МИНУС 25

Пътят чезнеше в мрака, почти пред колата, гонен от пожълтелите, фарове. Трябваше да ги сменя и навярно отдавна бих го направил, ако имах едни пет стотака за даване. Не, че щяха да ме съборят, стотачките имам в предвид, но не ми се харчеха. Ето защо се налагаше да карам на дълги, ако все пак исках да виждам нещо отпред.

Двигателят работеше равномерно и аз спрях радиото, за да чувам звука на мотора. Бях се отпуснал в седалката, втренчен в черната, асфалтова ивица пред мен и не мислех за нищо. За нищо от онова, което обикновено изпълва съзнанието, като мътна вода, понесла всякаква мръсотия, събрана от утайката на делниците. Гледах в безмислие шосето, благодарен на парното, на вентилатора, на колата и нощта, на зимата, за дето ми даряваха тази частица блаженство. Не исках никъде да стигам. Не и сега. Нито след час или два. Бензин имах достатъчно. Преди петдесет километра заредих. До горе. Малка бензиностанция, насред полето. При минус двадесет. Когато е под нулата, било добре, резервоарът да е пълен. Иначе се образува конденз. Кой да ти каже? Още не бях излязъл от колата и момчето с дебели дрехи и още по-дебели ръкавици се появи от някъде.

– Много е студено. – Казах, този път не колкото да не мълча.
– Да – промърмори младежът. Имаше отнесен поглед а по лицето му разчитах отегчение. Сигурно е кофти работата, зимата, нощем.
– Минус двадесет – продължи той. – Небивал студ. Нямам спомен за по-кораво време. На къде сте?
– Към София.
– Защо от тук? Пътят до никъде не води.
– Как до никъде?
– Ей тъй. Ще ни закриват на пролет. По-добре обърнете и трийсетина километра назад има отбивка. За магистралата.
– Хм… мерси. Не бързам и GPS-ът е с нова карта…
– Вие си знаете, но времето не е добро. Студено е, кой знае къде ще Ви откара колата. Петдесет и пет лева. Все пак, аз бих се върнал на магистралата. – Започна да казва още нещо, но се отказа. Обърна се и бавно тръгна към стъклената постройка на бензиностанцията.

Думите му звучаха странно, но това нямаше значение. Просто още един чудак.
Минус двадесет и един. „Рено“-то запали от половин оборот. Свалих шапката и пуснах „Хоризонт“. Не се приемаше чисто, а други станции нямаше. Какво ли трябва да стане в България, за да ловим националното радио в цялата страна? Поредният въпрос без отговор. Обикновено изпращам една полу-гласна по адрес на управниците, но този път им се размина. Бе толкова уютно в колата. Просто караш и слушаш песента на двигателя.

Минус двадесет и три. Нов рекорд. Дори не подозирах, че термометърът може да покаже толкова. Всичко бе малко… не́нормално. Един след полунощ.

Погледнах в огледалото, колкото да се уверя, че нищо не се вижда. Нямаше отблясъци от задните светлини върху асфалта. Поглед в лявото огледало и отново нищо. С изключение на луната. Голяма и ярка. Навярно пътят слизаше надолу, понеже по това време, луната би трябвало да е високо в небето. Обзе ме чувство на клаустрофобия. Сам в тъмното, почувствах се притиснат и затворен. Ново усещане, като се има в предвид, че се намирах в собствения си автомобил. Единствено лампичките по таблото напомняха, че няма причина за дискомфорта, който изпитвах.

Сетих се за филм, дето бях гледал като малък. Разказваше за кола, обитавана от призрак. Главната героиня караше за вкъщи, вечер след работа и когато погледна в огледалото, видя жена, облечена в бяло на задната седалка. Вдигаш очи и срещаш нечий поглед. Тръпки ме побиха. Ами ако… Не, няма да гледам в огледалото. Беше ми добре, преди да се сетя за филма и преди да ме обземе необяснимото чувство за клаустрофобия. Мисълта заседна в главата ми.

Измина час, откакто заредих. Малката, синя стрелка на GPS-а, продължаваше да стои върху иконката на бензиностанцията, без да мърда. Търсех отбивка, която не откривах. Времето напредваше и усещах умора. Леко изнервен, натиснах газта.

Намирах се на запустял, третокласен път. Онова момче май имаше право. „Шшшшшшшшшш“ – изгасих радиото. Пътят никъде не водеше, още по-малко в София. Уви, бях изминал прекалено много километри, за да се връщам.

В страни от шосето, с периферното зрение видях нещо. Каквото и да бе, остана зад мен. Погледнах в огледалото и благодарен си поех дъх. Отбивка. Крайно време беше. Натиснах спирачката. Щракнах бутона с катинарче и заключих вратите. Пуснах аварийките и много бавно, внимавайки да не изляза в банкета, обърнах. Сам, по средата на нищото. Приличах на огромна неонова табела с тези аварийни светлини. Сякаш някой или нещо щеше да ме види. Не исках да привличам внимание. От известно време, необяснимо чувство на страх и притеснение ме беше обзело.

„Хванах“ се за отбивката като удавник за сламка. Пътят изглеждаше още по-тесен. Силният вятър навяваше сняг като пудра върху асфалта. Летях с повече от сто и вече не ми беше забавно.

Минус двадесет и пет. Термометърът, навярно се беше повредил.

Пресегнах се да изключа навигацията, когато таблото внезапно изгасна. Фаровете също. Това никога не се бе случвало. Изправих се рязко и натиснах педала на спирачката. Колата леко поднесе. Усетих ABS-а под крака си. В следващия момент се забих в някаква пряспа, задницата продължи настрани и спря в снега, успоредно на пътя. Двигателят беше изгаснал. Никаква изкуствена светлина. Единствено луната осветяваше пейзажа. Навред около мен се стелеше пръхкав сняг, носен от вятъра, който, ако се заслушах, можех да чуя как свири в полето.
– Бах мама му – тихичко промърморих.

Постепенно, зрението ми привикна към светлината. Май не беше толкова тъмно. Вгледах се напред. Различавах завой и за щастие, всичко стана преди него.
– Ебаси късмета – още по-тихо си казах. За радост нямаше мантинела. При тази виелица отвън, не ми се излизаше. Освободих от скорост и натиснах „Start“ бутона. Нищо. Втори опит и отново нищо. Таблото не светеше. Включих радиото, но напразно.

Гумите от дясната страна се намираха извън пътя, затънали в сняг. Левите стояха на платното, но дори да запаля евентуално, нямаше как да изляза. Диференциалът щеше да върти само дясното колело и толкова. Сетих се, че в багажника държа лопата, но защо да я вадя? Колата бе като умряла. Започна да става студено. При минус двадесет и пет, бе въпрос на минути температурата вътре да се изравни с тази отвън, в полза на последната. Преди инцидента, телефонът седеше на седалката, но след удара, можех само да гадая къде е. Откопчах колана и се наведох. Намерих го от първия път.

Трескаво натисках копчетата, но дисплеят оставаше все така черен.
– Какво ти става, бе?! – Ударих по кормилото и поех дълбоко дъх. Облегнах се назад и се втренчих в стъклото пред мен. Отново си поех дълбоко въздух. Вече беше студен. Добре, че поне намалих скоростта, преди да се врежа в снега. Надявах се колата да е без драскотина. Погледнах си часовника. Малко горд, че противно модата, все още носех механичен.

2:45, наближаваше часът на вещиците. Не обичам да съм буден по това време. Сетих се отново, за онзи филм с призрака. Вече треперех, а от устата ми излизаше пара. Щеше да бъде по-лесно, ако просто се обърна назад, вместо да проверя в огледалото. Нарочно гледах в страни, но очите ми, някак самички се връщаха в средата, така, че огледалото за обратно виждане да попадне в периферното зрение. Извъртях се рязко и погледнах назад. Раницата, килната на една страна и шапката до нея. Ами да, раницата. Връщах се от планина, така че можех да си облека якето и гащеризона върху дънките, а после в спалния чувал. На сутринта щях му мисля. Все пак съм в България, не на пуста планета. Издърпах се за волана и с крайчеца на окото видях, как нещо проблесна в огледалото. Подскочих като ужилен. Рязко се извъртях за втори път… разбира се нищо. Вече ми се привиждаше. Успокоих се.

Около чистачките се натрупваше сняг. Вятърът не спираше и вероятно до сутринта щях да съм заринат в навявания. По стъклата отвътре се образуваше скреж.

В страни и леко напред от мястото, където бях заседнал, забелязах нещо като горичка или парк. Някак не се вписваше, но каквото и да беше, щеше да почака до сутринта. Дори ми се стори, че виждам ограда.
Приготвих се за сън. Вятърът виеше още по-силно. Посегнах да си дръпна ръкава, за да погледна часовника, но се отказах. Мисълта, че седя в не заключен автомобил, в три след полунощ, съвсем сам, изобщо не ми харесваше.
Искаше ми се да мога да заключа вратите.

Свалих облегалката, сложих ръкавиците и придърпах шапката надолу. Напъхването в спалния чувал се превърна в изпитание. Най-вече за нервите. Извъртях се с лице към пътя, завих се през глава и се свих на кълбо, до колкото беше възможно това. Отпред, коленете ми опираха във вратата. Опитах се да „изключа“.
– Каква вечер, само, каква вечер! – едва прошепнах.

***

Събудих се от силно разклащане. Отворих очи. Сгушен в спалния чувал, с ръце между бедрата, напрегнах слух. Представа си нямах колко е часът. Цяло чудо бе, че съм успял да заспя.

Вятърът бучеше. Плавно набираше сила, зловещата му песен ставаше все по-силна, след което също така плавно се губеше, достигнал своя предел. Подобно ластик, който разглезено дете опъваше и после бавно отпуска, в страх да не го изпусне. Имах чувството, че стихията се засилва, някъде от полето, събира снега от земята и го завърта във фуния с център моята кола а после чезнеше в мрака, там, от където бе тръгнала.
Започнах да броя…
– Едно, две, три, четири…
– ууууууууУУУУУУУУУууууууу – Отговаряше той. Колата се заклати лекичко, подета от всички страни.
– Едно, две, три, четири… – Продължавах аз. Унасях се. – Едно, две, три, четири… – уууууууууууу.

Силно разклащане ме изкара от унеса. Силно и отчетливо. Нямаше нищо общо с лекото разлюляване в края на всяко уууууууууууу. Какво беше това?

Продължавах да жумя и да се ослушвам. Вече не чувах вятъра. Нито звук. Изкушавах се да отворя очи, колкото да видя, дали не се развиделява, но вътрешно знаех, че още е рано. Това бяха най-тъмните и студени часове на нощта. После щеше да съмне. Леко се раздвижих и веднага настръхнах от допира с хладните части на чувала, които до този момент не докосваха тялото ми. Ако се намирах във фризер, навярно така щях да се чувствам.

Ново, силно разклащане. Люшнах се наляво и главата ми се удари в дръжката на задната врата. Нямаше звуци, които да ме предупредят или каквото там друго. Сякаш нещо голямо блъсна автомобила странично, без да предизвика никакъв шум.

Още веднъж. По-силно. Главата ми отново се удари във вратата, после коленете в предната.
И още веднъж. Някой се опитваше да обърне колата. Тласък след тласък с кратка пауза по между им.
Сетих се, че не съм заключен. Какво да направя? Невъзможно бе да е човек в този студ. Не и по това време. Тласъците бяха прекалено ритмични дори преднамерени, за да бъде вятърът. Диво животно? Поне удар в ламарината щеше да има.

Колата отново се заклати. После спря. Осъзнах, че не желая да се изправя и проверя какво става, защото просто ме беше страх. Какво щях да видя? Реших да си трая. Ще дочакам утрото, а после… по-далече.

***

Сърцето ми биеше като лудо. Лежах и не смеех да мръдна, в очакване нещо да се случи.

Изминаха пет или десет минути, от последното разтрисане. Може и повече. Все още нищо не ставаше. Безкраен миг след безкраен миг. Бе толкова тихо, че ако се заслушам, можех да чуя цъкането на часовника на ръката ми.

Размърдах крака. Исках да се обърна на другата страна, защото тази, на която лежах беше изтръпнала. А дали всичко не бе сън, който много бързо щях да забравя?

Внезапно, отпред, откъм двигателя, долетя протяжен, дращеш звук, който металното купе многократно усили. Не бях убеден, откъде точно идва, но при други обстоятелства щях да кажа, че някой драска по колата с твърд, остър предмет. Дори бях сигурен, че можех да го видя, ако се изправя. Разбира се не станах.
Предна дясна врата…
задна дясна…
калник…
багажникът отзад…
Въображаемият злосторник забави ход. Звукът направо се забиваше в мозъка. Дали не драскаше с нокти?

Вече го чувах ясно и отчетливо, точно до главата ми, от другата страна на вратата. Спря. Представих си как наднича през прозореца, с поглед забит в мен, на едно стъкло разстояние. Не смеех да се отвия и погледна нагоре.

***

– Хей, има ли някой? – Събудих се от викове и удари по стъклото. – Има ли някой?

Разшавах се и отворих очи. През дупка в спалния чувал, там, където качулката затваряше горния край, навлизаше силна, ярка светлина. Веднага разбрах, че е съмнало.

– Има ли някой, ало?
Без да се колебая разтворих ципа и се подадох навън. Наместих шапката и се изправих на лакти.
Белобрад старец търкаше прозореца с ръка и ми говореше.

– Момче, жив ли си? Какво правиш тука?
Загледах се във възрастния мъж.
Кожен калпак и протрито зелено палто. Горните копчета разкопчани и гърдите му голи, все едно не зимен а слънчев мартенски ден беше. Ръкавите трудно стигаха до китките, а от тях се подаваха сухи кокалести ръце. Сигурен бях, че дъхът на стареца мирише на вкиснато вино.

– Недей излиза, стой си там, че вънка студено. Тези дни големи студове, да знаеш. Ама то тука, винаги по-хладно държи. Дори лятос. И жива душа няма. То и аз не минавам често, ама сега, нещо ме буташе. Да ме питаш, не мога ти кажа, защо дойдох. Близо съм аз, ей там зад завоя. Пет къщи сме, старци. На пръст вече миришем.

Открехнах вратата.
– Здравей, дядо. – Прочистих си гърлото. – Аз… тука закъсах…
– Виждам, виждам. Няма страшно, синко. Гост ще ми бъдеш. Днес или утре внучка ми идва, ще извадим колата. Па ще ти кажа аз, една приказка, да видиш… Ей го на, де е старото гробище. Тук си нощувал.

Погледнах в страни, там, където мислех, че има горичка. Сега, на дневна светлина, различавах висока ограда, а зад нея, нещо като парк. Вътре, черни дървета протягаха клони към небето, подобно разперени пръсти. На двадесет метра от пътя и близо петдесет от мен, по права линия, се издигаше още по-високо, желязната порта на оградата, която заедно с дърветата, зловещо контрастираше с белия сняг, навян на преспи около нея.

Погледнах стареца. Той беше вдигнал глава и отправил поглед към гробището.
– Всички там ще отидем… ама някой друг път… Момче, късметлия си. Страшни неща стават тук, нощно време. Хайде на топло.

Ивайло Златев, 12.02.2016

Реклами