СТРАШНАТА СТАЯ

Пепи на бегом стигна леглото и скочи в него. Трескаво задърпа чаршафите и се зави през глава. Сви малкото си тяло на геврек и подпъхна краищата на завивките под себе си. Опакован като в пашкул, най-сетне беше на сигурно. Постепенно се успокои. Залепил ухо на възглавницата, чуваше как бие сърцето му. Топлината го отпусна. Не след дълго се наложи да направи дупчица, през която да диша. Съвсем внимателно промуши пръст навън. Не целия. После го прибра. Студеният въздух нахлу под одеялото. Почувства се по-добре. Доближи нос до отвора. Вече можеше да си поема въздух според нуждите. Беше готов да повика съня. Само трябваше да затисне още малко чаршафа откъм гърба. Не желаеше да се извърта. Плахо протегна ръка назад. Наложи се да я покаже, за да се завие по-добре. В стаята беше тъмно и Пепи знаеше, че там, в ъгъла, където е най-черно, нещо го чака притихнало, да открие частица от себе си. Насили се да не мисли за това. За какво друго? Под клепачите, очите му играеха във всички посоки. Всеки момент очакваше някой да издърпа одеялото.

 

Събуди се, защото му стана студено на краката. По-точно на единия. Размърда пръсти и хладният въздух засили неприятното усещане. Стъпалото стърчеше педя извън леглото. Представи си как тънка, костелива ръка се подава отдолу и го хваща за глезена. Пепи си дръпна крака и затисна одеялото от вътрешната страна.

След като се размърда, знаеше, че е привлякъл внимание. Страхуваше, да не би някой да седи до леглото, взирайки се в него, с едничкото намерение да мушне ръка и да го хване. Всеки момент щеше да усети костеливите пръсти по гърба си. Сърцето му биеше до пръсване. Искаше да извика, но това, което направи бе друго. Скочи от леглото и се втурна към вратата. Прелетя краткото разстояние и пусна осветлението. Сега нямаше страшно. Обърна се. Стаята изглеждаше по познатия начин. Всичко бе, където се очакваше да бъде и в ъгъла нямаше никой Все пак реши да не поглежда под леглото. Сутринта можеше да направи това.

Сякаш за награда, изчака известно време, за да се наслади на усещането за сигурност. На светло, всички страхове изглеждаха нереални. Все пак отлагаше неизбежното. Рано или късно трябваше да изгаси и да легне. Или да остави лампите? На светло трудно заспиваше и знаеше, че ще се върти цялата нощ, а на заранта, нямаше да може да стане за училище, но това бе за предпочитане, вместо да изкара нощта в леглото на майка си. Пепи сви колене и се приведе. Пикаеше му се.

“Аз съм мъничко човече, на децата мил другар…“ – песничката зазвуча в детската главица. Мразеше тези филмчета. Само страшни приказки разказваха, за вещици и зли сили.

Малчуганът събра смелост, натисна бравата и бутна вратата. Едновременно с това отстъпи. Не искаше, ако има някой от другата страна, да се изправи лице в лице с него. Вратата се удари в стената и шумно отскочи. Звукът се разнесе из цялата къща.

Светлината от спалнята освети коридора. Малкото момче направи няколко крачки и щракна лампите. Сега вече можеше да слезе на долния етаж до тоалетната. Замисли се, че ако някой изгаси, ще остане съвсем сам на етажа, почти срещу Страшната стая, но кой можеше да направи това? Всички спяха. С бързи, ситни стъпки, Пепи се изстреля надолу. Ходилата му замръзваха и той съжали, че не обу чехлите, но така бос беше най-бърз. На връщане, щеше да взема по две стъпала наведнъж.

***

Тоалетната се намираше в малката ниша под стълбището. За да стигне до нея трябваше да мине покрай стаята, в която дядо му изкара последните си дни, преди да умре. Пепи се натъжи, въпреки, че старецът бе станал много проклет, откакто се разболя. Видеше ли го, често му се караше. Затова Пепи избягваше срещите. А и самата гледка на кльощавото, прегърбено тяло, облечено в раздърпана бяла пижама на сиви черти, ужасно го плашеше. Дядо му умря лятото. Няколко дена преди това, един следобед повикаха малчугана, да слезе долу. В стаята миришеше на лошо и детето с право предположи, че миризмата идва от възрастния човек, седнал на олющен, дървен стол. Майка му го помоли да се приближи. Дядо му искал да го види. Хайде, маме. По-близо. Старият мъж протегна ръка и го погали по главата. Нищо не каза. Инстинктивно детето се дръпна. После тичешком се върна при майка си.

– Хайде, бягай да си играеш. – Каза тя, сякаш нищо не се бе случило.

Ако Пепи се беше обърнал, щеше да види очите на дядо си, плувнали в сълзи. Това бе последната им среща. Така щеше да го запомни, с увисналата бяла пижама, седнал на стола. Изпитото лице и оредяла бяла коса, никога нямаше да забрави.

 

После, след погребението, баба му изчисти стаята и я заключи. Голямото огледало остана покрито с бял чаршаф. В стаята влизаха само при изключителни обстоятелства. Когато трябваше да вземат някакви документи, например или още прибори, ако дойдеха гости. Тогава баща му с голяма неохота слизаше долу. Вършеше каквото има да върши и бързо се връщаше. Донякъде това се дължеше на факта, че лампите в дядовата стая често горяха и почти винаги беше тъмно. Прозорци нямаше. Казваха ѝ Страшната стая. Спалнята на Пепи бе точно отгоре. Вечер, когато легнеше, често си представяше, че подът е прозрачен и черен студ се просмуква през него. Понякога, от долния етаж, долавяше скърцащи звуци, като от ръждясали панти или такива, наподобяващи тупването на тежък предмет върху пода. Баба му каза, че от влагата паркетът се разширява, а за лампите баща му обясни, че имало кутия с кабели, идващи от стълбовете, „ей тука, на гърба на къщата“. Затова токът е по-силен. За връзката между тока и дядовата смърт, никой не спомена, а преди крушките не горяха.

 

Пепи отвори широко вратата на тоалетната. Зачуди се дали да затвори след себе си. Беше съвсем сам и ако някой изгасеше лампата, докато пикае… Вярно, че нямаше никой наоколо, но все пак. Необяснимо чувство на страх и притеснение бе обзело малкото сърчице. В крайна сметка реши да не затваря. Застана възможно най-отвън, така, че да може с периферното зрение да следи какво става в коридора. Не успя да уцели тоалетната чиния от първия път и изпръска навсякъде. Утре майка му щеше да се ядоса. Реши да не си признава този път.

ТУП, стори му се, че долови шум от Страшната стая. Наостри уши. С крайчеца на очите си хващаше бравата и малко от вратата. Наложи се да приключи с изхождането преждевременно. Пусна ластика на пижамата и усети, че гащите му се измокрят от последните капки урина. Направи крачка назад и посегна да изгаси.

ТУП. Отново същия шум. Повече не се бави и хукна към стълбите. Отне му секунда. В основата на стълбището спря и погледна назад. Страшната стая стоеше все така затворена и вече не изглеждаше токова страшна. Погледна към горния край на стълбите. Там, на приземния етаж спяха майка му, баща му и неговата баба. Нямаше нищо, от което да се бои. Отново се обърна към Страшната стая. Една идея се загнезди в главата му, толкова силна, че не можеше да устои. Направи крачка към дъното на коридора, там където беше тоалетната. Щеше да отиде и да отвори спалнята на дядо си. Какво толкова? Легло, тоалетка, огледало. Вчера баща му влезе, за да вземе някакви документи. Като мъж и Пепи можеше да направи същото.

 

Представи си, че е светъл ден и цялото семейство се е събрало във всекидневната на горния етаж.

– Пепи, бягай до стаята на дядо си и донеси джобния часовник, дето стои между дрехите в чекмеджето на скрина. – Каза баща му. – Искам да го покажа на майка ти. Хайде по-бързо.

Тази измислена, нова реалност трябваше да измести сегашната. Изведнъж, погледнато така, всичко стана по-лесно и съвсем не страшно. Каква бе разликата някой да те изпрати да направиш нещо и самоволно да го свършиш? Никаква. Поставяйки се в тази въображаема ситуация, в която изпълняваше нареждане, без избор, малкият мъж сякаш заземи стреса. Нямаше какво да мисли повече. С небрежна походка и подсвирквайки си, момчето се върна обратно до стаята. Сложи ръка на бравата и в този момент чу отново познатото тупване. Отчетливо и ясно. Това сложи край на магията. Всички дълбоко спяха и никой не го бе пращал да идва. Беше сам.

„Аз съм мъничко човече, на децата мил другар…“ – Мразеше тази песничка. Пепи реши, че е твърде късно да се връща. Втори път нямаше да има и сега бе моментът да си докаже, че може. Някак на пук на всички и на страха, най-вече. Натисна бравата до край и бавно открехна вратата. Тя със скърцане се отвори. Белият чаршаф върху огледалото веднага отрази малкото светлина, която нахлуваше през отворената врата. Пепи нямаше как да не го забележи. После видя сянката си и това го успокои. Въздухът беше студен и миришеше на нафталин. Нафталинът обаче, не можеше да прикрие сладникавата миризма на застояло, която се долавяше съвсем отчетливо.

Всичко в стаята изглеждаше нормално. Нищо не се движеше и по земята нямаше предмети, които биха предизвикали въпросния звук от падане. Възможно ли бе да му се е причуло? Дядовото легло беше оправено и покрито с нещо като черга, а до него стоеше столът. Последният път, когато влезе, столът бе в средата на стаята. Малчуганът опита да прогони спомена. Срещу огледалото, плътно до стената, той видя стария, дървен шкаф. Знаеше, че джобният часовник е в най-долното чекмедже, между дрехите. Пристъпи крачка и напипа ключа. Лампите не светнаха. Налагаше се да влезе на тъмно. Хрумна му идея. Бутна врата, докато тя се опря в стената. Дръпна си ръката и зачака. Вратата започна да се връща. С тази скорост, разполагаше приблизително с петнадесет секунди, за да влезе и вземе часовника, преди да се окаже затворен в непрогледния мрак. За по-сигурно, повтори всичко отначало. Едно, две, три,… Петнадесет секунди. Пепи долепи вратата до стената, изчака миг, после я пусна и се стрелна в стаята. Застана на колене пред скрина и хвана дръжките на най-долното чекмедже. Дръпна с всичка сила. Със скърцане то се открехна и спря. Отново напъна. В стаята ставаше все по-тъмно. Дръжките бяха в краищата на широкото чекмедже и ръцете му образуваха тъп ъгъл. Изобщо не беше удобно. Пепи пусна ръкохватките и пробва да навре ръце в тесния отвор. Натисна и китките влязоха. Кокалчетата се ожулиха и го заболя. Напипа някакви чаршафи. Обезверен, опита да провре пръсти между тях. Вече почти не влизаше светлина от коридора. Трябваше да се маха. Кокалчетата го боляха, но това не бе важно.

ЩРАК.

Пепи замръзна. Сетивата му се изостриха до краен предел. Беше затворен в Страшната стая. Застанал на колене, не смееше да мръдне. Знаеше, че не е сам в мрака. Да стане и да се обърне, означаваше да се изправи срещу неизвестното. Усещаше мрачно присъствие, потайно и чуждо. В следващия миг се чу шум, сякаш кърпа или дреха падна на земята. Звукът бе тих, но ясен. Малчуганът веднага се досети какво е това. Големият, бял чаршаф, който покриваше огледалото, се бе свлякъл на пода. Ако беше светло, щяха да се видят прашинките, които се разнесоха във въздуха, няколко крачки зад гърба на детето. Малкото момче извъртя очи силно в страни. С експлозия, силен, пронизителен шум се разнесе в главата му. Ушите му писнаха. Пиууууууууууууууууууууууууууууууу… Истински ли беше шумът или глупава игра на въображението? Пиууууууууууууууууууууууууууууууу… Паниката се задаваше като вълна, тежка и всепомитаща. Пепи седеше като препариран. Звукът разкъсваше ума му. Той стисна силно очи. Легна на една страна и се сви на геврек.

– Мммммммммммммммммммммммммммммм. – Започна да си напява и да се поклаща в такт. – Мммммммммммммммммммммммммммммм. – Нищо друго нямаше значение. Главата му се изпразни. Все някога щяха да го открият.

Ивайло Златев, 11.04.2017

Реклами