САМ ЛИ СИ?

Това е разказ за чудото.
Случва се ежедневно, ежеминутно но често сме без очи да го видим. Така в сивото, то се губи все едно никога не е било… но го има.
Понякога нещо лошо трябва да ни споходи, за да блесне Чудото в цялото си божествено великолепие и ни остави в захлас, безмълвни… и повярвали поне за малко.
Понякога, то просто ни бива подарено, на пук на всички невероятни обстоятелства, за да бъдем спасени…
Защото не сме сами.

Разказът, който следва НЕ е измислица.

Трябваше да тръгвам. Времето бе лошо и по всичко изглеждаше, че ще вали. Излязох на балкона и погледнах към Витоша. Тъмни сиви облаци се спускаха ниско и планината чезнеше в тях. Пътят до Търново не е малко, а прогнозата беше категорична.
Мотаех се и отлагах момента на тръгване. Чудех се какъв багаж да взема, една или две книги, кой албум да запиша в mp3 плеъра…
Дори клина, който слагам под кожения панталон не бях обул а се разхождах из апартамента по слипове без да знам от къде да започна и ходи ли ми се изобщо някъде.
Отново излязох на балкона и направих една снимка. Нагласих блендата на единадесет, качих ISO-то и щракнах срещу небето. Някакво петно на сензора долу в дясно ме дразнеше и се питах дали случайно не се е махнало… така, от само себе си… Е, не беше.
Прибрах се в стаята и критично я огледах. Никога не е била подредена. Кога по-малко, кога повече разхвърляна, днес особено ме потискаше и всичко ми идваше в повече. Определено се бях сдухал. Все пак отпуската си вървеше и ако исках да видя морето тази седмица, трябваше да се организирам.
Както всеки път, дрехите които смятам да взема събрах на купчинки на пода. До тях фотоапарата, зарядните и всички онези неща, измежду които се налагаше да избера най-необходимите, за да могат да се поберат в куфара за мотор.

За пореден път звъня, а тя продължава да не ми вдига. Винаги прави така. Навярно съм виновен за нещо? Какво ли съм казал? Направо ще откача.
И този мой комплекс за вина… добре култивиран. Могъщо оръжие, което тя държи в ръцете си, дърпа лостовете и нещата се случват.
Отпуската започва чудесно…
Звъня отново. Жалък съм.

***

Е, това е. Не вярвах, че ще успея да натъпча и лаптопа в куфара.
До последно не си поглеждам телефона. Иска ми се да и дам повече време с надеждата да звънне. Ако ли не, аз ще пробвам, точно преди да тръгна и ще изчакам минута-две… за всеки случай.
Сигурен съм, че го чува и нарочно не отговаря. Това ме вбесява. Кара ме да се чувствам виновен, за нещо което съм казал или което не съм направил. Или просто си го изкарва на мен. От това, че разбирам какво се случва, не ми става по леко. Слагам телефона на вибрация и го мушвам в джоба на якето. Ако звънне докато карам, ще разбера.
Каската, стартер, ръкавиците и… потеглям. Чувствам се ужасно.

***

Най-готиното на магистралата до Ябланица това са завоите, на спускане към Shell-а, преди разклона за Русе и Търново. Разбира се, ако си на две колела. Всеки път лягам все повече и ги вземам с по-висока скорост. Осемдесет и пет, деветдесет. Надолу е по-трудно. Страхотно е.
Дори не мисля за тъпия телефон. Ако иска нека се обажда.
Пътят е чудесен, усещам мотора под себе си и главата ми е празна. За кратко. Вече искам да сляза и да се разтъпча. Обикновено спирам на всеки сто, сто и петдесет километра но сега ми се яде нещо сладко. Нервен съм. Когато съм нервен се тъпча с всевъзможни глупости, пълнея и се чувствам още по-зле.
Няма да зареждам. Спирам точно до входа и гася. Струва ми се, че телефонът вибрира в джоба и бързам да сваля ръкавицата, за да проверя преди да е спрял. Фалшива тревога.

Освен, че ям, още няколко неща правя, когато съм нервен. Ще ги изброя не според това, колко често ги практикувам: катеря се (по възможност на скали), излизам и карам мотор, ходя на кино (без значение какво ще гледам), правя си домашния фитнес или мастурбирам (с това последното не се гордея). Според зависи. Ако никой от споменатите анти-стрес лекове не помага, комбинирам два и така нататък (кино с пуканки например).

Влизам в бензиностанцията и вземам шоколад с Redbul. Шоколада оставям за после. Надявам се след кенчето да нямам желание за сладко, но купеният шоколад е изяден шоколад.
Някъде след Redbul-а и малко преди последното шоколадово блокче, ендорфинът в мозъка е достатъчно, за да събера смелост да извадя и погледна телефона. Отново никой. Парчето шоколад заминава и ми се иска да имах още. Вече никъде не ми се ходи.
Приближавам до мотора и се облягам на него. Звъня. Знам, че го чува, но няма да вдигне. Името се изписва на дисплея и аз с примирение чакам операторът да прекъсне. Звъня отново… и отново… и отново. За пореден път осъзнавам колко съм жалък, но също така осъзнавам, че това е цената, която плащам за егото си.
Батерията си отива и всичко губи смисъл. Просто ще карам отнесен, по възможно най-бързия начин към края на деня. До вечерта няма да се чуем, затова ще бързам да се прибера преди дванадесет, за да включа зарядното и пробвам да се обадя за един последен път, преди да си е легнала (ляга си рано). Какво ще си кажем? Навярно ще изречем всички онези, лишени от съдържание слова, за да се скараме отново и затворим, а във въздуха ще остане да виси цяла грамада удивителни и въпросителни, натежали до невъзможност. Това ще ме убие, за да се преродя отново на следващата сутрин с надеждата, че денят ще бъде по-слънчев, ако си вдигне шибания телефон и е в добро настроение. Ама наистина съм жалък.

Не знам колко съм стоял така, облегнат на мотора, стиснал телефона със замръзнало в униние лице. Пет, а може би десет минути. Майната му. Натиснах червената слушалка и… в този момент някой ме попита:
– Сам ли си?

Въпросът заседна в главата ми, измествайки всичко. Докато все още стисках малкото черно устройство с палец върху копчетата, бавно повдигнах и завъртях глава в посока на гласа.
„Сам ли си?“ – какво трябваше да означава това? До мен, на около метър и половина стоеше момиче с найлоново пликче в ръка, от онези полупрозрачните, които дават в магазините ако не ти се харчат пари за голяма торбичка. Миг по-рано нямаше никой на паркинга. Тя се появи от нищото и почти бях сигурен в това по начин, който не мога да обясня.
„Сам ли си?“ – бавно осъзнавах значението на думите.
Информация за ръста на момичето, неговата фигура, ханш, лице, коса започна да нахлува в подсъзнанието ми но щеше да мине известно време, преди съзнанието да излезе с оценка „готина е“. Запитах се какво ли иска от мен и веднага се засрамих от недоверието, с което подхождах.
– Сам съм – сковано отговорих.
– За София?
– Не, за Варна – всъщност за Варна щях да бъда на следващия ден, тази вечер пътувах за Търново. Добре де, за Горна Оряховица. Понякога с неохота признавам, че съм роден в малък град. Не знам защо. Така е откакто живея в София.
– Хм… добре… Лек път. – Каза тя и влезе в бензиностанцията.

Все още не разбирах какво се случва.
Красиво момиче се появява от нищото, точно в момент, когато съм крайно потиснат и ме пита сам ли съм. После ми пожелава лек път. Долових колебание в гласа и, но не бях сигурен. Какво трябваше да направя? Нима всичко се случваше просто ей така, точно преди да продължа пътя си?
Замислен и далеч не уверен, че върша онова, което трябва, сложих шлема и дадох на контакт.

***

В живота ни има събития, които не са случайни. Това са знаци, които показват къде да завием, врати през които да минем, знамения, които променят нагласата ни. Често е трудно да се забележат, но те са там, различни от шаблона, малко или повече или направо крещящи. Човешкият мозък работи с модели, но дефекти в матрицата винаги има. Независимо дали ги търсим или не, те ни откриват, защото са създадени за нас. Не вярвам в „пропуснатия шанс“. Ако не го видиш, значи не е бил за теб.

Да ме заговори готина мадама, да пита за къде съм и аз просто да си тръгна. Това няма как да се случи (на косъм бях), дори на мен. Изгасих двигателя и влязох вътре. Срещнахме се в тясното пространство между мъжката и дамската тоалетна. Това е като бънджито, колкото по-бързо скочиш, толкова по-добре.
– Ъъъ, ти за къде си? – Попитах, стараейки се да говоря бавно и да не изглеждам притеснен.
Тя се усмихна. За известно време изключих. Загледах се в косата и. Стори ми се кестенява, тъмна. Спусната до раменете, не права, не къдрава. Широка усмивка. Беше готина. Лицето (много слънце беше видяло това лято) също ми хареса. Знаех, че инстинктът ще ме подведе да плъзна поглед към гърдите и ханша, но от тази дистанция щях да се издам. Опитах се да устоя. Зелена лампичка с надпис „яка мадама“ светна в главата ми. Трябваше да продължа по някакъв начин, вместо да стоя и да гледам тъпо.
Винаги се притеснявам в присъствието на красиви жени. На времето повече, днес по-малко, но все пак чувството за скованост не е изчезнало. Губя ума и дума. Дали сте забелязали впрочем, как отношението към красивите хора е винаги различно, без значение познати, приятели или такива, които виждаме за първи път?

Разказа, че с колегите закъсали и търсела някой да я закара при колата. За съжаление аз съм бил в другата посока. Ставаше все по-интересно.
– Ами аз… мога да те дръпна, само дето нямаш каска… – Предложих да помогна, надявайки се липсата на шлем да не се окаже пречка.
Наистина нямах нищо против и вече усещах как мрачният ден започваше да става по-хубав. Дори не се наложи да го обсъждаме. Тръгнахме едновременно.

Едва когато стигнахме до мотора, си позволих да обърна внимание на детайлите. Беше красива. Носеше светли дънки, които добре очертаваха дупето. Толкова голямо, колкото трябва да бъде. Не се сещам за блузата, но гърдите задържаха погледа. Лицето бе ведро и тази ведрина се предаваше на мен.
Отново забелязах прозрачната торбичка в ръката и. Бях забравил за нея. Тя видя погледа ми и каза, че купила бири за колегите. Нямаше как да ги съберем в куфара без да изхвърля част от багажа. Попитах я какво мисли, а тя отговори:
– Аз ще ги нося.

Сложих каската и за втори път последните двадесет минути прекрачих мотора. Забравих да изключа алармата и той не запали. Докато се чудех какво става, разбрах, че тя също имала мотор, пистов, двеста и петдесет кубика, по-малък. Двигателят вече работеше и беше трудно да чуя каквото и да било. Изчаках да се качи и смотолевих нещо от рода, че ще карам бавно.

***

Изкачването от Shell-а при Ябланица до магистралата е много приятно. Осемдесет километра в час е добра скорост. Особено внимавах с междинната газ при смъкване на по-долна предавка, исках да бъде възможно най-плавно. Не желаех да правя лошо впечатление още повече, че мадамата разбираше от тези работи. Пътят беше сух а сцеплението добро и в завоите лягахме с една идея повече от необходимото.
Малко преди магистралата моята пътничка ме потупа по рамото и аз отбих в страни. Колегите бяха видимо доволни от поява и, при това с мотор.
– Ехеее, с BMW те возят.
Предложих си услугите, но те отказаха. Помощта била близо. Нямаше какво друго да кажа. Почувствах се глупаво, просто ей така да си тръгна. Дори не разбрах името и. Поне „фейса“ можехме да си разменим. Да не говорим колко хубаво щеше да бъде да покараме заедно.
– И какво? Ти така си караш, сам? – Беше питала долу.

Изчаках няколко мига. Имах чувството, че и тя съжалява за нещо. Беше неловко да изгася и да се представя. Моментът отмина. Махнах с ръка и потеглих. Преди да сваля визьора дочух че ми пожелава лек път. Сто метъра по-нагоре обърнах и минах по другото платно, вече в моята посока. Свирнах два пъти и те ми махнаха.

***

Усещах се превъзбуден.
Случи се нещо хубаво. Вълнуващо запознанство, приятна емоция. Бях полезен на някого и той нямаше никакви очаквания от мен. Срещнах красиво, усмихнато момиче, което също караше мотор. Всъщност тя ме откри в точния момент, когато най-много се нуждаех, стопли и освети деня ми. Появата и не беше случайна. Спусна се ангел и преплете пътищата ни. Бях благодарен.
Исках да и разкажа цялата история, за да знае какво направи за мен. Питах се дали усеща по някакъв начин колко добро беше сторила на един непознат?
Дали някога и ние не сме били водени от ръката на ангел, вършейки ЧУДО за някой, който се нуждае от него?

Спусках се по завоите и се ядосвах как е възможно да не питам за името. Но въпреки всичко, дълбоко в себе си усещах, че тревогата е излишна. Някак си ЗНАЕХ, че съдбата ще ни срещне отново по свой, необясним начин.

През всичкото това време нито веднъж не помислих за телефона или човека оттатък, решил да се прави на сърдит.

Времето минаваше, стана тъмно, после заваля.
Пътят летеше под мен, отправил поглед напред за нищо не мислех. Аз, моторът и моят късмет. Но не е само късметът. Не сме сами. Никога не сме сами. Някой бди над нас. Бях спокоен и карах уверено. Не беше се случило всичко това, за да падна и да се пребия в дъжда.

Преди Търново спрях да заредя. Вече не валеше, но пътят си оставаше мокър. Имах бензин достатъчно и можех да продължа без да отбивам. Дори не бях уморен. Просто трябваше да разкажа на някого какво ми се случи. Извадих телефона и се надявах батерията да не е паднала, за да се обадя на Любо. Нещо необяснимо се случваше този ден и го усещах по всеки възможен начин.
Любо не вдигаше. Бързо затворих и прибрах телефона. Вече бях запалил, когато реших, че все още искам да споделя. Отново бръкнах в джоба и извадих Sony-то. Набрах следващия номер.

***

– Тони, здравей. Ако знаеш каква съм ливада?
– Защо бе, Иво? – Смее се.
Тони е готин. Винаги, когато съм унил, Тони се обажда, по вълшебен начин уцелил момента. После всичко става по-ведро. Често си мисля, че и него ангел изпраща да внесе светлина в живота ми. Наистина е готин.
Разказвам си набързо историята и завършвам самокритично.
– … веднъж на хиляда години да стане и аз дори да не питам за името. Списък трябва да си направя с въпроси за подобни случаи, ако има такива. – Тони се смее.
– Дааа, Иво. Пропуск е.

***

Час по-късно вече съм у дома. Заключил съм мотора и похапвам препечени филийки с чубрица, червен пипер и домат.
След още час, някъде след полунощ телефонът звъни. Чувам го през вратите от другата стая. Почти сигурен съм, че е Тони.
– Иво, здравей.
– Здравей, Тони.
– Имаш ли интернет? Пусни си „фейса“ да видиш какво съм ти пратил. Само да ти кажа, че нямаше да ми направи впечатление, ако ти не ми беше звъннал преди това. Просто щях да го подмина. Хайде лека.

Ех, този Тони. Не случайно се разминахме с Любо.
Съвсем спокойно, без да бързам извадих лаптопа и изчаках да зареди. Исках да се насладя на момента. Това, което открих бе пост във facebook групата на BMW Riders Bulgaria. Дори не бях чувал за въпросната група:

„Благодаря на момчето с мотор BMW, регистрация София и надпис DAKAR, че ме качи от Shell Ябланица и закара до закъсалата ми кола по завоите към магистралата, посока София, въпреки, че пътуваше за Варна. Благодаря момче!!!!“

Ивайло Златев, 09.10.2014

Реклами