(по действителен случай)

Кирката полетя нагоре и описа широка дъга. Малко преди да тръгне назад тя спря и се втурна по обратния път надолу, за да срещне с глух, тъп звук каменната плоча в краката му. Разхвърчаха се искри. Камъкът поддаде и се разцепи.
Сякаш дихание, хилядолетия чакащо в тъмната, влажна кухина, намери пътя си и със звук подобен на въздишка излезе нагоре.
Бай Ставри замахна още веднъж.

Разтворила уста, погребалната камера се изпълни със свеж въздух, засмукан от дълбините ѝ като от бял дроб, притиснат между ребра от камък, смазвани векове от тонове пръст.

Щом стигнеха края, Ставри грабваше кирката и със ярост удряше земята. Последните копки на него се падаха. Помагачите нямаха тази привилегия.

– Шшшшш, тихо вашата мамица! – Моментът беше специален. То по принцип не биваше да се приказва когато копаеха. Поне да не се бръщолеви така, без нищо, че златото бягаше. В земята потъваше и после иди го търси.
Как ставаше тъй, Ставри не можеше да каже, но знаеше със сигурност, че не бива да се говори.
Суеверията бяха пуснали дълбоки корени в душата му.

Например поличбите. Той вярваше в тях. Откриваше ги навсякъде.
Денят, да кажем, как ще потръгне, зависеше от това какво ще сънува. Ставри, най-обичаше да не сънува.
Тогава нищо не се знаеше. На заранта можеше слънце да изгрее или буря да излезе.
“Фифти-фифти”, имаше навика да казва, но все пак вярваше, че късметът няма да му изневери. Уви, в последно време не можеше да се похвали със спокойни нощи.

Дяволи и таласъми го безспокояха вечер в леглото, но най-зле беше в съня му да се появи неговата Мара или недай си Боже, дъртата – майка му. Ей тогава вече, денят беше на сто процента съсипан.
Подобни съновидения вещаеха каръщина, а както се знае, за иманяра няма нищо по-страшно от лошия късмет!

Миналата нощ обаче Ставри не беше смущаван от дяволи нито от жена си. Не.
Сънува, че се намира насред огромно пшенично поле. Зелено, докъдето погледа му стига, а той хукнал към хоризонта. Но не просто бяга, лети напред, натам където небето докосва земята, сякаш към своето щастие полетял, засилил се, час по-скоро да види какво е туй чудно бъдеще дето него чака оттатък. Само да стигне края на това пусто поле, а накъдето поглед му стига зеленина и нищо друго.

На сутринта се събуди объркан.
Такъв сън за сефте му се случваше. Не знаеше как да го тълкува.
Затова, в крайна сметка реши, че щом нямаше рогати и жени всичко е наред.

Зелено, докъдето погледа ти стига и оттатък… – щастието. – Това трябваше да е.
Ставри седна в леглото, окрилен и изпълнен с положителни предчувствия.
Време беше да се залавя за работа!

***

Той вдигна кирката високо над главата си, изчака да тръгне бавно назад, изпъчи гърди и точно когато щеше да изгуби равновесие я дръпна напред. Гръбнакът му, подобно извита и рязко пусната пластина, се върна в естествената си позиция, след което се изви в обратна посока и оформи гърбица.
Енергията освободена при това движение и гравитацията, запратиха желязното острие право в каменната плоча. Посипаха се искри и тя се разцепи.
Ставри разпери пръсти и направи жест на двамата си помощници. Те отстъпиха.
Тримата вероятно можеха да изринат пръстта около входа и внимателно да отместят камъка, но защо да го правят? Интересуваше ги единствено онова, което е вътре.
Ставри хвърли инструмента встрани. Наведе се и коленичи. С едната ръка се подпря на земята, а с другата побутна фенера встрани.
Пукнатината беше широка колкото пръст да провреш.
На плочата, покрита с влажна почва, едва се различаваха издялани символи.
Той напъха показалеца си колкото може и бавно го прокара по цялата цепнатина.
Харесваше му да прави така.
Кожата му настръхна и тръпки го побиха от възбуда. Беше първият!

Изправи се и погледна през рамо.

– Щангата! – Очите му блестяха.

Едната половина от плочата-похлупак отмести встрани. Вдигна фенера и освети отвора.
Виждаха се каменните стълби, водещи навътре.
Той с мъка провря шкембето си и заслиза по стълбите.

Почти беше прекосил зелените поля от съня си.
Още съвсем малко и щеше да види какво го чака отвъд…

Върна се горе чак на сутринта, малко преди изгрев.
Пазвата му беше пълна, джобовете издути, а раницата, която взе, изглеждаше по-голяма от шкембето му. Едвам я издърпа през тесния отвор.

***

Прибра се вкъщи възможно най-бързо.
Такъв страх да не го види някой не беше брал досега.
На помагачите заръча да си траят инак “вратовете им щеше да извие”.
После щяха да си разчистят сметките.
За всеки случай ги накара да се закълнат в най-святото, че ще си държат езиците зад зъбите, инак… жална им майка.

Душата на иманяра е почва, подходяща за всякакви суеверия, но любовта към златото е по-силна от всички страхове.
Толкова силна е тази любов, че създава защитно поле, което отблъсква лоши магии и тежки проклятия.
Жена му обаче не беше на същото мнение.

– Не го искам това злато у дома, чуваш ли! Да го върнеш, откъдето си го взел! – Мара го зачекна още на прага.

През всичкото време си беше мълчала за дългите му отсъствия по нощите.
Нека да рови, да гони михаля! По-добре тъй, отколкото жени да задява. – Казваше на себе си тя и тайно се надяваше, че нищо, никога няма да намери.

– Ако не те е грижа за мен, поне за децата помисли. – Не спираше тя. Проклети са тия жълтици. Чуваш ли, проклети са!

Да беше единствено Мара, Ставри можеше да устои. Ще се посърди, посърди, па ще ѝ мине, но дъртата и тя нейната страна взе.
Нямаше нерви да се бори и с двете.

Вечерта си взе златото и каза, че отива да го върне.
Излезе на улицата и заобиколи къщата. Вмъкна се през задната врата. Пустата, все се канеше да я оправи – а днес, а утре. Скърцането и мъртвите щеше да събуди.
Затвори се той в бараката и извади електрожена.
В дъното, на земята, стояха нахвърляни железни тръби, които трябваше отдавна да е предал за вторични, но сега щяха чудесна работа да му свършат.
Всички монети в тръбите изсипа. Взе електрожена и ги завари.
Когато реши какво да ги прави, тогава щеше да ги извади.

От процепа под врата и през прозорците на бараката, студено-синкави отблясъци осветяваха всичко наоколо.
Човек да имаше отпред, би си помислил, че врата към ада се е отворила и черни твари в нашия свят идат… или през покрива НЛО каца.

След тази вечер, облъчен от електрическата дъга на електрожена, Ставри спря да сънува.
Нямаше ги рогатите, нито кошмарите. Остана само споменът за безкрайните зелени поля, които прекосяваше в онзи сън и вярата, че някъде там, зад хоризонта, стига да се добере до него, стои и го чака неговото щастие.

***

Замина си годината, дойде нова. Завъртяха се още няколко.
После преходът.
Парите станаха на пепел и “вятърът на промяната”, за да бъде още по-смешно, я издуха в лицата на стъписаните, но изпълнени с надежда българи.
Имането на Ставри оцеля.
В бараката, в железните тръби.
Беше оцеляло хиляди години, скрито в земята. В тези нови времена ли нямаше да оцелее?
Златото не е като хартията, па нека бъде “прокълнато”.

За съкровището на сиромах Ставри, никой не подозираше.
Жена му отдавна бе забравила деня, в който го накара да върне изровените жълтици, а дъртата, майка му, се спомина.
Настана немотия.
На прехода края му не се виждаше.
Безброй вечери, когато всички спяха, той се промъкваше в бараката, палеше газения фенер (за да не светва лампата, че някой можеше да го види) и сядаше на столчето до купчината ръждиви тръби.
Седеше и ги гледаше понякога ей така, с празен поглед, а понякога стоеше и се чудеше на кого са били едно време, кого бяха заровили с тях?
Прокарваше ръка по студеното желязо. Почукваше от време на време.
Доливаше си от дамаджаната ракия и тежко въздишаше.

Децата големи станаха а той един лев нямаше да им даде.
Много беше мислил дали да не вземе ъглошлайфа и да извади някоя пара от тръбите, но къде ще я продаде? На кого?
И навремето не бе лесно, трудно беше и сега.
Но имаше и друго.
Това си бе неговото имане. Неговото бъдеще, онова зад хоризонта.
Нямаше да го прахоса с лека ръка.
Нека стои.
Ще му дойде времето…
А каква мизерия беше…

***

Изтърколиха се още години.
Дамаджаната в бараката никога не пресъхваше, но кръвното създаваше грижи и се наложи, един ден, Ставри в болница да го вземат.
Седя седмица, видя му се вечност.
Щом го изписаха и синовете го докараха вкъщи, от вратата на двора право към бараката хукна.
При тръбите да постои. Да ги погали и мислите му пак към хоризонта да полетят. Към щастието чакано.

– Виж го па тоя. – Каза жена му и се врътна обратно в къщата.
Децата я последваха. Свалиха дрехите, измиха се и седнаха край масата. Обед беше, а баща им нека огледа имота си, бараката, че му се беше свило сърцето в болницата.

И тогава от двора долетя силен и протяжен писък.
Мара замалко тенджерата да изпусне.
Някой на умряло се дереше.
Жално и отчаяно.

Наскачаха всички и се втурнаха навън.
Право към бараката.

Завариха го на неговото столче, седнал прегърбен, опрял лакти на коленете си и стиснал глава между дланите, като в менгеме. Люшкаше се напред-назад и нареждаше сякаш мъртвец оплаква.

– Татко, добре ли си? – Единият от синовете се приближи и го стисна силно за рамото. – Какво стана?

Възрастният мъж притихна. Завъртя се настрана и без да вдига глава, с поглед отправен в нищото, тихо попита.

– Къде са тръбите?

– Глупак! За ръждивото желязо се загрижил. – Възмути се Мара. – Вместо да се зарадваш, да седнем всички на масата, ти за тръбите… На вторични ги дадохме. Казах на момчетат да разчистят. Някой лев и ние да вземем. Вчера в пункта ги закарахa, с ремаркето. Отначало не искаха да ги вземат, че ръждиви били, ама тежки излязоха, да им се невиди. – Замълча за миг, обърна се към децата и добави. – Хайде да се връщаме, че яденето изстина. Оставете го тука, нека стои щом толкова му е акълът. Изкуфял дъртак.

***

Да не беше го вадил проклетото. В земята да беше стояло, при червеите и коренищата.

От Ставри сянка не остана.
Спря да се храни, очите му хлътнаха, на призрак заприлича.
Хората го срещаха по улиците блуждаещ и чуваха за някакви поля да бръщолеви, за зелена трева и далечни хоризонти.

Ивайло Златев, 06.11.2020