш в ръката.
– Какво?!
– И аз бих го направила, но апартаментът си е твой. Хайде, по-бързо.

Петя с неохота се подчини без да се престарава. Малвина я хвана за китката и избърса дланта и́ в касата.
– Добре. – Каза тя. – Въже от конски косми не ти се намира, нали? – И се усмихна широко. – Забрави.
На пода лежаха захвърлени някакви панталони и Петя се оплете в тях, залитайки напред. Момичетата се сблъскаха и строполиха на земята, избухвайки в смях.

– Какво беше онова нещо у вас, Вини?
– Не знам. Когато поставиш две огледала едно срещу друго под определен ъгъл, между отраженията се образува тунел. Всъщност два тунела, зависи кое огледало гледаш. Понякога в тунела може да видиш бъдещия си мъж… или просто някой да премине при теб. Аз не открих жениха си, но ти видя нещо, нали? Утре ще се обадя на госпожица Силвия. Да лягаме искаш ли?

– Искам. – Малвина умираше от страх, но замълча. Можеше да усети паническия ужас в душата на Петя, която с големи усилия се опитваше да го контролира. Браво на нея! Те лежаха на студения под, все още с палтата. Малвина се обърна на страна и отмести с ръка перчема от лицето на своята приятелка. Съвсем лекичко се усмихна.
– Да ставаме и да махаме тези дрехи. Утре ще го мислим. Свещи имаш, нали?

***

Петя свали дънките и остана по бикини. На оскъдната светлина от пламъка, цветът трудно се различаваше. Бръкна в някакъв шкаф и извади дълга, широка, тениска. Небрежно и без никакво театралничене нахлузи през глава дрехата.

– Изгаси свещта, да не се запалим! – Каза Малвина, която вече топлеше леглото. Тя наблюдаваше момичето пред себе си, залисана от грацията в нейните движения.

Петя притежаваше тялото, за което Малвина само мечтаеше. Вярно, че гърдите бяха твърде малки, а краката прекалено слаби, но изглеждаше толкова елегантна, толкова фина. Младата вещица не можеше да откъсне поглед от нея. Затвори очи и се опита да прогони мислите. Не искаше да урочаса своята най-добра приятелка по невнимание.

Петя духна свещта и се вмъкна под завивките. Във въздуха се разнесе миризмата на тлеещ фитил.

– Вини, кажи нещо…
– Какво да кажа? Радвам се, че сме тук, двете. Особено след всичко, което се случи тази вечер.
– Разкажи ми за мъжете. – Петя се обърна към нея. – Ти сериозно ли не си целувала момче?
– Ъ-хъ.
– А момиче?…
– Имаш в предвид по ОНЗИ начин?… Не, не съм.
– Да те науча ли? – Петя се приближи. Малвина усети дъха и́, топъл и приятен. Всъщност нямаше нищо против да изпита малко близост. Тялото и́ жадуваше за това от дълго време. Можеше да усети топлината, която излъчваше момичето до нея. Петя я докосна леко по рамото. После бавно спусна ръка надолу към гърдите и спря, когато усети зърното на Малвина под тениската. Завъртя пръст около него, като едва го допираше.
– Научи ме. – Прошепна със закъснение, Вини. – Научи ме.
Устните им се сляха.

***

Малвина се събуди от слаб, дращеш звук, който в първия момент не разбра откъде идва. Погледна към Петя, която лежеше по корем, с ръка, провесена от леглото. Чуваше дишането и́, едва доловимо, равномерно. Опита да се абстрахира от страничните шумове и напрегна слух до краен предел… Нищо. И точно, когато реши, че напразно се тревожи, отново го чу. Идваше от коридора. Някой драскаше по външната врата с нокът или нокти. Спря… и пак започна. Сякаш малко животно удряше с лапи по вратата, скимтеше и се „молеше“ да му отворят.

Трябваше да се обади на госпожица Силвия.

Притеснена, тя се изправи в леглото и бавно спусна крака на земята. Внимаваше да не събуди момичето до себе си. Стаята беше изстинала и тялото и́ настръхна. Огледа се за тениската, която по-рано, използваше за пижама. В този момент отново се разнесе характерният звук, но по-ясно. Някой търсеше внимание.

С походка на котка, младата вещица тръгна към вратата. Бледата светлина от прозореца осветяваше нейното голо тяло. Черната, островърха шапка беше на главата и́.

– Вини, къде отиваш? – Сънено, промърмори Петя. – Не ме оставяй.
– Да пишкам. – Каза Малвина. – Веднага се връщам. – И тихо излезе от стаята. В коридора вече нищо не виждаше. Спря и се ослуша. Приглушен и едва доловим звук от преминаваща кола, долетя от улицата. Това я отпусна и сякаш разсея мрака. За съвсем малко. После чувството за клаустрофобия, което я обземаше в тъмни пространства се върна с нова сила. Очакваше всеки момент някой да протегне ръка и да я сграбчи за рамото. Пое дълбоко дъх и почти безшумно издиша. За пореден път се ядоса на себе си, че не се обади на госпожицата, когато можеше. Сега дори не знаеше къде остави телефона. Голяма червена лампа, алармираше в главата и́, че не е сама. “Само спокойно!“ – прошепна си тя. Опря ръка в стената и тръгна към входната врата. Настъпи дреха на пода. Пръстите и́ докоснаха бравата и тя инстинктивно ги сви. Нищо не чуваше. Убедена, че не трябва да го прави, пристъпи напред и допря ухо до вратата. Затаи дъх.

Навярно стоя минута или две така, замръзнала в напрегната поза, леко приведена. Нищо. А може би наистина си въобразяваше? Мислите и́ отново се върнаха към Петя. Виж ти как се развиха нещата. Отстъпи назад и тръгна към спалнята, внимавайки да не се оплете в панталоните, захвърлени на пода. Нямаше търпение да се върне под завивките и да гушне своята приятелка. Колко прекрасно беше да усеща тялото и́ близо до себе си.

Едва направила няколко крачки, познатият звук от драскане я върна в реалността. Ясен и отчетлив. Сърцето на Малвина спря. Още преди да осъзнае случващото се тя чу тихо скимтене от към стълбищната площадка. Повече не и́ трябваше. Хукна напред и влетя в спалнята. Затвори след себе си. Петя стоеше седнала в леглото и гледаше с широко отворени очи.

– Вини… не сме сами, нали? – Ужасът просто се лееше от слабото, изопнато тяло.
– НЕ! – Малвина легна и се зави. Петя се мушна под завивките и се сгуши до нея.

***

Силвия отвори очи. Представа нямаше колко е часът, но знаеше, че минава три. Пробва да си спомни какво я събуди, но без резултат. Навярно лош сън. От опит знаеше, че не след дълго, посланието ще изплува на повърхността. Можеше да бъде дума, незнайно как заседнала в главата или натрапчив рефрен от песен. Скоро щеше да разбере. Само да внимава за неща, които не се вписваха в общия контекст:

Вечерта мина чудесно. Със сестра си се срещаха твърде рядко, за да си омръзнат. Колко са пораснали децата… Силвия нямаше потомство и това, навремето много я потискаше. Сега вече се примири. Дори подарък получи. Е, то беше ясно. Все пак се престори на изненадана, въпреки, че никой не и́ повярва. Онзи ден Малвина също и́ направи подарък, а тя не можа да върне жеста. Вини беше като дъщерята, която никога не е имала. Жалко, че не прие поканата да празнуват заедно Коледа. Децата и сестра и́ много щяха да се зарадват. Каза, че имала работа…

Силвия се изправи рязко в леглото. Трябваше да тръгва, при това веднага. Нямаше време да буди сестра си. Тя щеше да разбере. Все пак откъсна лист от тефтера до нощната лампа и надраска:

НЕ СЕ ТРЕВОЖИ!

Вини се нуждаеше от нейната помощ.
На излизане, Силвия сложи на главата си черната шапка. Тихо затвори и се затича по стълбите.

Ивайло Златев, 29.06.2016